Диего Галдино
В любовта винаги става така (10)

9
Три чаши

Лоренцо паркира джипа зад къщата. Замисли се как само преди няколко часа беше направил същото, превъзбуден от работния ден, и убеден, че всичко е приключило, когато обаче се беше оказало, че изненадите тепърва започваха.

 

 

Беше се смрачило и тъмнината сякаш объркваше още повече мислите му и изникващите образи. Беше убеден, че тази вечер ще си отдъхне и че го очакваха обичайните замразена пица и бира в кутийка, или по-добре в бутилка, после вероятно щеше да поприказва с Емилия или Карлота, ако си бяха у дома. Обаче остана изненадан, защото, влизайки вкъщи, не завари две сестри на дивана с чаша топъл чай в ръка, ами три сестри с чаша чай в ръка. Вероятно за външен човек разликата е малка, но за него, както правилно беше предположила Емилия, беше откритие с огромен риск да припадне. Разбира се, той, въпреки че беше карабинер и си мислеше, че издържа на динамичния и изпълнен невинаги с приятни изненади живот, когато събличаше работните си дрехи, понякога му се струваше, че отново е онова беззащитно пиленце, което всеки момент може да попадне в ръцете на котката. Но от друга страна, както казваше неговата майка-по-избор, само истински силният мъж може да признае слабостите си. Лоренцо не осъзнаваше добре до колко притежава сила на характера, но факт е, че в този момент дори не се опита да скрие шока, който тази гледка в хола предизвика в него. Три сестри. Три чаши чай. Лоренцо се свлече на дивана и се предаде пред факта, че моментът беше настъпил.

 

 

Беше странна вечер. Новата сестра се оказа мила и симпатична, желаеща да се доближи до света на починалата си майка, но в същото време зачиташе семейството, в което не беше израснала. Често замълчаваха, жестовете им бяха отмерени, сякаш в дом Меле-Мартини се играеше представление на експериментален театър, с дълбоко превъплъщаване, по метода на Станиславски. Нямаше публика, но това беше без значение. Актьорите, напълно потънали в ролята, бяха забравили всяка връзка с външната действителност. Призракът на Мария дори не се появяваше на сцената, потвърждавайки, че отсъствията могат да се превърнат в почти оглушителни присъствия, и тези, които са там, трябва да успеят да ги държат под контрол.

Карлота беше мила и приветлива, Емилия по-дръпната — не беше успяла да превъзмогне известно недоверие, нито да си спести някои по-скоро остри, отколкото мили изказвания. Лоренцо се беше възползвал от положението си на мъж, за да се чувства на моменти освободен от ролята си и да ги наблюдава като зрител. Беше много странно: всички в тази стая имаха по един общ родител. Единствените, които споделяха и двамата, бяха може би най-различни помежду си, но и най-единни.

По едно време се заговориха за предстоящото цъфтене на прасковите и за това, че Мария всяка година го очакваше с безпокойство. Жозефин се развълнува:

— Имам тази златна висулка с форма на праскова. Баба ми каза, че тя е последният спомен, който майка ми е оставила, преди да умре. За мен тя означаваше много и заради съвпадението с това, че съм се родила с петно на кожата с форма на праскова — доста необяснимо съвпадение, но точно заради това още по-магично, въпреки трагедията от смъртта при раждането. Когато разбрах истината, се запитах дали и това е било част от измамата на баба ми. Не можете да си представите какво разочарование за мен беше самата мисъл, че… Висулката винаги е била всичко, което съм имала от майка ми.

— Как е възможно някой, който на теория би трябвало да те обича, да си позволи да постави живота ти в такива тежки условия? — намеси се Карлота с почти задавен глас. — Не, любовта й към прасковените цветове не може да е съвпадение. Сигурна съм, че е мислела за теб.

— И все пак всяко зло за добро. В крайна сметка без намесата на баба ми вас не би ви имало и въпреки че не ви познавам, съм щастлива, че ви има.

— И ние сме щастливи, че те има, въпреки че всичко е толкова странно.

