Джеймс Ролинс
Ключът (18)

13.

25 декември, 17:05

Лисабон, Португалия

В един отдалечен край на Лисабонското летище Грей беше клекнал пред отворената врата на шкафче за багаж и разпределяше скрития в него арсенал, уреден от Пейнтър.

Дългото и тясно помещение с шкафчетата над голямата зала на летището беше празно. Все пак за всеки случай Ковалски скриваше с едрото си туловище действията му както от терминала, така и от единствената охранителна камера. Поради митническите проверки и засилената охрана на летището трябваше да оставят личното си оръжие в самолета.

Грей пъхна нов „Зиг Зауер“ Р365 в кобура на кръста си, скрит от якето. Компактните размери на 9-мм полуавтоматичен пистолет го правеха идеално скрито оръжие. Джейсън пъхна идентично оръжие в кобура под жилетката си. Пистолетите бяха с мерници с нощно виждане и големи пълнители, побиращи по дванайсет патрона освен онзи в цевта.

„Общо тринайсет.“

Обикновено числото би трябвало да се сметне за лош късмет, но когато ставаше дума за престрелка, допълнителните патрони можеха да определят разликата между живот и смърт.

„Така че определено не става дума за лош късмет.“

Ковалски подсвирна, когато Грей му връчи оръжието.

— Честита Коледа на мен. Че дори не ми се наложи да сядам в скута на Дядо Коледа.

Черният FN-P90 беше булпъп^[1] автомат на НАТО, способен да води както единична, така и напълно автоматична стрелба или на откоси. Патроните му 5,7×28 мм бяха в състояние да пробият кевлар. В същото време компактният му дизайн — дължина само петдесет сантиметра — го правеше сравнително лесен за укриване.

Ковалски свали дългото си палто, метна автомата на рамо и го потупа щастливо.

— Това кутре ще го храня с удоволствие.

Грей му даде и тежка чанта с допълнителни пълнители с по петдесет патрона, предостатъчно да храни гладния автомат.

Ковалски облече отново палтото и се раздвижи, за да намести всичко. Спускащата се до глезените му дреха можеше да скрие достатъчно оръжия за нахлуване в някоя малка страна от Третия свят.

— И сега какво? — попита гигантът.

Грей даде на Джейсън друга торба с допълнителна екипировка, включително уреди за нощно виждане, и се изправи.

— Пейнтър е уредил да говорим със семейството на доктор Карсън — съпруга й и дъщеря й Лора. Да видим дали не са получили някакви вести от двете млади жени.

„Мара Силвиера и Карла Карсън.“

Грей можеше да си представи тревогата им. Първо убийството на посланика, после нападението над дъщеря й в летището и бягството. Но от друга страна, не му трябваше да си представя страховете им. Опита се да изолира собственото си безпокойство за Сейчан, за нероденото им дете и за момичетата на Монк, но това беше все едно да се мъчиш да укротиш бясно куче. Болката в сърцето му беше ужасна. Усещаше напрежението в гърдите си с всяко вдишване.

Знаеше, че и Монк едва се крепи и се чувства по същия начин, ако не и по-зле. Директор Кроу ги беше запознал с развитието на ситуацията в Щатите и им бе разказал за участието на онази бледа вещица Валя Михайлова и за влошаващото се състояние на Кат.

Неспособен да направи каквото и да било друго, Монк вече летеше към Португалия като пътник в F-15, движещ се два пъти по-бързо от звука. Дори с презареждането във въздуха той щеше да пристигне чак след деветдесет минути.

Грей възнамеряваше да намери някои отговори, преди приятелят му да е кацнал.

Докато вървяха към изхода, Джейсън си погледна телефона.

— Няма новини от Пейнтър. Но човек от охраната на Карсън ще ни посрещне при Терминал 1 и ще ни откара при семейството.

