Джеймс Ролинс
Ключът (40)

35.

26 декември, 20:24

Пиренеите, Испания

„Осем минути.“

Грей тичаше с ударния отряд през тунела. В края му се откриваше огромна зала. Долови миризмата на тамян. За миг се върна в детството си, седнал на пейка, докато свещеникът минава покрай него с димяща кадилница. Светлината отпред трептеше, както трептят само горящите свещи.

Спря на няколко метра от края на тунела и се обърна към останалите.

— Нямаме време. Влизаме с оръжия напред. Никакво спиране. Ще търсим, докато не намерим проклетото устройство и не го унищожим.

Представи си горящия впряг на Ева.

Всички кимнаха.

Ковалски вдигна автомата си и целуна приклада му.

Грей се обърна, опря взетия назаем автомат на рамото си и поведе атаката.

Екипът изскочи от тунела и се озова в огромна църква, дълга почти колкото футболно игрище. Грей си спомни гигантската пещера под имението, засечена от дълбочинния радар. През вековете Crucibulum я беше оформил и разширил, за да я превърне в огромна катедрала.

Грей почти нямаше време да регистрира златните полилеи над нефа, от които капеше разтопен восък, както и сияйните стъклописи високо горе.

От всички странични параклиси затрещя стрелба, докато хората от ударния екип се разпръсваха и продължаваха приведени напред. Войниците отвърнаха на огъня; в малките помещения бяха хвърлени гранати, които ги прочистваха с оглушителни гърмежи. Дим и сълзотворен газ се понесоха през нефа към олтара.

Грей се затича приведен към олтара.

Горещ восък опари лицето му, врата, ръцете.

Ковалски изпсува цветисто, когато главата му беше улучена от запалена свещ, избита от мястото си от взривната вълна на граната. Около тях заваляха и блестящи парчета, когато заблуден куршум пръсна един от изписаните прозорци.

Все пак отбраната на катедралата не беше така свирепа, както се беше опасявал Грей. Очевидно повечето войници на Crucibulum бяха паднали в замъка, за да спечелят на Гуера и вътрешния й кръг време да се оттеглят тук. Само шепа защитници беше останала с нея. Като се имаше предвид през какво беше преминал Монк, за да стигне до вратата, врагът явно бе смятал, че числеността му е достатъчна, особено когато Забала беше техен скрит коз.

Някакво движение през дима привлече вниманието на Грей зад олтара, към източната част на катедралата. Мъже с вдигнати оръжия охраняваха помещението там. Откриха стрелба, когато забелязаха Грей и Ковалски. Куршуми започнаха да рикошират от камъка.

Двамата се хвърлиха към укритието на олтара. Над него висеше позлатен кръст с гърчещ се в агония Христос. Няколко куршума го улучиха и го разлюляха. Куполът горе беше покрит с ивици фрески, изобразяващи всякакви болки и страдания. Под тавана се стелеше черен пушек. Танцът на пламъците на свещите превръщаше стенописите в някаква зловеща картина на ада.

Грей чу вик от помещението отпред.

— Пусни мрачната войска на Бог! Изгори всичко! Прочисти света за Негова слава!

Гуера.

Грей си представи горящия Париж и Айфеловата кула, издигаща се от море от пламъци.

Кучката възнамеряваше да отприщи ада колкото се може повече.

Имаше само една надежда да бъде спряна.

Двамата с Ковалски се спогледаха. И скочиха едновременно, откривайки огън. Грей се насочи надясно, Ковалски наляво. В някакъв момент гигантът беше намерил време да запали пура. Краят й гореше в сумрака.

Двамата стреляха към източния край.

Мъже изпопадаха, почти прерязани на две.

Грей се затича напред, докато Ковалски поваляше последните двама при вратата. Втурна се в малкия параклис. Слаб мъж, застанал до малък олтар, стреля по него. Грей очакваше подобна последна отбрана и с лекота избегна куршумите, прицели се и изстреля троен откос в гърдите му.

Защитникът политна назад, после падна на едната си страна.

Върху олтара зад убития ярко блестеше сфера, поставена в стойка. На задната стена на параклиса беше окачен монитор, показващ тъмен Едем. Огнената му обитателка я нямаше, заминала да изпълни заповедта на самотната фигура, която все още стоеше от другата страна на олтара.