— Да — каза Емилия, — ако искаме да го наречем странно да го наречем странно. Аз казвам, че положението е абсурдно. Без оправдания, нито обяснения. А ние си седим тук и се преструваме, че всичко е наред, когато нищо не е наред.

Лоренцо се опита да смекчи напрежението:

— Имаш право, но майка ни, която можеше да ни обясни всичко, вече я няма. И щом ни е поставила в тази ситуация, значи е имала причина. Можеш да й се сърдиш, разбира се, но това доникъде няма да те отведе. Трябва да се оправяме сами, точка.

Но понеже се уплаши, че е бил твърде груб, добави:

— Но е нормално да ни трябва малко време, за да свикнем с това, нали?

В миг и трите кимнаха с една и съща напрегната усмивка, с онази усмивка, с която се усмихваше Мария, когато не беше убедена напълно в нещо. На Лоренцо му се прииска да ги снима и да изпрати снимката на майка си. Кой знае колко щеше да е щастлива да ги види и трите заедно.

После Жозефин се сепна внезапно:

— Колко късно е станало! Аз… мисля, че ви отнех твърде много енергия, все пак се появих без предупреждение.

— Това е вярно — потвърди Емилия.

— Няма значение — обясни Карлота.

— Напротив, има. Лоренцо е прав — за някои неща е нужно спокойствие. Кой номер да набера, за да си повикам такси?

— Такси? Луда ли си? Аз ще те изпратя. Къде трябва да отидеш?

— Наех стая в един хотел не много далеч оттук, в квартал „Аурелио“, близо до една крайна спирка на автобуси.

— Карлота се шегува, очевидно няма тя да те изпрати, ами аз.

Жозефин погледна Лоренцо в очите:

— Не, наистина, бяхте твърде любезни. Ще си повикам такси и си тръгвам. Така е по-лесно за всички.

— Ти какво, шегуваш ли се? Тук такси по това време няма и да дойде. Хайде, приготви се, аз ще те закарам.

Емилия първа остави компанията:

— Добре. Извинете ме, но докато вие си разменяте любезности за това кой ще я закара, аз отивам да си легна. Утре съм на училище, а денят беше достатъчно тежък.

Щом най-малката сестра излезе, Карлота предложи на Жозефин да си разменят телефонните номера, преди Лоренцо да я придружи до хотела, за да се чуят през следващите дни.

 

 

Въздухът беше свеж и чист и в началото на пътуването можеха да се забележат сребърните отблясъци на звездите, преди да изчезнат в светлините на града. Но след звездите започнаха една след друга да се появяват красотите на Рим.

— Наистина ли никога не си била в Рим?

— Наистина!

— Не мога да повярвам!

— Обаче трябва да повярваш.

— И въпреки това си оцеляла! Ама че лудост.

— Наистина ли? — Жозефин се засмя искрено.

Напрежението, което беше свивало стомаха й през последните часове, започваше да я отпуска, а магията, която я заобикаляше, заличи умората.

Лоренцо изсумтя, когато видя колоната от автомобили, наредени в опашка на Виа Аурелия:

— Искаш ли да пообиколим малко, преди да отидем в хотела? Ще ти покажа какво те очаква през следващите дни. Приготви се, ще видиш неземни неща.

Стигнаха до Циркус Максимус^[1], след което завиха около Колизея. Лоренцо си помисли, че е голяма привилегия да покаже Колизея на някого, който никога не го е виждал.

— Впечатляващ е — коментира Жозефин, изумена от гледките, които се сменяха бързо.

— Да, това е един от най-предпазливите коментари, които съм чувал някога, но от друга страна разбрах, че швейцарците…

— Всъщност исках да кажа, че човек е свикнал да вижда всичко това по телевизията или на кино, или в книгите и, не знам… Почти си мисля, че това по-скоро е част от някакъв свят на мечтите, отколкото от реалния. Но като видиш тези свещени гиганти пред себе, се главозамайваш…

Лоренцо се усмихна:

— Казано така, звучи по-добре. Но струва ми се, че докато обикаляш из Рим, ще трябва да свикнеш с това усещане.

