Джеймс Ролинс
Ключът (11)

6.

25 декември, 06:02

Вашингтон, окръг Колумбия

— Как е Кат? — попита Грей, когато застана до Монк.

— Как ти се вижда?

„Лошо — помисли си той. — Всъщност по-зле.“

Сега устните й бяха разделени от ендотрахеална тръба, закрепена с лепенка за брадичката й. Маркуч свързваше тръбата с дихателен апарат, който ритмично движеше гърдите й. Назогастрална хранителна тръба стърчеше от лявата й ноздра, а интравенозна система вкарваше течности в тялото й.

— Извинявай, че ти се озъбих — каза Монк, когато Грей придърпа един стол до приятеля си.

— Ако искаш да ме фраснеш, давай.

— Не ме изкушавай.

Грей се пресегна и стисна рамото му. Беше научил диагнозата на Кат — синдром на заключване. Прогнозата за възстановяването й оставаше лоша.

— Знам, че и ти се тревожиш за Сейчан — каза Монк.

— Както и ти за момичетата. Затова съм тук.

Монк се изправи и очите му се разшириха с надежда. Беше жаден за каквато и да било добра новина.

— Научи ли нещо?

На Грей изобщо не му се искаше да го разочарова, особено като се имаше предвид какво трябва да го попита.

— Не, но знаеш, че Пейнтър и Джейсън проследяват една насока.

— Имаш предвид някаква изчезнала ИИ изследователка в Португалия.

Грей кимна. Преди да си тръгне от централата на „Сигма“, Пейнтър му беше казал, че ще се обади на Монк и ще го запознае с хипотезата си, че убийствата в университета в Коимбра са свързани с атаката тук.

— Следата ми се вижда съмнителна — каза Монк.

— Така е, но Пейнтър се надяваше, че Кат би могла да ни помогне.

Монк се намръщи неразбиращо.

— Да ти се вижда в състояние да го направи?

— Може да има начин.

— Как? Вътре тя може да е будна, но не е способна да се движи и да общува. И докторите твърдят, че състоянието й вече се влошава. — На Монк му се наложи да поеме рязко дъх. Очевидно беше на път да избухне в сълзи. — Тя не може дори да общува с мигане или нещо такова.

Откъм вратата се чуха гласове.

— Може и да има — каза Грей. Не беше дошъл сам.

Монк се обърна към двамата, които влязоха в стаята. Единият беше д-р Едмъндс, главният невролог на болницата, а другата…

— Лиза? — Монк се изправи. — Мислех, че си в Калифорния.

Високата стройна блондинка, облечена в джинси и светлосин пуловер, отвърна с тъжна, но искрена усмивка.

— Взех нощния полет веднага щом Пейнтър ми каза.

Д-р Лиза Къмингс беше жена на директора. Беше отлетяла за Лос Анджелис преди два дни, за да прекара коледните празници с по-малкия си брат и новородената си племенница, и трябваше да се върне едва след Нова година.

Монк заобиколи леглото и я прегърна.

— Благодаря, че дойде, но нищо не можем да направим.

— Може би възстановяването й е болезнена игра на чакане — призна Лиза и погледна разтревожено Грей. — Но може и да има начин да разберем какво знае тя за снощната атака.

— Не разбирам.

Д-р Едмъндс ги прекъсна.

— Не мога да одобря тази процедура. Има риск състоянието й да се влоши.

Монк го игнорира и насочи цялото си внимание към Лиза.

— Каква процедура?

— Докато летях насам, говорих с един колега, който повече от две десетилетия работи с пациенти в кома. През последните няколко години невролозите тестват когнитивното ниво на пациентите с помощта на магнитен резонанс.

— ЯМР ли?

— Функционален ЯМР, ако трябва да сме по-точни, който измерва кръвообращението в мозъка. С подобен скенер могат да се наблюдават реакциите на пациент в кома на зададени въпроси. Първият въпрос обикновено е нещо като „Представи си, че играеш тенис“. Ако пациентът е буден и го направи, в премоторния кортекс нахлува свежа кръв. След това се продължава с въпроси с отговори „да“ или „не“, като за „да“ пациентът си мисли за тенис.

