Диего Галдино
В любовта винаги става така (11)

10
Шегите на сърцето

Скъпи Лоренцо.

Слагам точка тук, защото искам да разбереш, че не те наричам скъпи само защото така започват всички писма, а защото ти наистина си едно от най-скъпите неща, които животът ми подари. Онзи ден, в който те намерих зад храста и почистих брадичката ти от пръстта, прочетох в очите ти нещо специално, като че по магия съзрях бъдещето. Никога няма да забравя този миг. Останалото ми стори последствие от него. Срещнах баща ти и заедно се спасихме от тъмнината, която обгръщаше живота и на двама ни. Превърнахме болката в радост и после се родиха твоите обични сестри, дъщери от нашия брак, но направихме всичко, за да не се чувстваш излишен. Надявам се, че и за теб е било така. Всъщност сигурна съм, че е така. Никога не съм искала да заема мястото на майка ти, но избрах да бъда твоя майка. Това беше много амбициозно желание и криеше голям риск, но нека не звучи арогантно — аз го направих, защото чувствах, че беше правилно. Най-правилното нещо, което съм правила през живота си. И от тогава нататък животът ми беше щастлив, изпълнен с удовлетворение, но мисля си, че ти знаеш, че е така. Не за това ти пиша обаче. Не за да подчертая неща, които вече знаеш — колко много те обичам и колко обичам сестрите ти, а защото, за съжаление, в живота има сенки, призраци от миналото, пред които никога нямах смелостта да се изправя и не знам дали ще имам. Затова, въпреки че не знам колко време ще остана сред вас — надявам се, колкото се може повече, искам да съм сигурна, че някои ще знае и може би ще може, макар и късно, да поправи злото, което сторих.

В мое оправдание мога да кажа, че бях млада и наивна, че бях сама и не знаех какво да правя, че изстрадах адски мъки, но това не изтрива нищо. Моят живот беше такъв, какъвто може би е животът изобщо: една голяма вътрешна болка, която обаче нищо не отнема от многото истински усмивки. Една от причините, поради които нямам смелост да се изправя пред истината, е, че не бих искала да обърквам вашия живот. Не знам защо, но се надявам, че без мен, искам да кажа в момента, в който няма да ме има вече, това мое минало ще възприемете по-лесно, отколкото, ако съм с вас. А може би това е подло от моя страна, слабост, по-голяма и от факта, че краят приближава. Сега ще се боря с всичките си сили, ще се опитам да завърша дните си с достойнство и да ви оставя цялата си любов. Но затова вече е късно.

Та, както казах, бях млада, изминаха тридесет години, които, поглеждайки сега назад, ми се струва, че са преминали за един миг. Сякаш тогава бях друг човек, на когото беше отредена различна съдба. Чак след време човек може да види извървяната пътека като една линия, макар и криволичеща понякога. Но докато вървим, срещаме кръстопътища и предполагаеми житейски мечти, които не се сбъдват. Често приемаме за даденост взетите решения и без да обмисляме и други варианти, които ще насочат живота ни в друга посока. Но има и решения, които ежедневно ни напомнят, че са неправилни и твърде болезнени и никога няма да можем да намерим покой.

Но не искам много да философствам. Извинявай, скъпи, но сегашното ми състояние ме кара да го правя… Сега съм добре, но знам, че от болестта, която нося в себе си, няма изход и вече чувствам как животът се изплъзва измежду пръстите ми, затова искам да се възползвам от тези последни месеци като от дар, като възможност да си задам всички онези въпроси, които никога не съм си задавала, защото бях прекалено заета. В действителност тръгнах с идеята да ти разкажа онова, което се случи, колкото се може по-накратко, но не мога да отделя събитията от чувствата си (от друга страна, без емоциите животът би се свел до една механична верига от бездушни събития).

Е, както знаеш, аз обичам много нашия град и трудно го напускам, но невинаги е било така, дори имаше период, в който исках силно да си тръгна, да видя други места, да обиколя света. Рим ми се струваше почти порок, позлатен одър с ласкава и опасна красота, която те милва, докато те замае и парализира всеки твой опит да излезеш от него, да избягаш. Не знам дали можеш да ме разбереш, но си спомням съвършено усещането за задушаване, което изпитвах.

