Диего Галдино
В любовта винаги става така (5)

4
Случайни ангели

Беше си поръчал кафе, но му донесоха нещо, което дори не знаеше как да нарече. Познанията на Лоренцо за Швейцария бяха по-скоро бегли и повърхностни, но сред разните стереотипи този, че не могат да правят кафе, не се опроверга. Следващия път ще си поръчам шоколад, пък да видим. Часовници с кукувичка обаче не се виждаха наоколо. Но кафенето беше изключително чисто и предлагаше безплатна уайфай връзка, а на опашката пред касата никой не се блъскаше. Човек можеше да се огледа в стоманения плот на бара, а стената вляво беше заета от огромна снимка на Роджър Федерер в цялата му безсмъртна елегантност, естествено, в момент, в който печели точка с воле.

Лоренцо беше тръгнал призори същата сутрин, след като остави на сестрите си една малко неясна бележка, колкото да не ги излъже. Без да се налага да им казва истината, той намекваше за неочаквана и неотложна командировка в последния момент. Остана много доволен от играта на думи, която използва, за да избегне обясненията относно причината на заминаването си, обаче направо се вкамени, когато срещна Карлота пред вратата на колата.

— Къде отиваш по това време? — го попита тя.

Той само се изчерви.

— Виж, зная, че нещо не е наред, но ако не ми кажеш, как да ти помогна?

— Не знаеш, но вече ми помогна. Даде ми кураж да действам. Знам, че това, което ти казвам, за теб няма смисъл, но скоро ще ти обясня всичко. Обещавам. Сега обаче не мога. Моля те само да ми се довериш.

Карлота, въпреки че наистина не знаеше нищо, нито пък разбра нещо, все пак отговори с увереността на човек, който знае всичко:

— Виждам, че постъпваш правилно.

— Благодаря ти, Карлота.

И с това убеждение прелетя Северна Италия и премина Алпите, без да трепне, после със същата увереност стигна до центъра на Женева и до централата на прочутата мултинационална фирма, където се надяваше да открие някакъв отговор.

Нямаше навик да пътува често, затова му се стори много странно, че за няколко часа се озова в друг свят. За пръв път през ума му се прокрадна мисълта, че е грехота човек да прекарва дните си все в един и същ град. Обаче после заключи, че ако този град е Рим, тогава дори една минута не може да се счита за пропиляна. В този момент лека усмивка озари лицето му и светлите му кафяви очи заблестяха по-силно от обикновено. Бяха очи на влюбен. Да, защото, както много римляни, Лоренцо можеше с часове да се оплаква от примамливия си и покварен град, съставяйки цял списък с недостатъци, по-дълъг и от касовата бележка със съботните покупки на семейство с три деца, но отдалечеше ли се и за миг, носталгията започваше да го измъчва. А на Рим могат да се простят дори два часа в страшния и безсмислен трафик, когато дори набързо ти покаже един от милионите си отрязъци погубваща красота. Така е в любовта. Не че Лоренцо знаеше много за нея. Напротив. Той със сигурност никога не бе обичал жена така, както обичаше града си. Така че този особен блясък в очите не го бе пазил за никоя досега.

Лоренцо поднесе чашката към устните си и вдигна поглед. Мястото, което си бе избрал, беше идеално: през стъклото на кафенето можеше да вижда в светлината на блестящия зимен ден прекрасен градски парк, в който се открояваха ясните очертания на голите дървета, а те се редуваха с яркото зелено на иглолистните, известния фонтан Жа д’О^[1] който дискретно владееше над града, и най-вече широкия вход на новата сграда на „Групо Понти“, сграда чиста и прозрачна като диамант. Планът му за действие не беше нещо особено, напротив, беше по-скоро импровизиран и се състоеше в това да наблюдава служителите, които щяха да излязат за обяд. И ако тази засада се окажеше напразна, кой знае, може би щеше да се наложи да намери смелост и да влезе и да попита за нея на рецепцията. За миг почувства, че му прималява, но после се сети за Карлота, която не знаеше нищо, но знаеше всичко, и си повтори, че постъпва правилно, а след като е правилно, трябваше да доведе нещата докрай, без колебание. Тогава за какво да чака?

