Диего Галдино
В любовта винаги става така (3)

2
Залез

Вратата на мазето се затвори зад него, заглушавайки монотонния разговор. Преди да стигне до мястото, където държаха бутилките с вино, Лоренцо изчака известно време, за да привикнат очите му към слабата светлина на крушката. Чичо Карло искаше червено вино и червено трябваше да му се даде. Лоренцо продължаваше да се пита какъв е смисълът от тези почерпки след погребение и го откриваше единствено в отлагането на срещата с тъгата — така ти се иска да останеш сам, чувстваш се разстроен и празен и все пак знаеш, че отново ще усетиш болката от загубата, когато и последният роднина си отиде. И все пак, дали имаше смисъл, или не, къщата беше пълна с хора. Имаше пица на фурна, салати, леко бяло пенливо вино, бира, известната в целия квартал пармиджана на леля Паола. Чичо Карло обаче беше поискал червено вино и затова Лоренцо се възползва от случая, за да остане малко на тишина в мазето.

Леля Паола, при все че беше приготвила и донесла прочутата в целия квартал пармиджана, отчаяно подсмърчаше, като че ли тя трябваше да бъде утешавана. Разбира се, не беше сега моментът да говори лошо за някого — на погребение всички са по-добри, като на Коледа — обаче той предпочиташе потупванията по гърба и остроумията на братовчеда Флавио пред плача на неутешимата леля.

Лоренцо се показа от мазето, като подрънкваше с бутилките, и реши, че в крайна сметка не е зле да е заобиколен от гости. Те бяха като дискретна и усмихната прегръдка в памет на майка му, един ромон от по-скоро банални, но изречени с обич думи, придружени от неловка физическа близост. Изобщо събиране на различни хора, които, странно, но накрая оставят приятно усещане за топлина. Тя, която беше любяща и оптимистка, щеше да е щастлива от това. Тя все повтаряше, че не иска да са тъжни. Беше тежък момент, но Лоренцо имаше вяра и много добре си даваше сметка, че тази вяра я беше наследил от Мария, която не беше биологичната му майка, но го бе избрала за син.

Карлота го хвана за ръка и го завлече в кухнята:

— Как си?

— Горе-долу.

Милата Карлота, по-голямата от двете му полусестри.

— Ще е нужно малко време — каза тя, а после кимна към другата стая. — Трябва да сме близо до Емилия. Изглежда силна, но е толкова млада.

— Е да, ти, понеже си много възрастна…

— Така е. Добре, че поне ти си зрял!

— Не знам колко съм зрял, но със сигурност ще съм винаги до вас.

Дойде и Емилия, която започна да отваря още бутилки, пуфтейки от усилието, преди тапата да изхвърчи с обичайния шум.

— Малко физическа активност не вреди, но питам се: колко пият тези гости?

— Оправят си настроението. Ти как си, сестричке?

Емилия тръсна глава:

— Не знам, още не мога да осмисля случилото се. А вие за какво говорехте?

— Говорехме си — намеси се Карлота, — че, за щастие, си имаме нашия по-голям полубрат да ни подкрепя в трудните моменти, нали?

Лоренцо кимна, но внезапно се почувства смутен и объркан: кога беше изминало цялото това време? Довчера беше дете в същия този дом, а след татко — е, вярно е, че татко беше по-стар — сега си беше отишла и Мария и останаха само те тримата.

Последният период беше тежък и някои от присъстващите намекнаха, че това е облекчение. Тя вече не страдаше, отишла бе при своя Джовани и със сигурност беше по-добре от всички. Отново бе спокойна. Тя до последно се беше борила и живяла смело, без да покаже страх и без да се предаде пред физическото страдание, което със сигурност не й е било спестено, въпреки помощта на лекарствата. Този период беше път, беше здрачаване, което тя използва, за да се сбогува с живота по възможно най-добрия начин. Дълъг момент, през който трите й деца се грижиха за нея с всеотдайност и любов, пренебрегвайки собствените си задължения, които все още им изглеждаха далечни и несъществени пред мистерията, която се случваше пред очите им. Може да се каже, че не им бе липсвало време да се подготвят, но всъщност може ли човек да е готов за подобно нещо? Истината е, че човек никога не е готов нито за живота, нито за смъртта. Те просто идват.

