Джеймс Ролинс
Ключът (25)

20.

25 декември, 18:45

Неизвестно къде

Сърцето на Сейчан се сви болезнено от надигналата се обич.

Лежеше на леглото с китки и глезени, закопчани с белезници за металната рамка. Подутият й корем беше оголен и намазан със студен гел. Ултразвуковият апарат мина по него и се спря долу вдясно. На екрана се появи спящото й дете, свито на кълбо. Мъничките пръсти помръдваха от време на време. Пулсът му пърхаше като уплашена птичка.

„Нашето дете…“

Пени се беше повдигнала на пръсти, за да гледа екрана.

— Защо картината е толкова неясна?

Сестра й Хариет не проявяваше интерес към процедурата: седеше по турски на леглото с книжка с картинки в скута. Сейчан обаче се съмняваше, че момичето вижда страниците. След като я бяха отвели по-рано, тя странеше от всички, дори от Сейчан, сякаш я обвиняваше заради всичко това.

Пени пък беше като лепната за Сейчан.

— Какво е това?

— Бебе — отвърна Сейчан.

Пени сбърчи невярващо лице.

— Прилича на чудовище.

„Не, чудовището е жената, която стои зад теб.“

— Запиши всичко — нареди Валя със скръстени на гърдите ръце.

— Аз… записах го — отвърна техникът и ултразвуковият апарат затрепери в ръката му. — Целият преглед е свален на носителя.

Той извади флашката и я даде на Валя.

Трийсетинагодишният мъж, облечен в цивилни дрехи и лъхащ на бърбън, очевидно не участваше доброволно в прегледа. Широката му жилетка беше с две липсващи копчета. Сейчан си представи как са го награбили, измъкнали са го от дома му и са го принудили насила да вземе портативния апарат за ултразвук.

Забеляза също, че мъжът има характерен бостънски акцент, което потвърждаваше подозрението й, че се намират някъде в Североизтока.

Валя прибра флашката и даде знак на техника да се маха. Един от хората й го хвана за лакътя и го изведе навън. Така в стаята остана само бледокожата вещица и един гигант с остен в ръка.

— Нека позная — каза Сейчан. — Някой е искал да се увери, че бебето не е пострадало.

— Онзи ваш ублюдок директор беше много настоятелен.

Преди два часа Сейчан и момичетата бяха изправени до стената. Сейчан почти очакваше да я застрелят, но вместо това в ръцете им, дори в малките пръсти на Хариет, бяха тикнати вестници. Таблоидите бяха на различни езици, вероятно с цел да не издадат местоположението им. Сейчан веднага се досети за целта — снимката доказваше, че отвлечените са живи и са добре.

Фотографиите можеха да постигнат това, но оставаше още един пленник, чието здраве не можеше да се потвърди от тях.

Което беше причина за ултразвуковия преглед.

Сейчан нямаше нищо против. След като откри кръвта в тоалетната, следеше внимателно съдържанието на чинията при всяко уриниране, което се случваше поне веднъж на всеки час. И всеки път имаше кръв — повече кръв. Но може би просто страхът я караше да си въобразява, че количеството е по-голямо. Така или иначе, сега тя изпитваше огромно облекчение, че бебето изглежда невредимо.

Но разбираше и другата причина за ултразвука.

Валя също разбираше.

— Очевидно директор Кроу се опитва да протака.

Сейчан не си направи труда да отрича. Откакто бяха взели и върнали Хариет, тя отброяваше наум времето. Бяха минали около осем часа. Но колко още време им оставаше? Нямаше как да знае със сигурност, но нямаше съмнение, че трябва да действа по-бързо, ако иска да изпълни неизреченото си обещание към Кат да опази децата й.

Валя обърна гръб на монитора, като махна пренебрежително към последната снимка на детето.

— Всичко това е безразсудство. Директорът се надява, че ще сгреша. Това няма да се случи.

„Не се и съмнявам, кучко такава…“

Внезапна болка прекъсна мисълта й. Беше толкова рязка, че Сейчан изпъшка. Тялото й се сви, сякаш инстинктивно се опитваше да предпази детето в корема й. Белезниците се впиха в китките и глезените й. Болката продължи около две секунди, след което отслабна достатъчно, за да може да се отпусне на леглото.

— Дерьмо — с погнуса изруга мъжът и посочи с остена между краката на Сейчан.

Тя се страхуваше да погледне. Бяха свалили панталона й за прегледа, но бяха оставили гащетата. Сега памучната тъкан беше пропита с кръв.

Валя само се намръщи раздразнено.

— Някой да донесе кофа, за да може да се измие, след като я освободите.

Мъжът продължаваше да зяпа.

— Ами бебето?

— Няма значение. — Тя потупа джоба си. — Имаме доказателство, че е живо. Поне сега. Това ни е достатъчно за момента.

Сейчан още беше задъхана и крайниците й трепереха повече от страх, отколкото от болка. Тя впери поглед в свитото бебе на екрана.

Валя си погледна часовника.

— Да следваме графика. Вземи момичето.

Сейчан се завъртя и белезниците й издрънчаха.

Изражението на Валя не се промени, когато забеляза тревогата й.

— Не се превъзбуждай. Вредно е за кръвното ти. — Тя кимна към краката й. — И за детето, нали?

— Какво правиш?

Валя избърса бузата си и размаза грима по нея.

— Току-що се върнах от визитация при капитан Брайънт.

„Кат…“

— Зле е. Вече е само въпрос на време. — Валя сви рамене. — Все пак, докато бях в болницата, успях да се приближа достатъчно, за да прехвана телефонните обаждания на доктор Къмингс.