Стана и извади швейцарските франкове, за да плати сметката. В усмивката на касиерката откри синтеза на вежливата ефективност, която вдиша веднага щом кацна в Швейцария. Беше възхитен от всичко, което виждаше. От идеята, че нещата в един не малък град могат да функционират както трябва, но в същото време палавото дете в него беше тайно привлечено от хрумването да хвърли хартийка на земята, за да види какво ще стане. Помисли си, че вероятно този срамен инстинкт е в основата на италианската немарливост. После отново се замисли за това, че да излизаш от време на време от дупката си, ти позволява да се видиш отстрани и да разбереш нещо за себе си. Накрая обаче усети отново липсата на Рим. А после заключи, че тези глупави размисли за днес са му достатъчни. Все пак те го разсеяха и облекчиха донякъде тежестта от това, което се канеше да направи. За да се справи с трудните неща, Лоренцо се беше научил да свежда всичко до малки жестове, които взети поотделно бяха несъмнено по-лесни за изпълнение. Прибра монетите от любезната касиерка, отговори с повдигане на веждите на любезните, но неразбираеми думи, направи шест крачки една след друга, за да стигне до вратата, отмести се настрани, за да пропусне една госпожа със сини коси и виолетово палто, още шест до червения светофар, изчака, премина асфалтовия брод, подскачайки по зебрата, без да си намокри краката в сивата част (както правеше като дете).

След като стигна до другата страна на улицата, разгледа добре диаманта „Групо Понти“. Три въртящи се врати водеха към голямо фоайе, обградено от стъклени стени и групи растения, по средата полукръгла рецепция с четири служителки като касиерката от кафенето, от което току-що беше излязъл, едно централно стълбище привличаше погледа нагоре, а в дъното сребристите врати на асансьорите се оглеждаха в коридора в очакване някой да натисне бутоните. Лоренцо се приближи, без да бърза, мислейки как най-добре да се изрази на измъчения си английски език, за да съобщи изненадата на жената, която вероятно заемаше висока управленска длъжност. Да, съдбата помага на смелите, си помисли той, но тук никога няма да ме пуснат да вляза. Защото понякога смелостта се бърка с глупостта.

И точно докато се оглеждаше в търсене на божествено вдъхновение, разбра, че смел или глупав, съдбата му помагаше. По същия тротоар, но от обратната посока към сградата вървеше млада жена, която само с осанката си отговаряше на много от въпросите, които го бяха държали буден в последно време. Това момиче вървеше като майката, която го беше осиновила, сякаш беше изучила до съвършенство движенията и походката й. Точно като Мария имаше вълнисти коси, светлокестеняви с медни отблясъци, като нея имаше големи очи, зелени, и строен силует. Приближаваше се бавно и с всяка стъпка впечатлението на Лоренцо се затвърждаваше: момичето беше като излязло направо от някой от албумите със снимки на майка му като млада. Беше се надявал, че ще му е достатъчно да я зърне, за да разбере всичко. Да, беше си го повтарял, защото, ако човек си повтаря нещо, се убеждава по-лесно, затова на теория беше готов за това появяване. И все пак, въпреки че всичко се случваше точно както беше предвидил, но не бе успял да предвиди въздействието на това откровение върху себе си. Сякаш някой му удари плесница. Той не изпита физическа болка, но ударната вълна преобърна всяко кътче в душата му. Нищо повече не можа да разбере.

Бърза размяна на погледи, тя се усмихна леко с ъгълчето на устата, вероятно от състрадание към бедния човек, който я гледаше, сякаш вижда призрак (е, призраците едва ли съществуват, но ако съществуваха, човек щеше да ги гледа точно по този начин). Естествено, тази усмивка беше точно като една от усмивките на Мария и причина Лоренцо да си помисли: Е, сега ще припадна, друго не може да се направи.

Обаче припадна тя. Седна на бордюра на тротоара и заспа.