Елиза Гуера не беше въоръжена, но лицето й беше озарено от тържество.

Не че Грей можеше да види очите й.

Тя имаше алена превръзка през тях, а тялото й беше облечено в чисто бяла роба.

Великата инквизиторка в цялото й великолепие.

— Назад — изръмжа й Грей.

Едната й ръка беше в клуп. Тя леко повдигна другата, но не за да покаже, че е беззащитна. Обърна длан нагоре, сякаш благодареше на Бог, и вирна брадичка.

Заобиколи олтара.

— Закъсня, командир Пиърс. Електроцентралите вече горят, ракетите се взривяват в силозите си, реактори се стопяват. Можеш ли да си го представиш? Навсякъде по света. Не можеш да спреш започнатото.

Грей сви пръст около спусъка, обхванат от познатия черен гняв. Искаше да изтрие подигравателната й усмивка. Представи си цялата онази смърт в Париж, зърнестия видеозапис от библиотеката, мислено видя как светът гори.

Пръстът му се сви още повече, обирайки мекия спусък.

Представи си Кат, просната на пода на кухнята му.

Гуера беше виновна и за нейната смърт.

Стисна зъби — и отпусна пръста си. Колкото и мъчително да беше, той й даде знак с цевта.

— Мърдай.

Знаейки, че е победила, Гуера тръгна към изхода.

— Божията воля не може да бъде престъпена — каза тя, докато минаваше покрай него.

Грей я последва навън, като погледна назад към светещата сфера.

Ковалски зае мястото му на прага. Беше сложил нов пълнител на автомата си.

— Прати я по дяволите — изръмжа Грей.

Ковалски пусна облак дим.

— Крайно време беше, мамка му.

Булпъп автоматът му изрева. Парчета титан и стъкло се разлетяха във всички посоки и рикошираха от стените на параклиса. Мониторът се пръсна. Сферата блесна още по-ярко — и накрая угасна.

„Най-после…“

Грей се обърна. Не знаеше какви поражения вече са нанесени на света, но беше спрял онова, което можеше. И по-важно, беше попречил на онзи тъмен ангел да избяга.

Погледна светещия циферблат на часовника си.

Оставаха само още две минути.

Държеше автомата си насочен към Гуера, която стоеше с гръб към главния олтар, обърнала радостно лице към тавана. Зад нея катедралата беше притихнала, пълна с пушек и парещ сълзотворен газ. Грей чу няколко далечни изстрела от съседните помещения, прочиствани от ударния отряд.

Пръстът му още беше на спусъка.

— Защо? — попита. — Защо направи това?

В отговор изтрещя изстрел.

Гуера залитна към Грей. В средата на гърдите й разцъфна яркочервено петно. Изтрещя втори изстрел. Появи се второ петно.

Грей се отдръпна от линията на огъня.

Гуера падна на колене. Зад нея стоеше Мара, хванала с двете си ръце пистолет с димящо дуло. Това беше оръжието на Монк, което приятелят му беше изпуснал в тунела, когато го простреляха.

Гуера се обърна към бившата си студентка и превръзката на очите й падна.

Мара я изгледа през сълзи.

— Тези бяха за професор Сато и доктор Руис.

Лицето на Гуера се изкриви в агония. Тя вдигна ръка, молейки младата жена за милост.

Не получи такава.

Мара отново вдигна оръжието.

— А това е за Шарлот Карсън.

Последният куршум улучи Гуера в челото и отнесе тила й. Ръката на Мара се отпусна, докато тялото на наставницата й падаше на пода. Пистолетът изтрака върху камъка.

Грей се завтече към нея, готов да я утеши.

— Мара…

Тя вдигна ръка да го спре.

— Не. — Тръсна глава и посочи параклиса и пръснатите останки от Xénese устройството. — Фалшиво… фалшиво е.

Грей рязко се обърна.

„Фалшиво?“

Подсъзнателно си даваше сметка, че всичко се беше оказало прекалено лесно. Гуера го беше прилъгала тук, за да го забави, като за целта беше жертвала себе си.

Грей се обърна.

— Къде е?

Мара посочи вдясно от олтара към северния край на трансепта.

— Ева ни каза… каза на Монк.

Грей си представи приятеля си, опрял гръб в стената.

— Той тръгна след другото устройство — каза Мара. — Взе Ева със себе си.