— И това действа? — развълнувано попита Монк.

— Нужен е опитен специалист, който да работи с пациентите. Колегата, на когото се обадих, разполага с много чувствителен ЯМР скенер, разработен специално за тези тестове. Всъщност той е много по-усъвършенстван от…

Д-р Едмъндс отново я прекъсна:

— Но той е в Принстън. Това означава, че съпругата ви трябва да бъде преместена там. Подобно пътуване в нейното състояние я излага на риск. Можете да я лишите от шанс за възстановяване с това гонене на вятъра. И пак да не научите нищо повече от онова, което вече знаете.

— Той е прав — каза Лиза. — Няма гаранция, че ще се получи.

Монк погледна измъчено Кат.

Грей можеше само да си представи вътрешната му борба. Не каза нищо, тъй като не искаше да притиска допълнително приятеля си. Лиза искаше от него да изложи любовта на живота си на риск с евентуалния шанс екипът да научи нещо повече за нападението.

Телефонът на Грей избръмча в джоба му. Той го извади, погледна екрана и видя, че обаждането е от централата на „Сигма“. Излезе в коридора, за да не притеснява Монк.

Погледна назад към приятеля си.

Очите на Монк бяха измъчени. На Грей много му се искаше да може да свали товара от плещите му. Макар че, честно казано, ако ролите им бяха разменени…

Погледна всички тръби, които влизаха и излизаха от Кат, и си представи Сейчан на нейното място.

„Не знам как бих постъпил.“

 

 

06:18

Кат се мъчеше да изкрещи. Затворена в мрака, тя беше подслушала разговора. Не й пукаше, че животът й може да бъде изложен на риск. Единственото важно беше безопасността на дъщерите й.

„Монк, за бога, послушай Лиза.“

Нямаше представа дали планът ще даде резултат, но знаеше, че е по-добре да побързат. Според криминалните статистики с всеки изминал час вероятността момичетата да бъдат спасени намаляваше експоненциално.

„Не чакай… действай веднага.“

Не само статистиката подхранваше безпокойството й. Трябваше да действат бързо, ако искаха да имат шанс планът на Лиза да проработи. Дори в момента Кат чувстваше как мракът се затваря около нея и заплашва завинаги да изгаси малката искрица съзнание в нея. Вече беше започнала да губи представа за време и имаше моменти на внезапни празнини.

„Влошавам се.“

Затова призоваваше Монк да разбере. Опита се да отвори очи, да даде някакъв знак на съпруга си.

„Хайде, Монк, чуй ме.“

 

 

06:19

Монк хвана ръката на Кат. Плътта докосваше синтетична кожа. Затърси по лицето й някакъв знак, че го усеща. Забеляза фините следи от белези по бузите и челото й, карта на миналото й, бележеща предишни мисии със „Сигма“. Кат рядко ги скриваше с грим и ги носеше гордо.

И да бъде доведена до това състояние…

— Мила. Какво да правим?

Нямаше отговор. Нямаше никакво движение освен ритмичното издигане и спускане на гърдите й.

„Винаги си имала отговор, Кат. Винаги си имала мнение. Сега не е време да мълчиш.“

Дълбоко в себе си знаеше, че Кат би рискувала всичко за момичетата. Нямаше да се поколебае нито за миг. Нежеланието му беше свързано повече със самия него. Колко загуби можеше да понесе?

„Ако изгубя и момичетата, и Кат…“

Загледа се в устните й — все още розови, все още меки. Устни, които го целуваха със страст, които отдавна го бяха научили на любов и вярност, които целуваха и бузите на момичетата всяка вечер.

— Мила, ти си моето сърце, моята опора. Трябва да има начин. Не мога да те изгубя.