Пропадане. Мислите се заплитат. Случва се внезапно и бързо, но и бавно в същото време, защото умът тича напред като куче по пътеката, за да се върне след малко да провери положението и ето, за части от секундата мисълта се оглежда в огледалото и открива пробойните си. В този миг разбираш, че губиш контрол, после пак се объркваш и странни неща ти се струват нормални. Сивото конче, близнаците… какви близнаци? Нещо ти убягва, като че си имал амнезия, какви са тези близнаци? Разумът отново се опитва да ме върне тук и сега, един път, два пъти, три… но борбата е неравна и накрая се предавам. В предаването има някакво облекчение, което почти ме кара да чувствам вина. Спирам да се боря и се оставям течението да ме повлече. Вече не ме интересува кои са тези близнаци, всяка грижа изчезва в моето сладко потъване.

Два часа по-късно Жозефин седеше на масичката на кафенето срещу централата на „Групо Понти“ пред димяща зеленчукова супа с кротони.

— Как се изложих! Заспах пред всички като Спящата красавица…

Мъжът, седнал до нея, погали ръката й и се спря за миг върху студените й и тънки пръсти. После я погледна с дълбока нежност и се усмихна.

— Не бива да се тревожиш за това, скъпа, знаеш, че не трябва да се срамуваш. Добре, че беше тук, където си почти у дома. Слава богу, че онзи човек ти помогна.

— Какъв човек?

— Млад мъж, който минавал наблизо до сградата. Казаха ми, че се втурнал към теб, мислейки, че ти прилошава. После, за щастие, са дошли момичетата от рецепцията и Люк. Между другото, мислиш ли, че си върши добре работата?

— Татко, какво говориш? Отиде само да паркира. Освен това не може постоянно да ме следва.

— Обаче за това му се плаща!

Този път тя го докосна по ръката:

— Не, татко, моля те, не се ядосвай! Той е чудесен и най-вече не бих могла да търпя друг човек. И така вече ми е тежко, знаеш. Доста време ми беше необходимо да приема мисълта за това, но той поне умее да е дискретен и не мисля, че е лесно да намериш друг като него.

— Добре, добре, съкровище, имаш право… но… когато се случват тези неща, все се питам дали сторих достатъчно, за да ти помогна и да те пазя.

Мъжът въздъхна и разхлаби леко възела на вратовръзката си. Имаше прошарени коси и някоя и друга бръчка, но все още хубава външност, беше елегантен и улегнал в маниерите си, имаше сиви и леко присвити очи с проницателен поглед.

— Не можеш да направиш повече, но не това е проблемът. Проблемът е, че…

Жозефин замълча. Не искаше да плаче, повече не можеше да плаче. Той разбра, доближи ръка до лицето й и прокара пръст по очертанието му от скулата до брадичката.

— Знам, знам, скъпа. Понякога ще си мислиш, че това не е живот, ще си мислиш, че ти липсва свободата. Но никога не трябва да се отказваш. Ти си специална, ценна си и тази глупава болест няма да те спре. Ще имаш всичко, което заслужаваш, малка моя Прасковке.

Този път сълзата се търкулна по бузата на Жозефин, докато се спря върху пръста на баща й.

— Щом казваш, трябва да ти вярвам. Благодаря ти, татко, ти винаги си номер едно.

— Не трябва да ми благодариш, съкровище. Това са неща, които наистина мисля — отговори той, а после погледна часовника си.

— Сега трябва да те оставя. Люк ще те придружи до къщи.

— Да, да. Както винаги.

Като остана сама, Жозефин извади от чантата си моментната снимка на поредното си събуждане. На нея се виждаха много скупчили се хора. Повечето лица й бяха познати, бяха служители на „Групо Понти“, мило усмихнати. Виждаше се и един непознат с разтревожен вид. Добре си го спомняше, с онези светлокафяви, почти жълти очи, вгледани в нея, разширени и изплашени, сякаш виждаха призрак. Беше казал нещо неразбираемо и после беше изчезнал. Той първи й се беше притекъл на помощ: един от многото случайни ангели хранители, които беше срещнала през живота си.