Диего Галдино
В любовта винаги става така (13)

12
Вещиците

Няколко дни по-късно Жозефин беше поканена на вечеря при Лоренцо и сестрите й в малката вила на кв. „Аурелия“.

Времето отлетя бързо и привидно спокойно и като че ли никой не забеляза сянката, която преминаваше по лицето на Лоренцо всеки път, когато отместваше поглед към Жозефин, а тя, поотпуснала се от няколко чашки вино, го очароваше. На Лоренцо му беше изключително трудно да не я гледа съсредоточено. Понякога засичаше погледа й и всеки път, когато тя му се усмихваше, го обземаше силно смущение, което го оставяше объркан за известно време.

В един момент разговорът навлезе в минирана територия.

— И все пак — обади се Лоренцо с необичайна непринуденост — няма смисъл да хвърляш пари на вятъра, като плащаш за хотел. Ако искаш да останеш още малко в Рим, би могла да спиш и у нас, има достатъчно място.

— Питаш дали може да спи у нас!? — веднага се намеси Карлота. — Тя трябва да спи у нас. Много ясно, та ние сме нейното семейство, нали?

Емилия не каза нищо, в този момент обаче никой не обърна внимание на това. Жозефин беше объркана, не искаше да взема подобно решение така изведнъж, особено след това бяло вино „Фраскати“, което беше замаяло главата й.

— Благодаря ви. Аз не знам какво да кажа, много сте любезни. Все още не съм решила колко време ще остана в Рим, а и не искам да ви притеснявам…

— Ама какво притеснение, луда ли си? — разгорещи се той. — Просто ще бъдем щастливи и поласкани, ако останеш тук при нас за няколко дни.

— А и да не говорим — продължи Карлота, — че ако ти се случи нещо, ние ще можем да ти помогнем, а ако си там съвсем сама… Е, в крайна сметка знам, че си голям човек, разбира се, обаче искам да кажа, че… Ей, не се обиждай!

Жозефин се усмихна:

— Ха-ха-ха! Не се притеснявай, свикнала съм. Баща ми е убеден, че във всеки един момент аз рискувам живота си. Затова с мен обикновено има шофьор и бодигард, а при нужда и готвач.

— А, като Кевин Костнър? — попита Лоренцо.

— Ммм, не съвсем. Обаче от години не съм чувала някой да споменава този филм, трябваше да го очаквам от теб.

Карлота стана от масата:

— Е, хайде, помисли спокойно, аз междувременно ще ида да видя какво прави Емилия. Още не е станала примерна домакиня и когато се опитва да свърши някаква работа сама, винаги чупи по нещо. Още малко и ще трябва да си купуваме нов сервиз.

Жозефин се възползва от отсъствието на двете сестри.

— Сигурен ли си, че не им е неприятно?

— Стига, луда ли си?

— Хм, за втори път ми казваш, че съм луда…

— Какво? Ти да не се засегна? Говоря сериозно: не трябва дори да си задаваш този въпрос. Моят дом е и твой дом.

В този момент Емилия и Карлота се върнаха в трапезарията със сладоледа.

— Да, знам, че вече ядохме сладко. Но една допълнителна доза никога не вреди — каза по-голямата сестра, докато Емилия вече похапваше с лъжицата.

Любопитната подробност при приключването на вечерта беше, че поне този път нарколепсията остави Жозефин, за да връхлети моментално върху Лоренцо, който се отпусна от умора на дивана, както си говореха. Тогава Карлота и Емилия се съгласиха Жозефин да пренощува при тях и така да премисли и реши, дали да прекара следващите дни в Рим като гост в дома им.

Мрак. Жозефин затвори отново очи, за да се увери, че наистина ги е отворила (малко като да запалиш лампата, за да видиш дали преди това е била изгасена, помисли си тя, като се усмихна). Съвършената и непрогледна тъмнина винаги я беше изпълвала с известно вълнение, особено сега, когато дори не знаеше къде се намира. Върна се мислено към предишния ден, към вечерята, Лоренцо и момичетата. Беше й странно с това ново старо семейство, изненадващо и странно, като че ли една потънала червена нишка свързваше далечните дни на тяхното раждане с настоящето. Имаше още много за разбиране, но бяха нужни време и търпение.

После през процепа под вратата се появи светлина — някой беше запалил лампата в коридора. Жозефин затаи дъх и чу двама души да разговарят.

— Какво правиш тук още будна?

— Нищо. Не можех да заспя, а ти?

— Чух шум. Но може би си била ти.