Наскоро се бях дипломирала по политически науки в Сапиенца^[1], за радост и гордост на баща ми — който и заради това цял живот се беше разкъсвал на четири в семейната бензиностанция — когато узнах за курс по международни отношения в Университета в Женева, за който моят учител ми каза, че имам добри възможности да получа стипендия. Баща ми не се зарадва. Постоянно повтаряше, че, ако знаел преди, че ще стане така, нямало да ми позволи да уча, но всъщност тайно беше щастлив, че следвам мечтите си, и вярваше в това, че рано или късно Рим ще ме призове обратно. Така се преместих в Швейцария. За да се издържам, работех каквото ми попадне: барманка, сервитьорка на частни събития и приеми. Беше прекрасно време, защото, от една страна, ми липсваха опорни точки и това ме плашеше, но от друга страна, така израствах духовно и чувствах как ме изпълва непозната сила, че мога да имам доверие в себе си. Струваше ми се, че всичко може да се случи и че светът е моят дом. Учене, работа, нови приятелства. Спях малко, защото не исках да пропусна нищо, и се чувствах силна и неуморна. А сега ми става неприятно, като си помисля, че трябва да оставям писалката между две изречения, защото дори писането ме изморява. Бяха други времена и все пак през тези дни си спомням за тях съвсем ясно. Може и да е от обезболяващите. От време на време си се представям красива и млада като тогава. Не е чак толкова трудно, след като реших да не се гледам повече в огледалото, защото последния път се уплаших — личеше си, че смъртта живее в мен, и затова реших да спра. Ако беше възможно, бих искала и вие да не ме помните такава, каквато съм сега, но, от друга страна, редно е човек да може да приема нещата такива, каквито са. Да, на това искам да ви науча.

 

 

Извинявай. Продължавам с писмото след няколко дни. Съжалявам, главата не ме слуша. Някои неща ще бъдат повторени и може би няма да бъдат казани по най-добрия начин, но ще се опитам да оставя да говори сърцето ми.

 

 

Е, да… Точно сърцето ми изигра една от своите шеги. Спомням си го все още, сякаш е пред мен. Беше красив, очите му бяха тъмносиви като водите на езеро, косите тъмни, осанката елегантна, спокойно и улегнало поведение като на човек, който знае да изчака подходящия момент. А аз? Аз обърнах подноса с чаши шампанско. Какво говоря? Връхлетях върху него заедно с кристалните чаши и всичко останало. Онова тъмно езеро пламна от гняв за момент, но аз бях толкова унизена, че явно съм предизвикала съжаление или нещо подобно, така че той не само че се въздържа да не ме изгони, ами се почувства задължен да ме утешава, освен да ми прости. На следващия ден позвъниха на вратата ми и когато отворих, се озовах пред самоходен букет от рози, толкова голям, че скриваше напълно куриера, от когото се виждаха само краката. Беше един от онези моменти, в които се чувстваш като Пепеляшка, появяваща се в пищната си и блестяща бална рокля, като фойерверк. Все се говори за любовта и в книгите, и във филмите, но докато не я изпиташ сам, не можеш да я разбереш. Да пиеш, когато си жаден, да се хвърлиш в морето в летен ден, да видиш свежото зелено след дълга и студена зима, усещания, които обаче се подновяват постоянно, защото никога не са ти достатъчни. Затънахме до шия и нищо друго нямаше значение. Може би има и разумни хора, които могат да изживеят любовта предпазливо, но аз определено не съм от тях.

 

 

Бих искала да съм с ясна мисъл, за да ти разкажа по-добре нещата, скъпи Лоренцо, но болката не ме оставя на мира, а лекарствата ме объркват. Прозорецът става все по-малък, за разлика от аргументите, които ми се струват, че стават все по-големи и сложни, колкото повече навлизам в тях. Може би никога няма да свърша това писмо. Но искам да те уверя, а заедно с теб и обичните ми момичета, които вече са жени: опитвам се да ти кажа всичко, да ти предам любовта си и да изясня много сложни моменти. Знам, че ще страдате, приемайки и живеейки с това, което се каня да ви разкрия, но — сигурно е илюзия, сигурно съдбата, която е надвиснала и която ме прегръща, сякаш част от мен е вече отвъд — сигурна съм, че всичко ще е наред, че любовта ще даде смисъл на хаоса.

Връщам се на фактите, преди да избягат от съзнанието ми. С Филип се чувствах прекрасно и нямах задръжки, защото нищо друго нямаше значение, освен любовта ни. Когато се върнах в Италия за кратко през лятото, разбрах, че нещо се беше променило: бях забременяла. Не казах на никого и се върнах при него, изпълнена с доверие и едновременно с това и със страх, но страхът ми мина веднага, щом видях искрената му усмивка при моята новина. Дори не бяхме изненадани, всичко ни изглеждаше естествено. Искахме да се оженим, но майка му го убеди да изчака до раждането.