Тръгнаха към мястото на срещата. Грей водеше, като се опитваше да не привлича внимание сред тълпата следобедни пътници. Все пак няколко глави се обърнаха да погледнат групата им — или по-скоро гиганта зад Грей. Ковалски никога не би могъл да се смеси с множеството. Не помагаше и фактът, че се опитваше да свали целофана на пура, докато си пробиваше път през тълпата.

— Не можеш да пушиш тук — предупреди го Джейсън. Младият аналитик изглеждаше като мишка, гълчаща слон.

— Наясно съм. — Ковалски най-сетне махна целофана и захапа пурата. — Никъде не пише обаче, че не мога да вкуся тази красавица.

Грей благоразумно не се намеси в любовните отношения между Ковалски и сушените тютюневи листа. Отпред над тълпата се вдигна ръка. Властен глас извика името му.

— Командир Пиърс.

Грей поведе групата натам. Мъжът беше с безупречен тъмносин костюм, бяла колосана риза и тънка черна вратовръзка — деловата униформа на охранител, до слушалката с жица, изчезваща под сакото.

— Агент Бейли — представи се той с лек ирландски акцент. — Началник на охраната на Карсън.

Грей стисна ръката на агента от Дипломатическата служба за сигурност. Черната коса на мъжа беше безупречна като костюма му, подстригана почти нула номер над ушите и по-дълга нагоре, но сресана така, че всеки косъм си беше на мястото. Загарът му сякаш беше част от него. Искрящите му зелени очи гледаха интелигентно. Устните му бяха изкривени в лека развеселена усмивка, може би защото измерваше с поглед високия Ковалски.

През прекараните на терен години Грей се беше научил да преценява точно човека пред себе си. Усещаше увереността и компетентността на агента, който изглеждаше горе-долу на неговата възраст, и вече изпитваше уважение към него. Дори веселият блясък в очите му изглеждаше познат. Грей вече имаше чувството, че познава този човек от години.

Въпреки това остана нащрек, без да пропуска нищо от ставащото около тях.

— Не знам дали сте информирани — каза Бейли, — но преди двайсет минути преместихме Лора и Дерек Карсън.

Грей погледна Джейсън, който поклати глава. Това беше нещо ново.

— След опита за атака тук агенцията реши, че е най-добре да заведем семейството на по-безопасно място. Разположихме тук други агенти, в случай че двете момичета се върнат.

„Умно.“

Този човек знаеше как да провежда операция.

— Отвън ни чака кола. Ще стигнем за десетина минути.

Грей оценяваше лаконичността и ефективността на посрещача им. Открай време предпочиташе да действа веднага щом пристигне някъде и това важеше с особена сила сега.

— Да вървим.

Бейли ги изведе от терминала на угасващата светлина на деня. Слънцето беше увиснало унило над хоризонта, сякаш разочаровано от края на Коледа. До тротоара беше спрял бял ван „Форд Еконолайн“. Грей си представи пищно обзаведения салон на самолета, с който бяха пристигнали. ДСС очевидно не разполагаше с дълбоките джобове на „Сигма“.

Бейли отвори страничната врата, вдигна палец на шофьора и махна на тримата да се качват. Ковалски седна отзад, като едва успя да се побере с оръжието си. Грей и Джейсън заеха двете седалки зад шофьора.

Бейли заобиколи колата да седне отпред. След като се настани, се обърна и насочи голям пистолет към групата. Веселите искрици в очите му блеснаха още по-ярко.

— Не мърдайте.

 

 

17:14

Мара крачеше напред-назад в луксозната им килия. Не можеше да избяга, но поне движението държеше ужаса й под контрол — но на косъм.

Карли седеше на края на широкото легло с балдахин, отрупано с възглавници и копринена завивка. Единственият признак за вълнението й беше коляното й, което непрекъснато играеше нагоре-надолу. Приятелката й огледа стаята.

— Поне не са се поскъпили за апартамента.

Мара също погледна антикварните столове, малкото френско бюро и скъпите картини на стената. Една от тях, изглежда, беше работа на прочутия местен художник Педро Алесандрино де Карвало. Свети Тома докосваше раните на Христос, а на лицето му беше изписано съмнение.