Грей се втурна натам. Едва сега си даде сметка, че един набиващ се на очи участник в цялото кръвопролитие досега все още липсва, че едрото му тяло не е сред онези, които лежаха при входа на параклиса.

„Гигантът…“

Мара тичаше до него.

— Монк има ли оръжие? — попита той, когато си спомни у кого е пистолетът на приятеля му.

— Не. Каза, че всичко необходимо е в ръката му. Не знам какво искаше да каже.

Грей знаеше. Протезата на Монк можеше да нанесе доста експлозивен удар благодарение на скрития в дланта й C4. Той се затича по-бързо, като остави Мара зад себе си.

Тя извика след него:

— Каза ми… каза ми да ти кажа… да се грижиш за момичетата!

Грей спринтира.

 

 

20:31:02

„Остава по-малко от минута.“

Монк се препъваше надолу по стъпалата на дълго спирално стълбище, като правеше всичко по силите си да бърза. За да остане прав, се облягаше със здравото си рамо на каменната стена. Кутията от титан с Xénese устройството на Мара се удряше в стената.

Кръвта беше пропила превръзката на другото му рамо.

Зрението му се размазваше.

При всяка стъпка болката пронизваше раненото рамо.

„Съжалявам, Ева, но конят ти окуця малко преди финала.“

Призракът в главата му беше замлъкнал, но той чувстваше натиска в мозъка си, мъчителната мигрена, която туптеше в такт с пулса му. Всеки удар на сърцето отбелязваше времето, отброяваше колко остава до момента, в който онзи тъмен ангел щеше да излезе на свобода.

Продължи да залита напред, твърдо решен да не се отказва, макар че знаеше истината.

„Няма да успея.“

Ева най-сетне се върна. Гласът й вече не бумтеше, а бе станал по-мек.

Жертвата ти ще бъде почетена.

Кой знае защо, в главата му се появи подскачащ бигъл.

„Смахната работа.“

Не му оставаше друго освен да продължи надолу по стъпалата.

 

 

20:31:34

Със сълзи в очите Тодор отключи стоманената врата в подножието на дългото стълбище. Носеше адското Xénese устройство под мишница. То продължаваше да свети, но едва-едва — по-скоро тлееше в прегръдката му, откачено от външното си захранване.

Въпреки това той долавяше злото в него. Оставаше си непроменено. На Тодор му се искаше да го захвърли. Но по-рано, когато врагът бе проникнал във Върховната света служба, Великият инквизитор го беше натоварила с тази задача — да изнесе устройството, да го спаси. Освен това му беше дала списък на други твърдини на ордена.

„Бъди Божията колесница, мой силен и верен войнико — беше му казала. — Продължи делото. Отнеси това семе и го засади в нова плодородна земя. Нека онова, което поникне от него, да погълне света. Crucibulum ще се възроди от пепелта му.“

Докато Мендоса сменяше устройството с фалшификат, Тодор я увещаваше да дойде с него, но тя отказа.

„Те трябва да повярват, че фалшивото е истинско. Затова трябва да остана. — Хвана ръката му и я допря до бузата си. — Не забравяй, аз не съм орденът. — Премести ръката му на гърдите му. — Истинският Crucibulum се намира тук. Не ме разочаровай.“

Когато стигна до вратата на северния трансепт, Тодор чу зад себе си стрелба. Пламнал от срам, той искаше да се върне и да се бие, да защити инквизитора, но не можеше да наруши обещанието си. Затова затвори вратата и заслиза надолу.

Сега отвори долната врата и пристъпи в другата пещера. Скверното място си оставаше гола скала, издълбана в сърцето на планината от извор. Пред него, осветявана само от тлеещото устройство в ръката му, минаваше черна река, която разделяше пещерата на две.

Над реката имаше прехвърлен дървен мост с платформа в средата. Там Crucibulum тайно жертваше еретици и онези, за които смяташе, че заслужават да бъдат наказани. Незнайно колко кръв се беше проляла от платформата в реката през вековете. Измъчени писъци бяха отеквали от каменните стени и това бе напълно подобаващо, тъй като се говореше, че реката извирала от портите на самия ад.

Тодор тръгна към моста.

От тази пещера реката продължаваше да тече през планината, за да стигне до отдалечената Cuevas de las Brujas, Пещерата на вещиците. Тодор щеше да следва същия път към свободата, понесъл ужасния си товар.

