Диего Галдино
В любовта винаги става така (22)

21
Балон

Понякога се чувствам смешен, чувствам се като един от онези балони с най-различна форма, дето ги продават до сергията на Джаниколо. Като един от онези балони, които очакват някое момиченце да се влюби до уши от пръв поглед и да убеди майка си да ме вземе. Макар че знам, че после така или иначе ще ме остави да отлетя, защото татко й ще й каже, че в колата трудно ще се побера и че у дома ще се озова залепен за тавана, за да спадна след няколко дена. А и вероятно любопитството й да ме види как летя в небето е по-силно от желанието й да ме влачи, докато върви по улицата. Защото един балон като мен не трае много. Мога да те направя щастлива, докато ме държиш и пуснеш в небето. Но после, докато се отдалечавам, потребността от мен намалява и когато вече не ме виждаш, ще ти трябва точно толкова време, колкото да си закриеш очите от слънцето и да погледнеш за последно и аз вече ще съм се превърнал само в една цветна точица в безкрая на живота ти. Въпреки това мисля, че моментът, в който тя ме избра сред толкова други балони име обича повече от всичко друго на света, си струва усилието да стоя завързан за ръката й и да живея на земята само заради нея…

Подарявам ти есента, за да можеш винаги да падаш малко преди да започнеш отново, и ти подарявам стотици пролети, за да се прераждаш все по-силна, по-изпълнена с желание да летиш. И няколко зими, защото студът, онзи истинският, трябва да се усети поне веднъж в живота. Но ти подарявам и лятото, лятото на щастието и на слънцето, когато нямаш търпение да стигнеш до морето, където водата е толкова чиста, че виждаш отражението си в нея. И още есени, за да падаш отново, спъвайки се в твоите вече изсъхнали листа. И още пролети… И зими… И лета. Подарявам ти затвори от вятър и сладки сънища… Подарявам ти своите думи… За да ти кажа „обичам те“…

(Сабина Еспосто)

За Лоренцо настъпилото лято в Рим беше досадно, а в душата си усещаше есента. Усещаше в себе си първия щипещ студ на октомврийските дни, когато листата на дърветата се оцветяват в жълто и градината на Мария се изпълва с плодове в портокаловочервен цвят, тревата по хълма с всеки изминал ден избледнява, докато изсъхне напълно и ти разбираш, че зимата скоро ще дойде. Да, струваше му се, че е изгубил цвят като тази трева.

Една от малкото дейности, които успяваше да върши, беше да се разхожда безцелно с кучето. Джейсън, с увиснал език, душеше растенията и драскаше по земята с лапа.

Обикаляше вече половин час сред дърветата на Джаниколо, когато изведнъж вниманието му бе привлечено от две катерички, които подскачаха по един клон на огромен дъб.

Джейсън се приближи внимателно до дървото, с вдигната нагоре муцуна, опитваше се да не изпусне от поглед животинките. Като стигна под дъба, подпря предните си лапи на дънера и започна да лае безспир. Изплашени от този внезапен шум, двете катерички се втурнаха да се скрият в хралупата си, малка кухина на върха на дървото.

— Доволен ли си сега? Успя да ги изплашиш до смърт. Не съм виждал никога по-проклето от тебе куче. Любопитен съм да видя дали ще имаш същата смелост пред някоя мечка.

Лоренцо беше стигнал до него и го гледаше с упрек. Джейсън с наведен поглед се отдалечи от дървото.

Лабрадорът потърси с муцуна ръката му.

— Безсмислено е да опитваш, няма да се хвана.

Лоренцо се престори на безразличен, но не успя да издържи дълго. Усмихна се, взе една дървена пръчка и я хвърли надалеч.

— Тичай, стари разбойнико, иди да я вземеш и ми я донеси тука!

Без да чака да му повтарят втори път, Джейсън хукна напред под развеселения поглед на господаря си, който го гледаше как тича, следвайки с поглед низходящата парабола на пръчката.

За първи път Лоренцо се усмихваше, откакто Карлота беше починала и Жозефин се беше върнала в Швейцария. Сякаш беше минала цяла вечност, откакто ги беше видял за последен път. Не успя да намери миг покой, в ума му преминаваха постоянно образи, които го караха да преживява отново онези ужасни моменти. Понякога толкова много се изолираше от всичко, което го заобикаля, че просто стоеше и гледаше с блуждаещ поглед в празното пространство. Наистина разбираше, че за него тя беше всичко, останалото беше загубило смисъл.

После идваше на себе си, но му беше необходимо доста време, за да осъзнае къде се намира и как е стигнал дотам.

Отношенията му с Емилия се бяха влошили до такава степен, че вече нямаше какво да си кажат. И двамата страдаха заради това положение, но гордостта и убеждението, че грешката е на другия, им пречеше да възстановят онази връзка на обич и съпричастност, която отличаваше до смъртта на Карлота техния семеен живот.

Докато Джейсън, триумфиращ, приближаваше в тръс към него с дървената пръчка в уста, Лоренцо забеляза децата, които се въртяха щастливи на въртележката, и им завидя на щастието, щастие без „ако“ и без „но“.

Кимна с глава на един господин, който разхождаше момиченце, яхнало пони, чиито петна бяха толкова съвършени, че приличаха на кръгове.

Спомни си за времето, когато родителите му го водеха на Джаниколо да гледа спектакъла на марионетките — една градска легенда за топа, който всеки ден по пладне изстрелваше от терасата единствения изстрел, който не би навредил никога на никого.

Обожаваше Пулчинела, особено когато биеше с тояга Смъртта — колко му се искаше да направи същото в този момент.

