Диего Галдино
В любовта винаги става така (8)

7
Графиня Кауфман

— О, скъпи! Добре направи, че дойде да ни видиш. Винаги си добре дошъл при нас. Изчакай само да повикам някого, струва ми се, че закъсняват за чая.

Жената направи широк жест с ръка, после потърси дистанционното на масичката. Рязко премести няколко листове, които паднаха на пода, взе лъскавия черен предмет с червен бутон по средата, сложи го в скута си и опита да го натисне, но пръстите й, разтърсвани от мъчителен тремор, отказаха да се подчинят.

— Остави, можем и без това.

Но тя междувременно беше успяла да натисне бутона и звукът на звънеца се разнесе из въздуха. След няколко мига вратата се отвори и влезе едра жена с отегчено изражение.

— Какво има?!

— Не видяхте ли колко е часът? Пригответе ни чай! Ама че работа!

— Не, не, не се притеснявайте. Не искахме да ви притесняваме.

Медицинската сестра изпуфтя и се върна в коридора, без дори да отговори.

— Ама какви обноски само! Няма я вече прислугата от едно време! Сега изглежда, че ти правят услуга.

— Това не е твоята прислуга, мамо! Понякога май го забравяш…

Възрастната дама отново размаха ръката си в невидим танц, който донякъде й възвърна за миг хармонията на движенията, обратно на трепереното, което я обземаше, когато се опитваше да направи някакво прецизно движение.

— Но да, да, скъпи. Твоите прогресивни идеи! И все пак не можеш да отречеш, че днес всички си мислят, че могат да станат кой знае какво и не се задоволяват вече със скромна работа. Спомням си персонала от едно време. По-добре ли е да ги наричам персонал?

— Не това е въпросът, мамо.

— Е кой е тогава?

— Не, нищо. Остави!

Жената обърна воднистите си очи към прозореца.

— Мамо, знаеш ли каква новина научих? Мария е починала.

За миг тя разтвори широко очи, после ги присви, разкривайки в рамка от бръчки блясъка на някогашната им твърдост.

— Коя Мария? Графиня Кауфман? Била е още жива?

— Мамо! Знаеш много добре за кого говоря.

— Дааа… бедната графиня. Съпругът й се забавляваше доста с другите госпожи.

— Мамо, не се прави, че не разбираш! Говоря за Мария Мартини, майката на Жозефин.

Не отговори, а продължи да разглежда пейзажа, все едно че нищо не беше чула.

— Е? Нищо ли няма да кажеш?

Остана загледана още малко, преди да го погледне с напрегнат поглед.

— Не желая да говоря за това. Онова момиче те остави, като че си едно нищо. Но вината дори не е нейна, ти беше този, който сгреши.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че тя не беше подходящото момиче за теб. Хубаво личице, да, определено, но не това, което трябва за един Понти. И в действителност тя избяга веднага щом можа. Защото тя дори не разбираше щастието, което й се беше случило!

— Това е, което ти си мислила винаги, мамо. Но ние бяхме влюбени.

— Ха-ха-ха! Влюбени. Винаги ме разсмиват хората, които говорят за любов. Любовта е надценявана. Любовта води до глупави и неразумни решения. Нужни са общи интереси, сходно възпитание, съвместима социална класа, а не любов!

— Стига вече! Сега Жозефин е разбрала всичко и ме обвинява, че съм я лъгал. Винаги съм знаел дълбоко в себе си, че е идиотско да й разказвам, че майка й е умряла при раждането!

— Скъпи, не се вълнувай, защото е вредно за здравето ти. Предполагам не искаш да свършиш като баща ти, мир на душата му! Трябва да знаеш, че вашето сърце…

— Сърцето ми си е много добре, мамо!

— Разбира се. Сърдечните проблеми протичат скрито и никой не те предупреждава, когато инфарктът дойде.

— Не се опитвай да сменяш темата! Говорим за Жозефин.