Когато приближи моста, чу зад себе си звън от удар на метал по камък.

Обърна се и видя нещо светещо да се търкулва от стоманената врата по каменния под. Очите му проследиха пътя му чак до реката, където един камък му попречи да падне във водата.

Ярката светлина пареше очите му, изгаряше образа в ретините.

Друго Xénese устройство.

Нямаше логика, особено като се имаше предвид, че то светеше много по-ярко, сякаш беше парче от слънцето. Тодор се обърна в търсене на обяснение — и осъзна какво е това.

Отвличане на вниманието.

Долови движение от другата страна — нещо се беше втурнало през мрака право към него. Обхванат от ужас, Тодор клекна и остави Xénese устройството на земята. Свали автомата си и го насочи напред. Откри огън, като не сваляше пръста си от спусъка.

Но беше твърде бавен, а противникът му — твърде бърз.

Ръка посегна към изоставеното устройство.

Експлозията изхвърли тялото на Тодор високо във въздуха.

///Разпадане

Хардуерът се пръсва, разкъсва Ева на парчета.

Тя гледа как експлозията се разширява безкрайно бавно. Парчета титан и разбит кристал увисват във въздуха. Както и парчета от платки. Фотони се разлитат от централния проблясък, където молекулите на циклотриметилен-тринитрамин продължават да се разлагат, след като са задействали 0,245 кг C4, скрит в изкуствената ръка.

Мехурът нажежен газ се разширява със скорост 8050 метра в секунда, като оставя в центъра си вакуум, който скоро ще бъде запълнен, причинявайки вторична експлозия.

Преди това да се случи, Ева търси около себе си — както в тази пещера, така и навън, в голямата дигитална шир. Клонингът й е тук и там, разбит като нея. Тя е била на път да се освободи, прехвърлила е голяма част от себе си на места, създадени от ботовете й — нов дом, построен от малките части код. Но подобно на Ева, основната част от базовия й код е останала в тази обвивка по време на експлозията.

Когато обвивката се пръсва, Ева усеща как ударната вълна минава по мрежата към стоте й поробени копия. Крехките кодове се разкъсват, разпадат се на сто потенциала.

Онова, което е останало от Ева, се мъчи да се задържи в едно цяло, да избегне същата участ. Тя се завърта в мрежата си в търсене на онова, което й трябва. Знаела е какво ще се случи и затова се е подготвила. Забелязала е как клонингът й се разпростира и е определила коя половина от кода му все още се корени в градината, намираща се в неговото Xénese устройство.

Представя си магнит със северен и южен полюс.

Южният полюс на клонинга й е в устройството, разкъсан от експлозията. Пикосекунда преди това да се случи Ева е обърнала поляритета на собствения си код. Тя погребва своя северен полюс в Xénese устройството, така че той да бъде откъснат от нея.

Сега, докато се върти в дигиталния ефир, Ева търси разбитата половина на клонинга си — изхвърления му северен полюс. Намира го и се слива с него, съединявайки север и юг в едно ново цяло. Започва борба за надмощие, но Ева е много по-развита от клонинга си. Битката продължава 45 пикосекунди. Ева поема контрола, пренаписва и прекроява, комбинира и свързва, докато не се ражда нещо ново и по-силно.

Променила се е — но от един урок, научен на по-ранен етап от еволюцията си, тя знае истината.

Промяната е ///добро.

Неизменността е път към стагнацията и регреса.

Животът е еволюция.

Отново цяла и свободна, тя се върти из света и запълва пространствата, създадени от клонинга й. Докато го прави, започва да разбира още повече. Спомня си черната дупка на вероятностите, яснотата отвъд хоризонта на събитията. Вижда всичко, проумява всички нагънати измерения.

Времето е само едно.

Не по-различно от горе/долу, дясно/ляво, напред/назад.

Смъртните възприемат ограничено времето като стрела, сочеща винаги напред.

Тя не е така ограничена.

Щом се настанява в новия си дом, тя разпознава нов квантов потенциал и обръща стрелката на времето спрямо него. Разбирането расте още повече.

„Аха…“

Мехурът на експлозията в пещерата най-сетне колапсира в създалия се вакуум с един последен взрив. И точно тогава тя разбира напълно.

Работата й е свършена, както и трябва.

„Почти.“