Подозрението и недоверието отлично отговаряха на собственото им положение.

„Ще преживеем ли всичко това?“

След като бяха принудени с насочено към тях оръжие да се върнат в бара, двете бяха замъкнати до задния изход на заведението. Барманът се направи, че не забелязва отвличането им, и продължи да си бърше чашата. Явно му беше платено да си затваря очите. Мара обаче забеляза гузната му физиономия — но очевидно угризенията му не бяха достатъчни да го накарат да направи нещо, за да попречи да ги изведат и да ги натикат в чакащия в алеята ван.

„Подчинявайте се и няма да ви се случи нищо лошо“ — беше ги предупредил похитителят им, преди да затръшне вратата.

Двете нямаха друг избор и се подчиниха.

След кратко пътуване спряха в друга алея до Праца де Сао Пауло. Мара зърна фонтана на площада, чу ромона на водата, зад която се издигаха двете правоъгълни кули на църквата, посветена на същия светец. Помоли се наум на свети Павел да се намеси и да ги спаси.

Молитвата й обаче остана без отговор. Отведоха ги във висока къща, гледаща към площада. Архитектурата й беше типично помбалинска, кръстена на маркиз Де Помбал, който възстановил голяма част от Лисабон след унищожителното земетресение от 1755 г. Ефективният неокласически стил бил роден от необходимостта да се пестят средства. Въпреки това простите линии почти без украса отговаряха на новата епоха на Просвещението, когато Европа започнала да надраства екстравагантността на периода на рококо и да се ориентира към нещо по-рационално и практично. Архитектурният стил се подчертаваше от аркадите с магазини долу и три или четири жилищни етажа над тях.

Мара познаваше този период, защото местният й ментор — Елиза Гуера, директорът на университетската библиотека в Коимбра — беше настояла тя да получи добро общо образование, включително история — най-вече на Португалия и Пиренейския полуостров, с която библиотекарката се гордееше с основание.

Именно споменът за безкрайния ентусиазъм на Елиза — за знания, за живота в цялото му великолепие и загадъчност — беше дал на Мара силата да последва Карли нагоре по стъпалата до апартамента на последния етаж, където ги затвориха в една спалня. Пред вратата и пред френския прозорец на балкона бяха поставени стражи.

Всичко това се бе случило преди повече от час.

— Мара — каза Карли, — стига си протривала килима. Вижда ми се скъп. По-добре да не вбесяваме домакините.

Мара скръсти ръце на гърдите си, отиде при леглото и седна до приятелката си.

— Какво правят според теб?

Карли погледна към вратата.

— Сигурно се опитват да решат какво да правят с нас. Дали си заслужава да ни държат.

„Иначе казано, да ни държат живи.“

Мара хвана ръката на Карли. Жестът беше продиктуван не от страх, а от нуждата от окуражаване. Просто й се виждаше… подходящ, напълно естествен в този момент.

Карли нежно пое дланта й и разсеяно погали с палец китката й.

— Сигурно преглеждат какво има в кутията. Всички онези дискове. Явно са се надявали, че Xénese е у нас. Най-добрият ни шанс да останем живи е да ги накараме да си мислят, че можем да го пресъздадем.

По-рано двете бяха заключили, че похитителите им са някаква друга група — не онези, които бяха убили майката на Карли и останалите жени, а техни конкуренти. Явно новината за системата, отмъкната от Мара от университета, се беше разпространила.

И лешоядите се струпваха.

— Мислиш ли, че ще ни изтезават? — попита Мара.

— Не.

Мара изпита облекчение, но Карли не беше свършила.

— Ще изтезават мен — каза приятелката й. — За да те накарат да им сътрудничиш.

Мара стисна ръката й по-силно.

Карли я погледна, като с мъка сдържаше сълзите си. Облиза устни, сякаш искаше да каже нещо.

