Диего Галдино
В любовта винаги става така (2)

1
Да се раждаш отново всеки ден

Жозефин едва устоя да не разтръска листчето фоточувствителна хартия — погрешен жест, който всички винаги правят. Изчака няколко минути, с все още неясни от съня мисли, като през това време прокара по слепоочието си влажна кърпичка. Накрая погледна отново към моментната снимка, на която междувременно се беше появило лицето й, отразено в огледалото на банята — от раната на челото й се стичаше струйка кръв. Нищо сериозно, си каза, но в същото време се почувства обезсърчена, защото въпреки хилядите предпазни мерки тези инциденти продължаваха да й се случват.

Мобилният й телефон започна да вибрира върху нощното шкафче, тя го взе и погледна дисплея. Искаше й се сега да чуе гласа на баща си, но беше по-добре да му се обади по-късно, за да не го тревожи. Той беше много чувствителен и се притесняваше за нея.

Въпреки всичко беше твърдо решена да довърши статията, която пишеше. През годините беше разбрала колко важно е човек да бъде открит, да общува с другите и може би да разбере, че споделяйки, може да намери помощ. Много дълго време се беше чувствала самотна. Затова, когато й предложиха, тя прие да напише статията. Донякъде заради себе си, но и, за да помогне на други. Приближи се до прозореца и се загледа в почти потъналия в мрак, но така близък пейзаж. Не й трябваше отражението на луната, за да различи набраздената повърхност на езерото, познатите очертания на планините и разлюлените от зимния бриз сенки на дървета. В далечината, трептящи във водата, се отразяваха светлините на Лугано. Както винаги тази гледка й даде сила и спокойствие. Сега вече беше готова да се върне на бюрото. Преди да продължи да пише, разбърка купчината моментни снимки, разхвърляйки образите от живота си по гладката лакирана повърхност. Стотици събуждания, сред които беше трудно да избере най-значимите, стотици прераждания, стотици познати или непознати лица, пейзажи и различни ситуации, дори отрязък от претъпканата трибуна на стадиона в Цюрих.

След поредната въздишка се съсредоточи върху монитора на компютъра.

Мислих дни наред как да започна този разказ.

Може би, е най-добре с основния факт, както правят американците на събиранията на анонимните алкохолици (тъй като американците са пример за подражание, когато става въпрос за прагматични неща).

Казвам се Жозефин Понти и съм нарколептичка.

Цял живот съм като принцеса Аврора от „Спящата красавица“ с единствената разлика, че аз, където и да се намирам, се натъквам на вретено, на което да се убода.

Като всички хронично болни не страдам само заради симптомите, но съм и жертва на болестта, че съм болна: тревога, страх, объркване… изобщо цял куп проблеми, които увеличават чувството ми за слабост. Мисля, че да се оплаквам много, не е правилно, нито пък полезно, но за да обрисувам ситуацията правдиво, трябва все пак да бъде описана с леко трагични нотки.

Всъщност от петнадесетгодишна възраст започнах да заспивам почти неконтролируемо и при всякакви ситуации. Може да ми се случи десет пъти в един ден или да не ми се случи в продължение на цели десет дни. Зависи от стреса и от много други, но не съвсем ясни причини, с всички последствия на конкретния случай. Не мога да шофирам, не мога да плувам свободно сама в морето, не мога да се спусна с колело по наклона, докато вятърът бръсне кожата ми. Страхувам се. Тези, които ме обичат, се страхуват. Аз се страхувам, че се страхувам. Тези, които не ме познават достатъчно, се страхуват да не ме притеснят. Страхувам се да не изплаша другите. Изобщо истинска бъркотия от потенциално парализиращи страхове. Боря се, за да бъде съществуването ми пълноценно и нормално. Опитвам се да не се спирам пред ограниченията, които болестта ми налага. Обаче мога да падна внезапно на опашката пред киното, мога да заспя по средата на първото ми важно работно заседание, докато всички от управителния съвет очакват да представя пазарно проучване, по което съм работила през последния месец; мога да направя три обиколки с лифта, нагоре и надолу, с ужасен до мен приятел, а мога и да се събудя окървавена от удар по главата. Изобщо животът ми е зависим, труден.

Жозефин се усмихна: „Остава само да добавя, че майка ми е починала, докато ме е раждала, за да завърша картината със заглавие «Пълното нещастие»“. После помисли, че точно тук е разликата между самоирония и самосъжаление.

Но мисля, че по-скоро е лесно човек да си представи всичко това. Със сигурност е полезно да се знае, защото много често тази действителност (говоря за инвалидност и различни физически или ментални недъзи) се прикрива от срам или от чувство за обща или лична вина. Обаче аз бих искала да говоря преди всичко за светлата страна на проблема. Няма значение колко товар носим на гърба си, защото нищо не може да попречи на мислите ни да летят. Аз приех проблема си, приех да се лекувам, оставих настрана гордостта и приех помощта на тези, които ме обичат, като се опитвам това да не се превърне в прекалена зависимост, но не се отказах от мечтите си.