И в същото време знаеше, че ако не направи правилния избор, ако не рискува заради малкия шанс тя да знае нещо и да може да го съобщи, пак ще я изгуби. Тя никога нямаше да му прости, ако тази предпазливост и страх доведеше до загубата на момичетата.

Пое дълбоко дъх.

— Добре — прошепна й. — Никога не съм печелил спор с теб, Кат. И ще изгубя и този, макар че си съвсем няма.

И без да пуска ръката на Кат, се обърна към Лиза.

— Обади се и уреди нещата.

Едмъндс отвори уста да възрази.

Монк го изгледа кръвнишки.

— Докторе, дори не се опитвай. И ти няма да спечелиш този спор.

Лиза кимна и извади телефона си.

Монк отново насочи вниманието си към Кат. И усети нещо дълбоко в себе си, в душата си. Или може би беше от чувствителната синтетична ръка, чиито периферни сензори действаха като полиграф, способен да улови дори галваничните електродермални промени в кожата на другия.

Така или иначе, беше готов да се закълне, че усеща как Кат се отпуска, сякаш изпитва облекчение.

Той й кимна.

„Дадено, мила.“

 

 

06:20

Грей крачеше напред-назад в коридора с телефон на ухото си. Беше отговорил веднага на повикването, но го бяха сложили на изчакване.

Накрая се разнесе гласът на Пейнтър:

— Извинявай. Положението в Португалия рязко се промени.

— Какво става?

— Преди десетина минути получихме новини от Лисабон. Мара Силвиера се е свързала с една от дъщерите на доктор Карсън.

Грей се вцепени.

— И какво е станало?

— Двете опитали да се срещнат, но на летището станало някакво сбиване. Някой се опитал да ги отмъкне — вероятно същите, които убиха петте жени. Джейсън поддържа връзка с охраната на семейството и Интерпол и се опитва да получи точно описание на нападателите.

Грей си представи младия мъж в комуникационното гнездо на „Сигма“, пословичния паяк в средата на мрежата.

— Според очевидци — продължи Пейнтър — двете са избягали и в момента са заедно.

Грей можеше да се досети какво ще последва.

— Искам те там — каза Пейнтър. — Веднага. Трябват ни хора на място, в случай че успеем да установим местоположението й. Ковалски вече пътува към летището. Дори да няма нищо общо с атаката в дома ти, не можем да позволим технологията на Мара Силвиера да се озове в неправилните ръце. Но ако предпочиташ да останеш тук, докато не научим повече за Сейчан и дъщерите на Монк, напълно те разбирам. Мога да пратя някой друг.

В същото време Лиза излезе забързано от стаята с телефон в ръка. Две медицински сестри влязоха вътре. Едмъндс им даде бързи раздразнени нареждания. Грей чу думата „откачете“.

Очевидно Монк беше взел решение да рискува всичко, с надеждата да открие намерението зад атаката и отвличането.

„Нима аз бих направил нещо по-малко?“

— Тръгвам към летището — каза Грей. — Ще се срещна с Ковалски там.

— Добре. Пращам и Джейсън.

— Джейсън ли?

— Той е резидентният ни компютърен вундеркинд. Ако се доберем до проекта на Мара, искам да е там.

„Има логика.“

Младият мъж идваше от флота, също като Кат, която го беше забелязала и го бе привлякла в „Сигма“. На двайсет го изритали, защото проникнал в сървърите на Министерството на отбраната с най-обикновено BlackBerry и модифициран таблет. Ако някой можеше да разбере проекта на Мара Силвиера, това щеше да е Джейсън.

— Осигурили сме частен самолет, който излита след двайсет минути — каза Пейнтър. — Ще кацнете в Лисабон след пет часа, приблизително в пет следобед местно време.

— Разбрано.

— И имай предвид, че двете момичета са уплашени. Ако успеем да ги открием, гледайте да не им изкарате съвсем акъла.

— В такъв случай ще е по-добре да оставя Ковалски на пистата.

Пейнтър въздъхна.

— Просто ги намерете.