Диего Галдино
В любовта винаги става така (20)

19
Funeral blues^[1]

Отец Амедео реши да отслужи погребалната литургия на открито, в градината зад параклиса на Офицерската школа. Предполагаше, че мнозина ще дойдат на погребението на Карлота. Малката църква нямаше да е достатъчна да побере голямо множество хора.

Лек дъждец съпровождаше проповедта, сякаш небето над Рим беше съпричастно към траура.

Пред скупчените в единия край на градината една до друга върби със зелени вейки, от които се процеждаха сълзи от дъжд, високите и блестящи дъбове и пищно разцъфтелите праскови им контрастираха.

Колегите й от „Grand Hotel Reale“, карабинерите и всички, които я познаваха, бяха там, под дъжда. Лоренцо, Емилия и Жозефин, без чадър, стояха прави пред ковчега. Хванати за ръка, със сведени глави, не можеха да се примирят с мисълта, че Карлота няма вече да огрява с усмивките си техните дни.

На края на церемонията четирима карабинери в парадна униформа застанаха от двете страни на ковчега, готови да го вдигнат на рамо, за да го отнесат към погребалната кола.

Един мъж, с подути от плач очи, се приближи до ковчега и положи отгоре една червена роза. Беше на около четиридесет години, с хубава външност, елегантна осанка, прошарени коси и леки бръчки по лицето и Жозефин помисли, че вероятно това е Давиде, приятелят на Карлота. И наистина, веднага след това, мъжът се приближи до тях. Обърна се към Лоренцо и към момичетата, полагайки голямо усилие да потисне вълнението.

— Здравейте, аз съм Давиде Ланци. Надявах се да се запозная с вас при други обстоятелства. Вярвам, че бихте искали да знаете, че през последните месеци аз и Карлота се срещахме и бяхме щастливи заедно. Тя все ми разказваше за вас и казваше, че един ден ще се обикнем. Бог ми отне тази възможност и от днес за мен мисълта за утре ще е много по-трудна.

Лоренцо стисна ръката на Давиде и го изпрати, като кимна с глава в знак на съгласие и го потупа със съчувствие по рамото.

Жозефин проследи Давиде как се отдалечава и си го представи с Карлота, хванати за ръце. Разбра защо за Карлота не беше странен фактът, че тя и Лоренцо са се влюбили. Въпреки трагичните обстоятелства, Жозефин леко се усмихна.

Върнаха се вкъщи от гробището, когато слънцето вече беше залязло, изтощени и мълчаливи.

Джейсън тръгна към тях с наведена глава и увиснала опашка.

Емилия не беше говорила с никого от деня на инцидента. Едносрични думи и кимвания с глава бяха единствените отговори, които Жозефин и Лоренцо успяваха да получат, сякаш беше влязла в някакъв хипнотичен сън и беше издигнала невидима стена между себе си и външния свят.

Зачервените й и със сенки очи се открояваха още повече върху отслабналото й и бледо лице, но това, което притесняваше Лоренцо, беше изпълненият й с омраза поглед. Лоренцо виждаше, че още малко и Емилия нямаше да може вече да сдържа гнева, който таеше в себе си, но не можеше да си представи, че експлозията ще се случи толкова рано.

Жозефин, седнала на едно от стъпалата на верандата, поздрави баща си по телефона, като го успокои за здравословното си състояние. Филип Понти наистина се беше притеснил, когато дъщеря му се беше обадила в службата, плачейки отчаяно. Беше готов да се качи на самолета си, за да пристигне при нея в Италия, но тя го беше убедила да си промени решението, като му обеща, че при необходимост ще му се обади.

Жозефин влезе вътре, последвана от Джейсън, и се отправи към кухнята, където Лоренцо приготвяше вечерята. Мина пред Емилия, която, седнала на дивана, беше съсредоточила поглед в изгасения телевизор. Жозефин се канеше да протегне ръка, за да я погали по рамото, но леденият глас на Емилия я порази, изпепелявайки намерението й поне малко да я утеши.

— Ти си виновна за всичко!

Жозефин замръзна, молейки се да е разбрала погрешно. Но когато Емилия й изкрещя в лицето същите думи втори път, Жозефин остана като вкаменена и без думи.

— Ти си виновна за всичко!

Лоренцо чу вика на Емилия и се втурна от кухнята в хола, застана между нея и Жозефин, опитвайки се да успокои положението.