В Рим се казва: умрелият си е умрял, животът продължава, но истината е, че никой не се примирява, ако загуби човек, когото обича.

Но човек трябва да мисли и за живите, за хората, които остават, и които могат да ти помогнат да продължиш напред, а може би и обичайки ги малко повече. Лоренцо разбра, че е дошъл моментът да говори с Емилия, за да не се окаже напразна жертвата, която той и Жозефин бяха направили, като се бяха отказали от любовта си.

Така същата вечер взе от хладилника две бутилки бира и излезе на верандата, където завари Емилия меланхолично седнала на люлката да наблюдава Джейсън, който правеше обичайната си разходка под лунната светлина. Лоренцо се приближи и когато застана до нея, протегна ръка, подавайки й бирата. Емилия за кратко го погледна, после с навлажнени очи взе бирата и му благодари. Лоренцо седна до нея, но преди да отпие от бирата, подкани сестра си да се чукне с него.

Бяха нужни само няколко секунди да преоткрият близостта, за да се стопи ледът, който ги раздалечаваше. Когато Лоренцо я попита дали й се ходи за риба на езерото Брачано през нощта, Емилия остави бирата си на земята и се притисна в него в топла и дълга прегръдка.

Когато отидоха на брега на езерото, Лоренцо приготви необходимото, за да запали хубав огън, който щеше да ги топли, докато ловят риба.

Седнали един до друг, всеки с въдицата си, огрени единствено от слабия пламък, който танцуваше зад тях, Лоренцо и Емилия ловяха риба, потънали в гъста мъгла, която сякаш плаваше в центъра на водното огледало.

След час на безплодно очакване, Емилия остави въдицата си на земята, изправи се и започна да разтъпква изтръпналите си крака.

Над тях и езерото заръмя лек дъждец. Беше толкова ситен, че Лоренцо дори не помръдна от мястото си, а продължи да държи въдицата пред себе си. Емилия се усмихна, като го видя как стои неподвижно под дъжда. Но когато седна отново до него, забеляза, че това, което се търкаляше по страните му, не бяха капки вода, а сълзи, които се сливаха с дъжда. Лоренцо се беше възползвал от дъжда, за да излее болката, която го потискаше, като заговори сам на себе си.

— Аз съм просто един объркан и неуверен мъж, но кой не е такъв? Още нищо не знам за любовта, за живота, още нищо не знам за теб, любов моя. И как бих могъл да знам, като още не съм ги изживял? Като още не съм те изживял. Но тази нощ едно нещо знам със сигурност, както съм сигурен в чувството, което ни свързва: знам, че ми липсваш до болка… И няма нужда да разбирам защо, обичам те, Жозефин… само теб.

Споменът за прекараната с Жозефин нощ, на брега на същото това езеро се появи толкова ярък в мига, в който беше започнало да вали. Лоренцо се опита да преглътне сълзите си, за да не развали всичко и да не разстрои Емилия, но накрая непреодолимата сила на спомена беше пречупила гордостта му и без да потиска мъката си, се разплака неудържимо.

Емилия се престори, че не е чула, и за да не смути Лоренцо, отново се съсредоточи в риболова.

После, като повдигна поглед към прояснилото се междувременно небе, избра три звезди. И сякаш тези три звезди бяха майка й, баща й и сестра й, тя им поиска прошка за това, че беше накарала да страда най-добрия и мил човек, когото някого беше познавала, но най-вече за това, че се беше държала като егоистка с Жозефин. Погали врата си с ръка и усети голата кожа под пръстите си. В този миг изпита странно чувство за празнота, сякаш й липсваше нещо безкрайно важно. Но тя знаеше какво беше това нещо, което можеше да запълни отново празнотата — беше дошло времето да си върне подаръка за рождения ден.

— Знаеш ли, капитане, бих искала тя сега да е тук с нас.

Лоренцо въздъхна дълбоко и се обърна към нея.

— Да, и аз бих искал Карлота да е още тук с нас, но и двамата знаем, че това никога вече няма да е възможно.

Емилия се усмихна с тъга при спомена за сестра си Карлота и сякаш я виждаше как й се усмихва, доволна от онова, което се канеше да изрече.

— Да, но щом не можем да направим невъзможното, да се опитаме поне да направим това, което е възможно.

Лоренцо я погледна подозрително.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че говорех за Жозефин.

Лоренцо не вярваше на чутото.

— Знаеш ли, Емилия, тези дни си мислех, че Бог ревнува от моето щастие и затова от време на време отвежда със себе си някоя от жените, с които съм свързан — каза й объркано, с колеблив глас. Думите на Емилия напълно го бяха помели и объркали. Лоренцо се изправи и като прибра въдицата в калъфа й, започна да гаси огъня.

— Време е да си вървим, слънцето скоро ще изгрее, а ни очаква цял един ден.

Когато се прибраха вкъщи, вече се зазоряваше. Паркираха джипа. Слязоха от колата мълчаливо, без да разговарят, точно както бяха мълчали през цялото пътуване до езерото.

След като стигнаха пред стаите си, се поздравиха. Емилия понечи да влезе в стаята си, но на вратата се спря.

— Относно онова, което каза за Бог, че от време на време ти отмъквал някоя от жените, които обичаш — не знаех, че раят се намира в Швейцария.

Затвори вратата толкова бързо, че Лоренцо не свари да й отговори. Объркано поклати глава и влезе в стаята си.

На следващата сутрин върху бюрото в службата си намери снимката, която Жозефин му беше направила на брега на езерото, един самолетен билет за Женева и лист с текст:

Иди при нея и я доведи в Рим. Искам си бижуто. Обичам те.

Емилия