Сейчан си представи Лиза Къмингс, съпругата на директора. Поне Кат не беше сама, но с каква цел Валя беше ходила в болницата?

— Защо ти е трябвало да подслушваш телефона й?

Ново свиване на рамене.

— Някой се оказа изключително упорит и ще се нуждае от допълнително убеждаване, че намеренията ни са сериозни.

Сейчан се помъчи да разбере какво означава това, но не успя.

Валя побутна мъжа, кимна към момичетата и заяви:

— Взять девушку.

На Хариет не й трябваше да знае руски, за да разбере намерението и подтекста на думите. Тя се сви в края на леглото и притисна книжката с картинки към гърдите си.

Но нямаше нужда да се безпокои.

Вместо нея мъжът грабна Пени и я метна на рамо. Тя зарита и запищя. Без да й обръща никакво внимание, мъжът я изнесе от стаята.

Сейчан се завъртя към Хариет, но тя беше скрила лице във възглавницата.

Валя тръгна към вратата.

Сейчан дръпна белезниците. Вече разбираше защо я държаха окована след процедурата.

— Пусни ме.

— След малко — отвърна Валя. — И ще ти донесем кофа.

Вратата се затръшна след нея.

Сейчан се обърна към Хариет.

— Всичко ще е на…

Силен изстрел я накара да подскочи.

Хариет зарови лице още по-дълбоко във възглавницата.

Сейчан впери поглед в затворената врата. Беше нарушила обещанието си.

„Съжалявам, Кат.“

 

 

18:47

Лиза седеше до леглото и държеше ръката на приятелката си. Беше сама в стаята и не си правеше труда да бърше сълзите си. Молеше се Кат да е намерила покой — знаеше какви усилия беше положила накрая. Можеше само да си представи агонията да умираш, без да знаеш каква е съдбата на децата ти.

Вината се беше стегнала на възел в нея.

„Трябваше да направим повече.“

Все пак не можеше да вини докторите. Джулиан и екипът му бяха опитали всичко. Бяха отделили цели двайсет минути за последен неврологичен преглед — щипеха крайниците и бузите на Кат, проверяваха зениците й с фенерче, направиха й множество електроенцефалограми. Дори я откачиха от дихателния апарат за известно време, за да видят дали повишаването на нивата на въглеродния двуокис няма да я накара да си поеме поне веднъж дъх.

Заключението им беше категорично.

Не само висшите мозъчни функции на Кат бяха замрели — тя не показваше никакви признаци и за рефлекси на мозъчния ствол — онези последни следи от дейност, преди мозъкът да бъде обявен за мъртъв.

Кат наистина си беше отишла.

Въпреки това Лиза усещаше топлината на пръстите й, макар че този ефект беше изкуствен. Одеялата и топлите течности от системите поддържаха телесната температура. Дихателният апарат пък повдигаше и спускаше гърдите й. Бяха й инжектирани хормони, за да заместят онова, което мозъкът й вече не можеше да задейства — вазопресин за поддържане на бъбреците, тироид за телесния метаболизъм, както и други за поддържане на имунната система.

Единственото, което функционираше самостоятелно, беше сърцето на Кат — и доказваше упоритостта й. Всеки удар се причиняваше от електрическата система на сърцето, призрачно напомняне на онова, което е била някога тя. Но това не беше признак на живот — сърцето можеше да бие дори извън тялото за известно време. Без вентилация сърцето на Кат щеше да спре в рамките на един час.

Докторите наричаха това поддържане на живота — но грешаха. Тук нямаше живот за поддържане, нямаше надежда за съживяване. Всички машини и процедури имаха друга цел. Правилният термин за тези грижи беше поддържане на органите.

Това осигуряваше допълнително време за живеещи далече роднини да стигнат до болницата, за да се сбогуват — докато все още има някакво подобие на живот в тялото.

Все пак това си оставаше жестока измама, зловещо кукловодство.

Любимият им човек вече си беше отишъл.

По време на полета до Франция Монк беше информиран за състоянието на Кат. Той имаше достатъчно медицински познания, за да не се заблуждава и да не храни напразни надежди. Въпреки това Лиза беше предложила да остави Кат включена към машините, докато той се върне. Живите мъртви можеха да бъдат поддържани в това състояние за около седмица.

Монк беше отказал.

„Нека си отиде с мир. Вече я целунах за сбогом и знаех, че ще бъде последната ни целувка.“

Така че всички тези грижи бяха с друга цел.

Влезе един лекар — Лиза не можеше да си спомни името му — съпровождан от две медицински сестри и санитар.

— Операционната е готова — каза той.

Лиза кимна мълчаливо и се помъчи да сподави риданията си. Стана, стисна за последен път ръката на Кат и се дръпна от леглото. Медиците заеха мястото й, за да откачат Кат от апаратите и да я откарат в операционната.

Кат беше подписала заявление за донорство.

В това нямаше нищо изненадващо — и бе типично за нея.

Дори със смъртта си Кат щеше да спасява живота на други хора.

Лиза остана в стаята, докато тялото не беше изкарано навън. След това се отпусна обратно в стола. Знаеше, че Кат вече си е отишла. Въпреки това стаята й се струваше някак по-празна отпреди, сякаш загубата на цялата тази жизненост и енергия беше оставила след себе си вакуум.

Прекалено съкрушена, за да се движи, тя остана да седи в безмълвно бдение.

Някаква суматоха привлече погледа й към вратата.

Джулиан влезе бързо заедно с някаква непозната жена и огледа стаята.

— Къде е Катрин?

Лиза стана с разтуптяно сърце, когато видя безпокойството на лицето на доктора.

— Откараха я в операционната да вземат орга…

Джулиан се обърна.

— Трябва да ги спрем!