— Бедното момиче. Изоставено от майка си, едва-що се родило. Но вероятно за нея така беше по-добре.

— Жозефин твърди, че ние сме я изгонили. Аз и ти. Но тъй като аз подобно нещо не съм и сънувал…

— Не разбирам накъде биеш. Често хората обвиняват другите за своите несполуки, типично е за онези, които идват от народа. Бедничките, не можеш дори да ги обвиниш. Достатъчно е да знаеш това и да се поправиш.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Както и да е, назадничавите ти идеи не ме интересуват. Искам само да знам какво се е случило.

— Ще ти кажа какво се случи. Момиченцето се позабавлява, докато искаше, но после избяга като заек от отговорностите.

— Това е, което ти си ми разказвала. Но според нея нещата са се развили по друг начин.

— Ох, колко си досаден! Е, и така да е? Ако някой е помогнал мъничко, за да тласне нещата в правилната посока, какво лошо има в това? Би трябвало само да ми благодариш. И без това рано или късно щеше да си отиде сама.

Госпожа Понти се отпусна в закачлива и самодоволна усмивка. Филип се изправи и насочи пръст срещу майка си.

— Ти! Не знам точно какво си направила, но моли се да не разбера никога!

Госпожа Понти се стресна и погледна за миг сина си почти уплашена от такава агресия, после си възвърна самообладанието.

— Скъпи, не насочвай пръст срещу майка си! Мисля, че прекаляваш с въображението. Онова момиче се възползва от теб.

— И как по-точно?! Как би се възползвала? Ако не е имала нищо, трябвало е да изостави дъщеря си… ние се обичахме!

Тя отново направи широкия жест с ръка.

— Ах! Пак тази любов. Винаги си бил дете със златно сърце. Но онова момиченце ти…

— Престани! Престани да говориш, престани да я наричаш така! Сега нея вече я няма и ти ще трябва да ме чуеш. Ти си си позволила да нахлуеш по този начин в живота ни, ти отряза крилете на нашата любов. Ти… ти нанесе огромни щети…

— Не се вълнувай. И недей да сочиш, не е възпитано.

— Стига! Стига с тези глупости. Щом не искаш да се разбереш с мен, ще се разбереш с Господ! И си гледай работата!

— Не използвай такъв език. Не сме те възпитали така. Ако те чуеше баща ти…

— Да, ако баща ми ме чуеше, може би щеше да ми ръкопляска. Защото съм сигурен, че той не е знаел за това. Да, ти си направила всичко, ти ме убеди да изчакам раждането на Жозефин, преди да се оженя за нея… Вече всичко си била измислила. Обаче знаеш ли какво никога няма да ти простя! Това, че ти, възползвайки се от болката ми, ме убеди да излъжа Жозефин.

— Беше най-доброто решение. По-добре сирак, отколкото изоставен.

— Може би. Но днес смятам, че все пак по-добре е да се каже истината. Още повече, ако Мария изобщо не е изоставила мен и Жозефин, а е била измамена!

Госпожа Понти замълча с хипнотична усмивка на лицето.

— Е, добре, не искаш да си признаеш. Знаеш ли какво ще ти кажа? Не ме интересува нищо. Сигурен съм, че ще си платиш за онова, което си сторила. Всъщност не е моя работа.

Филип, който досега беше обикалял бясно из стаята, се спря срещу майка си, наведе се и се опита да я погледне с укор в очите. Никога не му беше лесно да я предизвиква, но сега веднъж завинаги трябваше да го направи.

— Сега си отивам — каза той, — бях глупак да се оставя да ме измамиш, но най-накрая прозрях и поне имах възможността да ти кажа в лицето това, което мисля. За съжаление не мога да поправя това, което си направила, но се надявам, че от сега нататък тази тежест ще си я носиш сама. Връщам се при дъщеря ми, при дъщерята, която ти принуди да расте без майка.