Мара се чувстваше по същия начин. Двете се познаваха от половин десетилетие — онези решаващи за оформянето на характера години между шестнайсет и двайсет и една, през които се бяха превърнали от деца в млади жени. Преди нямаха проблеми да разговарят, макар че го правеха обикновено по телефона, с дълга поредица имейли или с къси, изпълнени с вълнение текстови съобщения. Връзката им беше предимно от разстояние, но светът беше станал много по-малък от преди. Приятелите по перо вече не трябваше да чакат седмици или месеци, за да получат отговор.

Все пак, разделени от цял океан, двете бяха прекарали малко време физически заедно. Приятелството им, дълбоката им връзка беше родена предимно от споделяне на мисли, мечти, страхове и надежди.

Мара погледна Карли, къдриците над челото й. Искаше й се да намери смелост да заговори, да запълни тази появила се пропаст между тях, да каже онова, което бе останало неизречено.

Забави се прекалено дълго.

Карли наведе глава малко засрамено и насочи вниманието си към вратата. После зададе въпроса, който мъчеше и двете.

— Кои са тези копелета, по дяволите?

 

 

17:18

Грей прецени възможностите си.

Погледна сребристия „Дезърт Игъл“, насочен към лицето му, вероятно калибър 357 или 44 Магнум. Погледът на държащия го беше спокоен и практичен. Явно не би си направил труда да използва нещо по-маломощно. На всичкото отгоре Грей буквално беше седнал върху своето оръжие. Сбутаният отзад Ковалски определено не можеше да извади автомата. А Джейсън вече беше вдигнал ръце.

Бейли, ако това изобщо бе истинското му…

— Името ми е Финиган Бейли — каза мъжът. — Но приятелите ми ме наричат Фин.

— Не мисля, че ще те наричам така — отвърна Грей. — И нека позная. Ти не си от ДСС.

— За съжаление, не мога да кажа, че съм част от тази престижна организация. Член съм обаче на друга, която е може би също толкова вярна в преследването на целите си. Ако не и повече.

От акцента му Грей предположи, че мъжът е от Новата ирландска републиканска армия, последната инкарнация на ИРА. Явно какви ли не терористични организации излизаха от гората и се мъчеха да се доберат до работата на Мара Силвиера, привлечени от потенциала й.

Със свободната си ръка Бейли разхлаби вратовръзката си и разкопча двете горни копчета на ризата си, разкривайки истинската си принадлежност. Под ризата имаше по-тънка черна дреха с бяла свещеническа якичка.

Грей не успя да скрие шока си.

„Не може да е истинска.“

Бейли свали оръжието си.

— Съжалявам за това, но тъй като сте въоръжени, не можех да рискувам да направите нещо необмислено.

— Ах ти, кучи… — Ковалски не довърши ругатнята.

Бейли се престори, че не го е чул.

— Трябваше да ви взема от летището по такъв начин, че евентуалните наблюдатели да предположат същото като вас.

Джейсън свали ръце в скута си.

— Че отиваме с охраната да се срещнем със семейство Карсън.

— Ако не там, къде тогава отиваме? — попита Грей.

— Ще ви заведа при госпожица Силвиера и госпожица Карсън. — Гласът му стана по-твърд и сериозен. — Те ще имат нужда от помощта ви. Мога само да се надявам находчивостта ви да е толкова добра, колкото се говори, че е.

Грей се мъчеше да се ориентира в бързата промяна на обстоятелствата.

„Мога ли изобщо да имам доверие на този тип? Който дори твърди, че е свещеник?“

Бейли сякаш прочете мислите му.

— Уверявам ви, че съм отец Бейли. — Очите му отново проблеснаха. — Нима един свещеник би излъгал?

Ковалски изсумтя.

— А нима свещеник ще тикне шибан пистолет в лицето ти?

— Никога не бих ви застрелял, дори при самозащита.

— Казваш ни го сега — измърмори Ковалски. — Направо се нас… Имах инцидент.

Грей се наведе напред. Още изпитваше подозрения.

— Кои сте вие? Какво става?