 

 

Раждането е чудо. Сега, унесена под въздействието на лекарствата, от време на време преживявам онези мигове, без физическото вълнение, но, как да обясня? Страдаш, надвива те болка, която като че ли вече не може да стане по-голяма, обаче става. Но ти откриваш, че си по-силен, отколкото си си мислел, и накрая успяваш да я надмогнеш. Момиченцето е прекрасно и има белег до сърцето, който изглежда почти като праскова, и аз я наричам така: моята Прасковка. И има странен аромат, който може би дори не е хубав, но е неин, и непрекъснато вдишвам от този аромат. Щастлива съм, защото в моите видения оставаме така. И никой не ми я отнема, никога, дори за миг. Дори за да срежат пъпната връв и да я изкъпят. Оставят я върху мене и аз ще я държа до себе си, както правих после с Карлота и Емилия. Но няма смисъл да мечтая. Действителността е друга и понякога подкосява краката на оптимистите като мен. Много тежко е падането от високо заради мечтите.

 

 

Струва ми се, че е било вчера, когато докторът ми съобщи, че малката Жозефин има сърдечна малформация, заради което е необходима сложна и скъпа операция. Аз не разбирам вече нищо, не дишам. Филип го няма. Само майка му е там, която сега гледа различно, а лицето й… Сякаш внезапно маската й беше паднала. Поглежда ме презрително, сякаш съм едно нищо, издигнало се по случайност до положение, което не му се полага, но което най-накрая ще бъде изпратено, където му е мястото. Тази мисъл ме пронизва като предчувствие, последвано точно от фактите. Тя, без да трепне дори за миг, ме уведомява, че семейството й е готово да поеме разходите по операцията и по отглеждането на малката, при условие че я оставя на тях, отстъпвайки им завинаги всяко мое законно право върху нея. Аз съм потресена и още не разбирам какво се случва, а тя настоява и ме пронизва с режещия си монотонен глас. Казва ми, че не приема друго мнение по въпроса и че Филип е съгласен, че това е най-доброто решение и единственият начин да се даде бъдеще на детето, което ще знае, само че майка й е починала при раждането. Затворих очи, за да изтрия всичко, но когато отново ги отворих, адвокатът беше там и ми подаваше един безкраен списък от листове за подписване. Последвах хода на събитията като малка топчица върху наклонена повърхност, без силата да се спра или да се отклоня.

Преди да бъда върната като нежелан бежанец, купих от един магазин за бижута златна висулка във формата на праскова, върху която помолих да гравират надпис „На Жозефин, моята Прасковка“. Помолих майката на Филип да я даде един ден на дъщеря ми, заедно с моя фотоапарат, защото знам, че занапред няма да имам нужда от снимки. Странно, Карла се съгласи и за миг показа някаква милост към мен, сякаш не нейна е вината, а само на съдбата, която не може да позволи на един Понти да се обвърже с някаква беднячка от Италия. Ти ще кажеш, че е трябвало да се възпротивя, да се заинатя, да защитавам достойнството си и да не оставям дъщеря си да ми се изплъзне от ръцете. Обаче аз не направих нищо от всичко това, сведох глава и си отидох с усещането, че заслужавах това наказание.

Това беше най-тъмният момент в живота ми. Толкова тъмен, че почти не успявам да го възстановя, сякаш умът ми го е цензурирал.

Останалото от историята вече го знаеш: аз, загубила дъщеря си, срещнах теб, малък Лоренцо, който беше загубил майка си и който отново разпали живота ми, спасявайки ме. Баща ти беше изключителен мъж, достатъчно силен, за да понесе своята болка и моята, без да ме съди, нито да иска да му разкажа миналото си.

Лоренцо, ти ще ме разбереш, ти ще знаеш какво да правиш. Ти си мъжът и ще позволиш да затворя този кръг. Ще прочетеш на Карлота и на Емилия това писмо, ще им кажеш, че тази нова сестра няма да е проблем, а подарък, и ще бъдете заедно и с цялата любов, на която сте способни, ще изцелите неминуемите рани от тази бъркотия и аз от високо ще мога да ви виждам най-накрая събрани.

Жозефин, погълната от четенето, усети изведнъж, че има някой зад гърба й и сепвайки се, рязко вдигна глава.