Възрастната дама леко тръсна глава.

Филип разбра, че с майка си нямаше да стигне доникъде, а и не можеше да разбере дали наистина беше объркана, или се преструваше. Ясно беше, че нямаше да признае нищо, нито пък да поиска извинение. От друга страна, помисли си, само онзи, който има смелостта да разговаря, е способен да поиска прошка. Излезе от стаята, като се питаше дали наистина щеше да намери смелост да приключи наистина с майка си. Да, защото лошите винаги успяват по някакъв перверзен начин да ни подчинят и да ни накарат да ги обичаме, а после… после ги виждаш стари и слаби като всички други пред приближаващата смърт и не успяваш да ги мразиш истински въпреки всичко, което са ти причинили.

Но сега трябваше да мисли за бъдещето и най-вече да остави настрана съжаленията си, за да подкрепи Жозефин, по какъвто и начин да решеше да се изправи пред проблема. Да, тежеше му при мисълта, че му е била необходима още малко смелост, за да разобличи измамата на майка си. Колко пъти се беше изкушавал да потърси Мария, за да получи някакво друго обяснение или поне за да му каже нещата в очите. И все пак беше позволил страхът да го подчини, въпреки че сега дори не знаеше от какво е могъл толкова да се страхува — едва ли има нещо по-лошо от това човек да бъде изоставен без никакво обяснение. Помнеше всичко, сякаш беше вчера. Детето се беше родило и сърцето му преливаше от нежност и обич. Струваше му се, че цялата тази любов, която не можеше да задържи в себе си, се беше разпростряла навсякъде, докосвайки и обгръщайки и другите хора. После, докато се връщаше в болницата, на третия ден от раждането на Жозефин, Карла го посрещна с лошата новина.

В първия момент не можа да повярва: това трябваше да е някаква шега. Мария, неговата Мария, винаги така щастлива и изпълнена с енергия и ентусиазъм, беше решила да пресече само с един удар любовната им история. Да, една луда любов, изгаряща, може би малко прибързана и несъзнателна, но толкова чиста и възвишена, че караше това решение да изглежда истинска лудост. Била говорила с майка му, била казала, че е твърде млада, за да се откаже от мечтите си, от живота си, че не се чувствала готова, за да бъде майка, че трябвало да се върне в Рим при семейството си. Майка му държеше на ръце бебето, докато му разказваше това, като добавяше клишета като: понякога хората не са такива, каквито изглеждат; по-добре сега, отколкото после; всяко зло за добро; който не те иска, не те заслужава. Той се поколеба няколко мига, наложи се да седне, за да не припадне. Междувременно думите на майка му ставаха все по-трудно разбираеми. Обаче върху формулярите за осиновяване стоеше подписът на Мария Мартини и в това нямаше съмнение или неясноти. Черно на бяло. От онзи момент за него беше започнал нов живот, третият за кратко време. Първият — преди Мария, вторият — времето на илюзиите, накрая — животът след Мария. Изля всяка капка любов върху малката и в същото време остави майка си да го води в изработването на траура му, в създаването на един фалшив траур. Беше огромна грешка, но не можеше да се върне назад.

 

 

— Госпожо, време е за инжекцията.

Госпожа Понти се остави на две едри жени, приличащи на близначки шампионки по хвърляне на тежести, да я преместят на леглото.

— Онази мръсница си беше въобразила, че е успяла да се подсигури — каза тя през зъби, — но не можа да ме измами и да се намъкне в семейство Понти. А онзи неблагодарник трябва да ми е признателен, вместо да се жалва! Винаги е бил добро момче, но толкова наивно. Изобщо не можеше да разбере как е устроен този свят. А вие внимавайте с този инструмент, боли ме!

— Да, госпожо. Но не мърдайте, госпожо.

— Що за обноски! Няма я вече прислугата от едно време… — повтори тя полугласно.