— Какво става?

Емилия, без да обърне внимание на присъствието на Лоренцо, продължи да крещи срещу Жозефин. И като насочи пръст към нея, се обърна към брат си, изливайки цялата ярост, която от деня на инцидента държеше потисната в себе си.

— Да! Карлота умря по нейна вина. Ако не беше тя и онова патетично сбиване в заведението, ти щеше да си до нас и нищо нямаше да се случи!

Лоренцо се приближи със заплашителен вид до Емилия.

— Престани да говориш глупости! И ти знаеш, че Жозефин няма нищо общо със случилото се с Карлота.

Емилия все едно не чу думите на Лоренцо и без да му обръща внимание, продължи със сляпа ярост да плюе отрова върху Жозефин, която с широко отворени от изумление очи отстъпи няколко крачки назад, неспособна да реагира на тази жестока и неочаквана атака.

— Ти накара всички да повярват, че си спящата красавица, но в същото време си била достатъчно будна да оплетеш него и да омагьосаш сестра ми. Би трябвало да се срамуваш! Възползва се от слабостта на Лоренцо, за да го вкараш в леглото си, без дори да помислиш, че по този начин поругаваш паметта на нашата майка и предаваш доверието ми. Но може би именно, за да си отмъстиш на майка ни, затова че те е изоставила, поиска да изчукаш брат ми. Не е ли така?

Лоренцо сви юмруци и с пламнал поглед погледна Емилия, като я накара да спре. Но тя изобщо не се притесни и на свой ред го изгледа гневно.

— Няма смисъл да ме гледаш така. И ти си виновен. Имаш срамна връзка с дъщерята на майка ти. Толкова си заробен от нея, че се почувства длъжен да предизвикаш сбиване в заведението само защото някакъв идиот се беше приближил до нея.

Лоренцо, не на себе си от гняв, се канеше да отговори на бълнуването на Емилия, но Жозефин, с пълни със сълзи очи и треперещи устни, го изпревари. Едва проговори заради усилието да не се разплаче.

— Как си позволяваш да наричаш срамна нашата любов? Ние няма от какво да се срамуваме, нито да се оправдаваме. Никой не може да попречи на двама души да се обичат, любовта не е рационална, тя не се програмира. Сграбчва те внезапно и те повлича със себе си. Защото в края на краищата любовта служи точно за това… Заради нея не се чудиш кое е правилно и кое грешно. Когато Карлота разбра истината, не се ядоса, защото ни обичаше и двамата и искаше да сме щастливи, защото за нея щастието на хората, на които държеше най-много, стоеше пред всичко друго. И аз съм сигурна, че ти не може да не мислиш същото.

Жозефин дръпна настрани Лоренцо и протегна ръце към Емилия така, че тя да може да й ги стисне.

— Всички ние сме сломени заради смъртта на Карлота, но аз съм сигурна, че, ако сега се отдалечим един от друг, тя ще ни липсва още повече. Моля те…

На лицето на Емилия се появи възмутена усмивка и тя се обърна с гръб към Жозефин, която още миг остана с протегнати ръце.

Емилия понечи да излезе от къщи, но се спря на прага.

— Лоренцо, ако тя реши да остане тук, аз ще се преместя в друг град и никога повече няма да ме видиш.

Дръпна рязко от врата си медальона, който Жозефин й беше подарила за рождения ден, и го захвърли с презрение.

— Вземи си го! Не искам да имам нищо от теб.

Емилия тресна със сила вратата след себе си, качи се на колата на Карлота и тръгна с пълна скорост, а гумите изсвистяха по чакъла.

— Не се притеснявай, Прасковке, само е разстроена, както и ние впрочем, но ще видиш, че с времето ще й мине — опита се да я успокои Лоренцо.

Жозефин, без да му отговори, се отдели от него и вдигна бижуто от пода.

Притисна го силно до гърдите си и погледна Лоренцо с тъжен поглед.

— Можеше да го задържи.

Обзета от непоносима болка, Жозефин коленичи, наведе глава, подпря ръце на пода и се остави на разтърсващия я плач.

Малко след това заспа на пода, сякаш болестта й се беше намесила, смилила се над скръбта й.

Джейсън се приближи притеснен до нея и се опита да я помести с муцуна, но когато видя, че тя не се събужда, легна до нея и започна леко да скимти.