— А, ти ли си? Стреснах се!

— Извинявай, не исках да те уплаша. Не ме ли чу?

Всъщност беше странно, че не бе чула шума от стъпки по чакъла, но беше толкова увлечена от думите на майка си, въпреки че вече ги знаеше наизуст, че не беше забелязала нищо.

— Извинявай — повтори Карлота след малко, — странно ми е, че те заварвам тук. Не очаквах…

— Попитах Лоренцо за мястото. Имах нужда да установя контакт с… мама.

— Разбирам те. Аз често идвам.

Жозефин кимна към вазата с лалета, които клюмнали вече, се поклащаха от бриза и от време на време от тях падаше по едно листо.

— Ти ли слагаш цветя?

— Да. Както правеше тя за татко. Много харесваше растенията. Винаги се оплакваше, че в нашето семейство няма човек, който един ден да заеме мястото й.

— А ти? Справяш ли се с цветята?

Карлота се усмихна. Въпреки смущението, харесваше й тази нова сестра, която говореше тихо и примирено с тон, който макар и лишен от приповдигнатост, беше в състояние да предаде емоция и усещане за искреност.

— Аз се опитвам, но определено нямам усет.

Жозефин в действителност имаше инстинктивно влечение към цветята, наблюдаваше растенията с внимание и от пръв поглед улавяше нюансите в листата им или аномалии в растежа им. Изобщо винаги беше имала чувствителността и желанието да слуша гласа на тези неми същества. Сега беше щастлива да разбере, че беше наследила това от майка си, но се въздържа и не се похвали, нещо, което не обичаше да прави, а и още повече не би направила пред Карлота.

— Това е сложен и очарователен свят, но ми харесва.

Не каза нищо повече и насочи поглед към малката овална снимка на майката, под която името и датата, изписани с позлатени букви, изпъкваха на сивия мрамор.

— Докато идвах насам, видях гроб на семейство, в което майката е трябвало да погребе трима сина и един съпруг. Двама са си отишли по време на Първата световна война през двадесет дни, третият през 1924 г., а после съпругът през 1930 г. Тя е живяла още двадесет и пет години. Питам се как ли се е справила.

— Това място е пълно с истории — потвърди Карлота. — Достатъчно е да се сетиш за историята на мама…

— Предполагам, че не всички са толкова сложни. Обаче със сигурност мрежата от чувства и връзки, която се разклонява оттук, е впечатляваща.

— Да. Сигурно е банално, но ме поразява винаги контрастът между това множество от съдби и енергии и тишината, която цари тук. Като че да подчертае безполезността на шума, който като фон придружава живота ни.

Произнесе последното изречение шепнешком, после кимна към листовете, които Жозефин държеше в ръка, и добави:

— Това е писмото на мама, нали?

— Да.

— Много ли пъти го прочете?

— Да. Всеки път разбирам нещо ново. А може и да си въобразявам. Но тук на гроба имах чувството, че чувам гласа й. Ето защо бях така погълната преди малко.

— Съжалявам. Трудно мога да си представя какво чувстваш. Знам, че връщане назад няма, но много би ми се искало да сте се познавали. И двете сте го заслужавали.

— Да, трудно ми е. Понякога изпитвам гняв, друг път само тъга, но в крайна сметка бих искала да мога да приема всичко спокойно.

— Ще видиш, че с времето ще успееш. Ако има нещо, което мога да направя, за да ти помогна, кажи ми.

Жозефин погледна към надгробната плоча на майка си:

— Не знам. Би ми се искало да я познавам повече.

Карлота се загледа в линията на хълмовете, прекъсвана от очертанията на кипариси и морски пинии.

— Като характер беше като Емилия. Енергична и решителна, понякога малко дръпната, но може би това се е дължало и на онези тъмни страни в живота й. Обаче като външност… е, ти приличаш изключително много на нея, като две капки вода сте. Още не мога да повярвам, че нещата са се стекли така… Може би, ако прочетеш този разказ в някоя книга, ще си помислиш, че е малко невероятен.

— Но действителността надминава въображението, понякога.

— Или сме наистина герои от книга.

— В такъв случай се питам докъде иска да стигне авторът. Аз предвиждам доста бавно и скучно развитие.

— Да. Но точно тук се проявява умението на писателя… да компенсира мъката с някаква сцена на действие.

Тогава Карлота, която беше сменила цветята във вазата, хвана Жозефин под ръка и заедно се отправиха към изхода.