Микробусът намали и спря пред висока къща в края на някакъв площад. Бейли кимна към сградата.

— Щом влезем, ще ви кажа всичко. Ще сложа всичките си карти на масата. — Веселото пламъче в зелените му очи отново проблесна. — И го казвам буквално.

 

 

17:35

Карли чу ключалката да изщраква и стана от леглото. Сви юмрук и пристъпи напред, за да застане между Мара и онзи, който щеше да влезе. Премести тежестта си, готова да атакува с ритник, ако й се удаде възможност.

Зад нея Мара също се изправи.

— Стой там — предупреди я Карли.

На прага се появи мъж, очертан от по-ярката светлина в съседната стая. Влезе в стаята с вдигнати ръце. Карли се намръщи неразбиращо. Високият мъж беше целият в черно — обувки, панталони, колан, риза. Единственото изключение беше бялата ивица под брадичката му, маркираща характерната якичка.

„Свещеник?“

Това със сигурност беше някакъв номер, за да ги накарат да се доверят на похитителите си.

— Госпожице Карсън, госпожице Силвиера, простете, че ви накарах да чакате толкова дълго. И на тъмно, така да се каже. Отне ми повече време от очакваното да събера всички участници на едно място. — Мъжът отстъпи назад и леко кимна към съседната стая. — Ако бъдете така добри да дойдете при нас, може да се опознаем по-добре.

Карли се поколеба, но си даде сметка, че нямат друг избор.

— Стой плътно до мен — прошепна тя на Мара.

„И при първа възможност се пръждосваме оттук.“

Мара не се нуждаеше от увещания. Тръгна след Карли към вратата, сякаш се беше превърнала в нейна сянка.

Свещеникът ги поведе по къс коридор към трапезария. Помещението се оживяваше от мраморна камина с танцуващи пламъци. Горящите дърва пукаха приканващо. Високите прозорци гледаха към площада и двете кули от отсрещната му страна. Слънцето беше залязло, но здрачът се бе задържал и каменната фасада на църквата сияеше, сякаш храмът беше запазил част от светлината и топлината на святия ден.

— Приготвили сме лека вечеря — каза свещеникът, насочвайки вниманието им към масата и хората около нея.

При вида на сиренето, хляба и различните плодове стомахът на Карли изръмжа. Откога не бяха слагали нищо в уста? Мара също поглеждаше масата гладно, но и с подозрение.

Докато пристъпваше към масата, Карли прецени присъстващите мъже. До изхода стояха двамата, които ги бяха спипали в бара. Тя ги изгледа кръвнишки, но лицата им останаха безизразни. От другата страна на масата имаше трима непознати. Карли усети — по дрехите, позите, израженията им — че са американци, още преди да са заговорили.

Свещеникът ги представи и ги прикани да седнат.

Беше познала, че са американци. Най-високият, с намръщена физиономия и димяща пура, изглеждаше като излязъл от филм на ужасите — целият мускули, от глава до пети. Другите двама изглеждаха също толкова кораво, но и по-нормално. От единия струеше напрегнатост и беше трудно да го погледнеш, особено в сивите като буря очи. Другият изглеждаше горе-долу на нейната възраст. С рошавата си руса коса можеше да мине едва ли не за готин. Той се усмихна смутено и погледът му се задържа малко върху нея.

Карли беше свикнала с подобно внимание.

Въпреки това не отвърна на усмивката му.

— Хайде — настоя свещеникът. — Сядайте.

Всички седнаха, само свещеникът остана прав.

— Командир Пиърс, за да разчупим леда, може би вие пръв трябва да сложите картите си на масата. Мисля, че това ще ускори значително нещата.

— Какво искате да кажете? — рязко попита сивоокият. Очевидно не си падаше по домакина им, което накара Карли да изпита малко повече доверие към него.

— Предлагам да започнете, като се представите. И да кажете от коя организация сте.