След двете чаши с шампанско, които братовчедът Флавио го накара да изпие, Лоренцо се почувства леко безтегловен и започна да обикаля бавно присъстващите, представяйки си своята майка, която сякаш беше тук, за да се сбогува с всеки. При всяко позвъняване пристигаше някой познат с поднос с храна, дори зарзаватчията донесе щайга с пресни плодове и зеленчуци (защото някои клиенти не могат да бъдат забравени).

После иззвъня домашният телефон, прекъсвайки за миг глъчката, която обаче след малко бе подета отново все едно нищо не беше се случило. Емилия, с безжичния телефон в ръка, повика Лоренцо с жест. Той нямаше откъде да знае, че това позвъняване беше началото на нова бъркотия, която щеше да подкопае вярата му в установения му живот.

След като остави слушалката, Лоренцо повери гостите на Карлота и Емилия и отиде при колата, която беше паркирана зад къщата, малка вила с градина, недалече от улица „Аурелия“, която изглеждаше като отдалечена на светлинни години от хаоса на града. Но, от друга страна, и това беше Рим, с едно от безбройните му лица.

Имаше доста път с кола до кантората на нотариус Колона, която се намираше в центъра, и Лоренцо се помъчи да го измине с подходящото за случая настроение. Имаше чувството, че не е бил сам от векове. Постави в радиото на колата един диск на Брус Спрингстийн, увеличи звука и тръгна, опитвайки се да не мисли за нищо. В действителност не можа съвсем да достигне до онова състояние на покой на сетивата, което беше очаквал, но емоциите му се освободиха и бе връхлетян от рояк спомени, мимолетни и кратки, но същевременно ясни и изненадващи като светлите фигури, проектирани от вълшебен фенер. Беше така погълнат и затрогнат, че когато слезе от автомобила на бул. „Лунготевере“, очите му бяха насълзени, а видът му така смутен, че една възрастна жена, която минаваше оттам, го погледна със състрадание. След стотина метра остави зад себе си Изола Тиберина^[1], мътния Тибър и голите чинари на булеварда и се мушна в тесните улички. Небето над него беше сиво, но все пак беше зима. Е, да, зима има и в Рим. Кратка, но я има.

След като натисна звънеца на домофона, Лоренцо се загледа във внушителната и висока поне пет метра дървена врата на входа, после чу изщракването на ключалката и трябваше да натисне със сила тежката врата. Веднага почувства, че се е пренесъл в друг, различен свят. Почти се изненада, че не видя карета с коне в двора. Изкачи широкото мраморно стълбище и стигна до господарския етаж, където позлатена табела посочваше вратата, която търси. Вътре усещането, че е пренесен в отминала епоха, се засили още повече, защото към старинната мебелировка се долавяше и неясен аромат на отминали времена. Секретарката го покани в малък салон и Лоренцо щеше да се изкуши да си сипе бренди от подвижния бар, ако не се страхуваше, че бутилката стои там от Първата световна война. Нотариусът обаче през Първата световна война със сигурност вече е бил над 30-те, защото сега пред него застана мъж, със завити бели мустачки, остро и посърнало мишо лице и кафяви воднисти очи, облечен в светлосив костюм, с жилетка и с джобен часовник с верижка, която се показваше от джоба. Креслото от кожа с метални копчета обрамчваше фигурата и облеклото му, сякаш винаги са били там, откакто свят светува.

— Поднасям моите съболезнования за загубата ви — започна с тънък, но сух глас, — а и се извинявам, че ви обезпокоих толкова рано, но бяхме абсолютно задължени да ви предадем това писмо възможно най-бързо след кончината на госпожата.

С тези думи взе един плик от масата и го подаде на Лоренцо с рязко и треперещо движение, след което го пусна на масата и изчака той да го вземе, без да спре да кима.

Лоренцо се чувстваше леко неудобно на това място и нямаше търпение да си тръгне, а и беше любопитен да разбере съдържанието на тайнственото писмо. Благодари на нотариуса, поздрави секретарката и се върна в нормалния свят.

Много пъти след това щеше да се сеща за момента, в който беше седнал на една пейка и беше отворил плика с чувство за сакралност, подсилено и от стоящия върху него като от едно време восъчен печат. Щеше да си спомня мига, в който неговата майка-по-избор беше слязла от пиедестала, за да му покаже, че в дълбините на живота могат да се крият неочаквани и много трудни за разплитане тайни.