— Да, вероятно сега трябва да изскочи похитител иззад някой гроб и да ни насочи пистолет — подметна Карлота.

— Това не е достатъчно. Може пък да започнат да се събуждат някои трупове в гробовете си.

— Да — засмя се Карлота, — харесва ми такова хорър развитие. Харесвам този жанр!

— Наистина ли? Човек не би казал.

— Така е, аз съм като за романтична комедия, нали? Моята присъда. Истината е, че ми харесва да стоя вкъщи, за да гледам филм, завита в одеяло, по-добре с нещо за хрускане… и филмът да е на ужасите или някакъв друг, няма значение. Впрочем не съм много по светския живот.

Жозефин въздъхна:

— Разбирам те. И аз обичам да стоя вкъщи. А и защото с моята болест поне ще съм сигурна, че докато съм на дивана, нищо не може да ми се случи.

Карлота инстинктивно я хвана за ръка:

— Не знаеш колко съжалявам за това, обаче ти се възхищавам, много си силна и не се страхуваш от нищо.

— Де да беше така! Аз съм истинско бедствие.

— Не, не, сериозно говоря! И как посрещаш тайната на мама… Смела си.

Жозефин се изчерви:

— Благодаря ти. Моето спасение беше да науча да съм искрена, да приема слабостите си и ако се налага, да помоля за помощ.

— Това е основното.

После Карлота погледна колко е часът и възкликна:

— Боже! Извини ме, много е късно, трябва да се връщам на работа, иначе ще ме уволнят. Съжалявам.

— Не се притеснявай, със сигурност ще остана в Рим още няколко дни.

Жозефин се усмихна и двете се целунаха по бузите.

— Чудесно. Тогава ще се видим със сигурност. Искаш ли да те откарам?

— Не, благодаря. С удоволствие ще се поразходя.

 

 

Пролетният въздух беше подканващ за една дълга разходка, без да бърза, следвайки невидимото ехо от тайната на майка си и разговора с Карлота. Не беше лесно да общува с тези хора, но хубавото бе, че Карлота беше така приветлива и праволинейна. Не че Емилия и Лоренцо бяха неприятни, но поради една или друга причина, я смущаваха повече, а и защото бяха неспокойни и изстрадали. Но мислите й се объркаха миг по-късно, придружени от замайване, което й беше тъжно познато. Миг преди да приседне на едно стъпало и да заспи, забеляза две неща: една кола, която се приближаваше бавно към тротоара, за да паркира и фигурата на пешеходец, който вървеше право към нея. Надяваше се, само че след малко добри ръце ще я вдигнат, защото тя вече не можеше да направи нищо друго, освен да се надява на съдбата, създадена от ангели хранители.

 

 

Когато отвори очи, първото, което видя, беше покривът на една спряла кола, със запалена пластмасова лампичка, онази, която понякога остава включена и ти изтощава акумулатора. Винаги й го казваха, когато като дете натискаше на игра ключа. Друго забранено нещо, което й харесваше да прави, беше да поставя пръсти извън прозорчето, когато се караше бързо. Въздухът беше като нещо твърдо, което се опитваше да влезе през прозорчето.

— Събуди ли се? Как си, Прасковке?

Гласът беше близък и приятелски, ръцете — определено добри.

— Карлота! Добре, че мина…

— Е, да.

Чак в този момент Жозефин, излегнала се на задните седалки, забеляза, че на мястото на пътника беше седнал друг човек, а Карлота беше на волана. И тази фигура не й беше непозната, въпреки че беше в униформа на карабинер, която й вдъхна известен почтителен страх.

— Но… не разбирам! — каза тя, объркана.

— Нищо. Изглежда, че днес всички са решили да посетят мама. Как си?

— Добре, мисля. Не съм се наранила, само малко се уплаших.

— Отлично — заключи той, — но да поговорим за сериозни неща: организирали сте семейно събиране, без да ми кажете?

— Не, не — намеси се Карлота, — срещнахме се случайно на гроба на мама.

— И аз отивах там, обаче мога да отложа. Ако трябва да бягаш на работа, мога аз да откарам това момиче. А и знам къде живее.

— Добре — каза Жозефин, като се усмихна. — И без това вече за втори път, когато идваш, аз заспивам. Трябва да се издължиш по някакъв начин. Обаче да знаете, че първо ви очаква среща с фотографа…

Като каза това, момичето извади от чантата си фотоапарата и слезе от колата, за да намери подходящото място, откъдето да хване и Карлота, и Лоренцо.