— Да.

— Как си?

— Добре. Всъщност малко нервна. Слушай, ама няма ли да се отървем вече от нея?

— Какво? Какво каза? За Жозефин ли говориш?

— Ами да, хайде! Не ми казвай, че си се вързала на комедията й. Първо идва, като се преструва, че не иска да пречи, после лека-полека ни влиза под кожата и накрая остава да спи тук. Живеехме си много добре досега и без нея. Е тогава какво я кара да си мисли, че сега трябва непременно да се нуждаем от нея и тя от нас, все едно всички сме едно голямо семейство?

— Стига, не преувеличавай! Положението е сложно за всички, но трябва да го преодолеем, да потърсим положителните страни и изобщо да сме сплотени…

— Ама ти какво? Защитаваш ли я? Заставаш срещу мен, за да защитаваш новодошлата? Какво, и ти ли си под властта на големите й като на сърна очи?

— И аз?! Извинявай, но даваш ли си сметка какво говориш? Аз и ти израснахме заедно, между нас е различно, но едната не изключва другата, извинявай.

— А според теб защо мама никога не каза нищо за нея, дори след като остана вдовица? Защото с право не е искала да ни обърква живота. Но после заради болестта е решила да си изчисти съвестта и да ни прехвърли проблема на нас!

— Престани веднага, Емилия! Не мога да повярвам, че наистина мислиш така. И говори по-тихо, защото може да ни чуе.

— Моля ти се. Сега, след като се промъкна в дома ни, спи спокойно. И още нещо ще ти кажа: според мен е хвърлила око на Лоренцо. Не я ли видя каква е лицемерка? Какво си мисли? Че ще дойде тук и ще направи революция? Животът ни вече е достатъчно сложен такъв, какъвто е! Ще видиш, че ако не внимаваме, освен мама ще ни открадне и брата…

След тези думи се чуха няколко изхълцвания.

— Ела тук, успокой се!

Жозефин притисна лицето си във възглавницата. В този миг й се искаше да я погълне черна дупка и да я отведе, колкото се може по-далече от това място, от този омагьосващ град, от тази долина на сълзите. Но вероятно дори и от подобно разстояние не би била в състояние да притъпи болката и унижението, които й причиниха тези думи. Потърси опора и надежда в тъмнината. После ивицата светлина под вратата угасна и двата гласа заглъхнаха. За съжаление, обаче беше чула вече достатъчно. Не само съдържанието на думите я беше наранило, ами това че някой друг говореше за нея по този начин. Засегна я отчуждението, което унищожава, без да можеш да реагираш, защото дори не я удостоиха с това да застанат срещу нея лично, не, ами шептят помежду си, докато тя стоеше в мрака, оставяйки неизлечимо сама, каквато винаги е била.

Добре че беше баща й. Щеше да се върне при него, при единствения, който наистина я обичаше. Но и той беше самотен. Жозефин и баща й бяха двама самотници. Жозефин си помисли, че би било достатъчно да смени една-единствена буква, за да се превърне сама в слънце^[1], и тогава всичко можеше да заблести отново. Жалко, че никога няма да стане така, заключи тя. Лоренцо беше оставил у нея някакво впечатление, беше пробудил нещо в нея, беше запалил искра, която сега я изгаряше още повече. Няма мира за мен, никога няма да има, само малко примирие, но никога няма да мога да сваля бронята си…

Пропадна в забрава, но тази сянка не спря да я следва, и при първите лъчи на зората стана бързо и повика такси с номера, който й беше дала Карлота.

Докато чакаше, зъзнеща заради утринния студ, погледна вилата на два етажа, с големите й ъглови тъмносиви камъни и верандата от черешово дърво. Беше се надявала, а може би дори беше повярвала, защото понякога желанието замъглява разума, че тази къща може да стане новият й дом. Но трябваше да й каже сбогом и да избяга. Никога през живота си не се беше чувствала толкова нещастна. Имаше толкова ненужни пари, но нямаше майка, нямаше нищо.

Таксито пристигна и шофьорът слезе, без да говори. Понякога дори римските таксиметрови шофьори си имат моменти на мълчание, а може би изражението на Жозефин обезкуражаваше всякакъв опит за контакт. Даде адреса на хотела си и тръгна, насилвайки се да не поглежда повече назад. Остави обаче сърцето си при прекрасните разцъфнали магнолии. Никога повече нямаше да ги види. Бялата кола прекоси булеварда и изчезна през горичката с все още голи, криви и възлести като пръстите на вещица дъбове.