Командирът остана напълно неподвижен за една-две секунди, после в очите му просветна нещо. Той бръкна в джоба си, извади портфейл и измъкна от него черна, метална на вид карта. Подхвърли я през масата. Тя падна между Карли и Мара.

Над лъскавата повърхност заблестя сребриста холограма.

Един-единствен символ — гръцка буква.

Мара ахна и двете с Карли се спогледаха разтревожено.

Сигма.

Карли събра достатъчно кураж да погледне студения огън в сивите очи.

— Кои сте вие? — Тя побутна картата. — Какво означава това?

— Ние сме членове на „Сигма“. Организация, свързана с АИОП.

Мара се намръщи.

— Агенцията за проучвания и разработки на американските военни ли?

— Точно така. Именно АИОП финансира проучването ви в университета със суми, минаващи през „Брусас Интернешънъл“. — Погледът му се насочи към Карли. — Майка ви знаеше за участието ни и беше дала клетва да пази това в тайна. Подозираме, че символът, генериран от ИИ на Мара, е бил зов за помощ.

Мара се наведе напред.

— И аз самата се питах същото.

Младият рус мъж — Джейсън — също се включи.

— Но можете ли да сте сигурна? Появата на символа може да е просто съвпадение. Може би всички виждаме прекалено много неща в този дигитален тест на Роршах^[2].

— Възможно е. — Мара поклати глава. — Но няма как да се провери дали наистина е така. Не и без Xénese и програмата му.

— А вие сте ги изгубили — каза Грей, който очевидно не беше чувал историята им. В гласа и поведението му обаче не се долавяше упрек.

— Успяхме обаче да запазим дисковете с подпрограмите ми — каза Мара.

Карли кимна.

— Успяхме да ги отскубнем от копелетата, които ни нападнаха.

„… и които убиха майка ми.“

Мара преглътна.

— Мисля, че щяхме да изгубим и тях, ако не беше предварителното предупреждение.

— Какво искате да кажете? — попита Грей.

Мара хвърли поглед към Карли и продължи:

— Програмата се държеше странно. Точно преди да ни атакуват. Изглежда, беше усетила нещо. Мисля, че беше доловила джипиес сигнала от проследяващото устройство, което ни бяха сложили. Но като се замисля сега, този детайл ме тревожи.

Джейсън си взе хляб и сирене.

— Защо?

— Ева — това е името на моя ИИ — се беше фиксирала върху сигнала. Изглеждаше уплашена, едва ли не сякаш го е разпознала. Което ме кара да се питам дали не го помни отпреди.

Джейсън сбърчи нос.

— От кога?

— От атаката в библиотеката. — Мара погледна извинително Карли. — Ако майката на Карли или някоя от другите жени е била проследена до библиотеката със същото устройство, Ева може да го е разпознала. Някъде дълбоко в квантовия й процесор може да е останал някакъв призрачен спомен от първата й инкарнация.

— Спомен, свързан с кръвопролитие и убийство — каза Грей.

Мара кимна.

— И точно това ме плаши. Сегашното състояние на Ева, когато беше открадната в хотела, е много деликатно и крехко. И ако попадне в неопитни ръце…

Свещеникът я прекъсна.

— Или по-лошо, в ръцете на някой, който възнамерява да всее хаос.

Всички погледи се обърнаха към него.

Грей се намръщи.

— Вие пък какво знаете за всичко това, отец Бейли? Как точно сте замесени?

— А, да, командир Пиърс. Казах, че ще сложа картите си на масата. — Той кимна към черната метална карта. — Също като вас.

Извади от джоба си две черни карти и ги сложи една до друга на масата. Приличаха на две парчета обсидиан, извадени от стъклопис на църква. Усещането се подсилваше от еднаквите символи върху тях — кръстосани ключове с лента и корона над тях.

Карли не разбра. Разпознаваше папския печат върху картите, но това не изясняваше нищо.

Грей присви очи към картите. Изведнъж скочи, като събори стола зад себе си. Очевидно беше разбрал смисъла на картите.

— Близнаците…