А има и моменти, в които болестта ми дори се превръща в истинско предимство, защото ми позволява да се любувам на страни от живота, които иначе дори не бих видяла, а и, за добро или за зло, ми дава по-дълбока чувствителност. Понякога едно най-обикновено синьо небе може да добие особена сила за този, който познава страданието. Затова съветвам да не се предавате, да не се срамувате, да не се чувствате сами и най-вече да не превръщате живота в долина на сълзите. Вярно е, че много неща убягват от контрола ни, но творци на съдбата си сме ние. Може да изглежда банално, но не е, ако се достигне до тази истина чрез опита на болката. Никога не трябва да се забравя, че животът е ценност, и си струва човек да се опитва да му се радва възможно най-много.

Трудно и с усилие се научих да виждам положителната страна на нещата, но никога няма да спра да благодаря на съдбата за това умение. Има моменти, в които действителността, известна поначало с безразличието си към патетичната ни съдба, ни дава знак какво да направим и така променя решително съдбата ни. Като че ли в тези моменти Бог ни протяга ръка, ако вярваме в Бог, или сякаш светът ни удостоява с поглед, с усмивка, с окуражителна дума. Наш ред е след това да уловим тези сигнали, да ги оценим и да ги запазим като скъпоценни камъни, които ще ни помагат да посрещаме бъдещите трудности.

Спомням си една вечер, когато бях с баща ми в Цюрих заради негова работна среща. Отидохме на стадиона да гледаме футболен мач. Да си призная — изобщо не се интересувам от футбол, но тогава усетих вибриращата емоция на една сърдечна и съсредоточена в мача публика. Не мога да възстановя подробностите, но за единия от двата отбора мачът не се развиваше добре. Резултатът не беше в негова полза и отборът губеше кураж. Аз също. Вероятно заради тълпата, емоциите или ситуацията, но аз се свлякох и паднах на земята като узряла круша. За мое щастие баща ми беше там, за да ми помогне (той е моят ангел хранител номер едно, но има още много други, които ми помагат, понякога само защото случайността ги поставя до мен в конкретния момент). Когато се събудих след няколко минути — при онзи шум дори за мен беше трудно да спя, бях наистина сломена. Но тогава светът ми проговори. Целият стадион пееше на губещия отбор да не се отказва, а аз се оглеждах все още объркана и обзета от чувство на удивление. Да, защото в действителност пееха за мен и същото прочетох в очите на моя ангел хранител номер едно, докато ми шепнеше: „Никога не се предавай!“. Разбира се, знам, че това не го казваха на мен, но когато подходящата дума е казана в подходящия момент, къде е разликата? Трябва веднага да я уловиш, без да си задаваш много въпроси. То е като залеза: ако го гледаш, целият е твой, но ако не те интересува, изгубваш го. Може би се пооплетох в разсъжденията си, но в онзи миг разбрах, че ако аз си помогна, мога да разчитам на помощта на цял един стадион. Безсмислено е да споменавам, че отборът при такава силна подкрепа успя да изравни, а после и да победи, потвърждавайки моето усещане, че във въздуха имаше особено мощна положителна енергия. Нищо научно няма в това, което разказах, нито пък онова спортно събитие беше особено значимо, но е обикновен пример как да извличаме полза от това, което се случва около нас.

Често, когато съм на път да рухна, се сещам за онзи хор. И устоявам.

Жозефин запази статията и вдигна поглед към стената, където висеше картина — английски пейзаж от 19. век: река, хубава поляна и къща с животни. Тази картина винаги я беше успокоявала. Не знаеше дали да е доволна, или не от статията. Струваше й се, че е твърде теоретична, за да не каже реторична. Искаше й се да е по-конкретна, да покаже на читателите живота си, но не беше лесно да предаде всичко това с думи. Зарови ръце в купчината полароидни снимки — да, те даваха ясна представа. Може би трябваше да поиска да публикуват снимките вместо статията. Откакто баба й беше подарила за осемнадесетия й рожден ден стария фотоапарат „Полароид“, принадлежал на майка й, Жозефин беше обезсмъртила всяко едно събуждане след поредната криза.

Какви мъдри думи, какви трезви размисли, какво смело приемане… каква шега! На кого ги разправям?! Та аз съм щастлива, богата съм, татко ме обича повече от всички и дори ме повери на Люк, който е нещо средно между телохранител и помощник, но понякога ми се струва повече ангел хранител номер две (в действителност е на пряко подчинение на номер едно). Той ме следва с дискретността и старанието на майордом^[1] от 19. век (дали пък не е излязъл от картината с английския пейзаж?) и въпреки че му се плаща, за да го прави, почти изглежда, че ме обича. Изобщо аз имам всичко. От какво да се оплаквам? И все пак никога няма да съм свободна, никога няма да съм щастлива, никога няма да бъда независима. Не! Трябва да се опитва, но понякога отчаянието ме убива.