Диего Галдино
В любовта винаги става така (6)

5
Доктор Фройд

Карлота се прибра у дома преди всички и се канеше да приготви нещо за ядене в кухнята, когато се сети за следобедното съобщение на Лоренцо.

Довечера ще бъдете ли вкъщи?

Семейно събиране? Аз ще се погрижа за вечерята!

Семейно събиране? За какво е тази церемониалност? Сватби май на хоризонта не се задаваха, а погребенията вече им бяха достатъчни. Тогава какво?

През целия следобед беше успяла да не мисли за това, още повече че в работата й моментите за медитация бяха наистина малко. Не беше лошо да управляваш хотел, дори напротив, беше щастлива да общува с хората, които идват в Рим по различни причини. Харесваше й, даже обичаше величествената сграда в неокласически стил, която в момента, в който последните слънчеви лъчи докосваха белите й мраморни колони, входът й пламваше с огнен блясък, създавайки неописуем светлинен ефект. Изобщо нямаше от какво да се оплаче, нито от мястото, нито от работата, единствено, което много й тежеше, бяха постоянните прекъсвания. Тъкмо започваше да проверява офертите за ремонта на някои от баните, и пристигаше двойка австрийски туристи; започваше ли да оправя графика с дежурствата за следващата седмица, защото една от чистачките беше напуснала, й звънваше телефонът: училищна директорка от Монтефалконе искаше да разбере тарифите за училищните екскурзии. Тя си записваше в тефтера, но междувременно отвън се появяваше колата на доставчика, а имейлите с резервации пристигаха непрекъснато. И никога не успяваше да свърши навреме това, което беше започнала, но вече правеше нещо друго. Накрая се озоваваше в колата към къщи с блуждаещ поглед, сякаш търсеше някъде, но неясно къде, отвъд предното стъкло, отделните части от мозайката, която трябва да подреди, за да си върне контрола върху живота.

Обикновено в последната отсечка от пътя за вилата, след като оставеше зад себе си трафика на ул. „Аурелия“ и забравила вече за града, мислите на Карлота се проясняваха и вероятно вече можеше да отговоря задоволително на някои обикновени въпроси като: как се казваш, къде живееш, какво търсиш, защо живееш и т.н.

Поради тези и много други причини русото и къдрокосо момиче, одрало кожата на баща си, основният стълб на „Грандхотел Реале“ същия хотел, където беше работила майка й, за момент бе забравила мистериозното семейно събиране, насрочено от нейния полубрат. И тъкмо беше започнала да се чуди какво меню да измисли за вечеря, когато се сети за уговорката.

В първия момент почти се обърка от тази неочаквана свобода. Да, защото в този момент нямаше голямо желание да стои със скръстени ръце. Страхуваше се от спомените, от мислите, от тъгата. Искаше да се справи с траура постепенно и да бъде заета с нещо, за да преодолее болката.

Но тъй като с вечерята щеше да се заеме Лоренцо (вероятните опции бяха две: пица за къщи или китайска храна), Карлота се примири и реши да се погрижи малко за себе си.

С удоволствие се отпусна под топлата вода на душа, оставяйки мислите й да се зареят леко заедно с парата. Сети се, че в последно време като че ли беше забравила, че има тяло. Не беше суетна, нито се занимаваше особено с физическата си форма, но в този момент, останала насаме със себе си, докато ароматната пяна се спускаше по краката й, се почувства красива. Беше вече преодоляла несигурността на израстването, но в същото време беше още много млада, жизнена и сияйна. И когато излезе от банята, преди още да се е изсушила, взе телефона и прочете отново съобщението, което Давиде й беше изпратил предишната вечер:

Доверявам се и чакам подходящия момент. Чакам теб.

Не му беше отговорила, защото търпението и добротата му я тревожеха. Давиде изглеждаше свестен, беше привлекателен, мил, възпитан, задълбочен, романтичен, лишен от комплекси и лесно общуваше с него. Изобщо притежаваше всичко необходимо и тя не искаше да го изгуби само защото в този момент размишляваше, а тялото й сякаш не съществуваше. Но сега знаеше какво да му отговори:

А аз ти благодаря. Не мога да ти кажа нищо със сигурност, но виждам слаба светлина в дъното на тунела. И нямам основателни причини, за да не изляза с теб на вечеря. Обаче аз черпя, за да поискам прошка.

Още не се беше облякла, когато той й отговори:

Би било против моите принципи, но ако това е единственият начин, готов съм дори на това.

Карлота слезе на долния етаж, безкрайно развълнувана — отдавна не беше изпитвала такива чувства и за малко не получи удар, когато завари Лоренцо, който се бореше с различни подноси със суши, соеви сосове, джинджифил и уасаби.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, не! Казах, че за вечерята ще се погрижа аз. Е, ако искаш да помогнеш, отвори бирите.

Пристигна и най-младата от семейството — Емилия. Хвърли раницата на дивана и изтича да ги прегърне. Лоренцо разроши косите й с ръка и с изненада забеляза, че тези медни отблясъци приличат на цвета на косата на момичето, което беше видял предишния ден в Женева. И на тези на Мария, жената, която беше успяла да изпълни, но без да обсеби, празнината, оставена от истинската му майка. Мария, която се смееше с очи и която беше влязла в живота му внимателно в онзи миг в градината, когато съвсем мъничък беше избягал и се беше скрил зад един храст. Но това беше друга история, тази вечер имаше нещо съвсем различно, за което да мисли.

— Как мина училището?