Докато преминаваха по Виа дей Фори Империали^[2], Жозефин се обърна към Палатин^[3]. Не продума нищо, а остана просто с отворена уста и секнал дъх. Ехо от далечни гласове, от забравени и погребани във времето хора… защото това е Рим — някъде съвсем класически, другаде странен, почти бароков. През деня Рим е непоносим, но при изгрев и при залез-слънце става невероятно романтичен. Без да разбереш, те притиска нежно към себе си, за да не те пусне никога вече, и завладее ли сърцето ти, не можеш повече да го забравиш, нито да живееш без него. Жозефин изпита силно замайване, но този път не беше сънят, а усещането, макар и необяснимо, че пред нея преминава самият живот.

— Звучи банално, но мисля, че ще се влюбя в този град.

— Да се влюбиш, никога не е банално. А и антиконформизмът сам по себе си е досаден. Истинското предизвикателство на бъдещето е да имаш куража да си банален по оригинален начин.

— Добре. Тогава ще приема предизвикателството. Имам чувството, че има какво да се случва. Това е точно за мен.

— О, да! Колко време мислиш да останеш в Рим?

— Не знам. Толкова трудно ми беше да се реша да дойда тук, че не можех да правя кой знае какви планове. Билетът ми за връщане е отворен, искам да пообиколя града и да се полюбувам на това странно усещане за свобода.

— Тогава, ако искаш, следващите дни аз и сестрите ми… ъъъ… сестрите ни, бихме могли да те придружим. Хубавото да си римлянин е, че можеш да покажеш на другите тези съкровища и в същото време сам да ги преоткриваш, защото понякога ги имаме за даденост и не ги ценим.

— Би било чудесно! Местните екскурзоводи винаги са най-добрите, показват ти неща, които в книгите не могат да се намерят.

— Правилно — кимна категорично Лоренцо, — няма по-добро от това!

Жозефин усети внезапно как изчезна напрежението, натрупано в последните дни. Не че всичко се беше разрешило, дори напротив — неизвестните си оставаха. Но в този момент тя вече не се страхуваше, а това беше най-важното. Изведнъж се почувства толкова уморена, сякаш беше преживяла десет дни в един. Винаги се получава така, когато се пътува. А какво остава, когато пътуването включва две нови сестри и един доведен брат. Лоренцо продължи да кара в нощта, докато през стъклото преминаваха Капитолият^[4] и площад „Венеция“, Изола Тиберина и тъмните води на Тибър. Галантният мъж настоя да я придружи пеша до хотела на улица „Кардинале Ореля“. Пред вратата замълчаха.

— Е — каза той, — беше… беше хубаво да се запозная с теб. И извинявай за поведението на Емилия, беше малко, как да кажа…

— Грубо?

— Грубо. Да го наречем така.

— Не се притеснявай. Всъщност разбирам я. Не знам как бих реагирала аз, ако бях на нейно място.

— Трябва й само време.

— Няма проблем. Все пак благодаря ти за тактичността.

— А, Жозефин…

— Наричай ме Прасковке — прекъсна го тя.

— Прасковке, добре. Ако имаш нужда, от каквото и да е, можеш да разчиташ на мен или на момичетата. Моля те да не се притесняваш.

— Благодаря ти! Вече направихте много…

 

 

Почти половин час по-късно Лоренцо седеше в колата, която бе паркирал зад къщата, и мислеше за обичайното си прибиране у дома от един обикновен ден. Но днес денят беше различен, изпълнен с много емоции, и беше много объркан. Влезе в кухнята и взе от хладилника бутилка бира, отвори я и се отпусна на дивана, който беше мълчалив свидетел и на по-добри времена, но въпреки годините си беше винаги готов да те приеме и утеши. Само след пет минути пристигна Карлота, следвана плътно от Емилия. Мълчанието беше нарушено единствено от звука на бутилките, които дръннаха в наздравица. Точно както правят изтощените пътници, които знаят, че на следващия ден имат още много път да извървят, но за момента са доволни от това, че се намират живи и здрави в лагера.