— Добре — изпуфтя тя, — въпреки че ми се струва абсурдно да трябва да ходя до юни… Не може ли да завърша по-рано?

— Браво — намеси се Карлота, — измисли си и училищната реформа, понеже си по-умна от другите…

— Какво общо има? Казвам, само че не издържам повече, там е страшна скука. Все едни и същи неща, едни и същи хора.

— Но закъде бързаш?

— Как не разбирате? Искам да вляза в живота, в училище е като в чакалня.

— Стига де! Кой изобщо ти ги насажда тези глупости в главата? Единственото, което трябва да се прави, е да се научиш да се радваш на настоящето, а не да си създаваш излишни проблеми…

Лоренцо се присмя над собствените си напътствия, като си помисли: „Великият мъдрец, който знае всичко за живота, се изказа от амвона!“.

— Тогава да направим така: утре ще отида на училище вместо теб, Лоренцо ще иде в хотела, а ти — в казармата. Вечерта ще поговорим.

— Съгласна съм, но внимавай да не ми развалиш оценката, че утре имам контролно по математика.

— Ти за кого ме вземаш? Най-много да ти я повиша.

— Всъщност съгласна съм и без това ми се струва, че искам да стана и аз карабинер.

— Що за фантазии в това семейство! Според мен гледаш твърде много телевизия… и се оплакваш от училището, но за да станеш карабинер, пак трябва да учиш.

— Уф, ’ма според теб тук ли е още?

И в действителност Лоренцо им беше обърнал гръб и се беше доближил до стъклото на прозореца, през който не се виждаше нищо, освен непрогледна тъмнина. Мислеше за Емилия. Въпреки че изглеждаше като зряла жена, която знае какво иска, в крайна сметка тя бе само едно момиче. Беше ужасно, че трябва допълнително да я разстройва в този сложен момент, но най-лошото беше, че ролята се беше паднала на него, човека, който трябваше да я закриля.

Но така или иначе беше вече решил, зарът беше хвърлен, събирането, за чиято причина една от двете рано или късно щеше да го попита, беше насрочено, и тогава той щеше да изплюе камъчето. Като осъзна това, почувства еуфорично облекчение, точно като онова, благодарение на което вървиш олекнал в деня на изпита, защото знаеш, че каквото си могъл да сториш, сторил си го, знаеш, че повече не трябва да учиш, повече няма да се въртиш в леглото, обхванат от тревога. И тогава започна да се прави на луд, на какъвто не се беше правил отдавна и ако братовчедът Флавио го беше видял, щеше да е горд с него и щеше да каже: Виждаш ли, че бях прав? Всичко минава, всичко тече и човек се успокоява.

— Слушай, ще ни кажеш ли, или не защо е това семейно събиране? Или искаш да ни държиш в напрежение още малко?

Емилия още не беше казала нищо. С пламнали страни и стисната челюст скърцаше със зъби, като предизвикваше неприятен шум, който обаче никой не чуваше. Карлота говореше така високо, че будеше у нея съжаление, като ту задаваше въпроси, които й изглеждаха наивни, ту възкликваше по начин, който й се струваше глупав. Лоренцо отговаряше съкрушено с изречения, които й звучаха идиотски, а лицето му ту изразяваше слабост, ту заприличваше на маска, която й изглеждаше високопарна и подла. Но тези гласове кънтяха в главата й като далечно ехо и със сигурност не разбираше смисъла им.

Съсредоточи се върху пластмасовите чинии и върху остатъците от вечерята. Гледката на всички тези мръсни остатъци от соя и уасаби по масата я изнерви още повече. Където и да преместеше поглед, й се струваше, че забелязва само неприемливи и досадни неща. Стана, без да се интересува от разговора на брат си и сестра си, събра всичко и го хвърли в торбата с боклука. След което отвори шкафа над мивката и от чиниите, които съхнеха там, взе един хубав керамичен поднос, от онези характерните за Южна Италия, всички ръчно и красиво изрисувани с лимони, лимонови листа, клонки, светлосини и червени ромбове — с една дума геометрични декорации с ненужно искрящи цветове. Премери го с ръце и въпреки отчаяния поглед на Карлота, която беше разбрала миг преди това какво щеше да се случи, го захвърли на пода недалеч от краката си. Шумът беше общо взето разочароващ, както и счупването на предмета, който остана по-скоро цял, разделен на три големи парчета и не малък брой кафеникави отломки, обаче целта бе постигната: Другите двама разбраха, че Емилия изразява някакво неодобрение, че е може би ядосана, бясна и че нямаше какво да се увърта. Доктор Фройд непременно би вдигнал пръст, за да отбележи, че тази красота от Южна Италия я беше купила майка им по време на една ваканция и на която държеше много, като я използваше за фруктиера и не пропускаше да я превъзнася до небесата. Тази подробност беше забелязана и от присъстващите, които обаче се постараха да не кажат нищо.

Никой не можеше да знае дали този глух шум можеше да стигне до ушите на починалата и обична майка, но със сигурност не можеше да се скрие, че момичето се чувства по някакъв начин предадено.

Лоренцо и Карлота се приближиха до нея и я прегърнаха точно както родителите им ги бяха научили, че понякога една прегръдка струва повече от сто думи и че в трудните моменти едно сплотено семейство се сплотява още повече, ставайки много силно. Но какво се случва, когато пиедесталът на родителите се разклати?

Емилия не беше ревла и не плака дори тогава, но след малко я отведоха до дивана, където и тримата се отпуснаха изтощени.