Диего Галдино
В любовта винаги става така (19)

18
Един безмилостен бог

Празнуваха рождения ден на Емилия в „Gringo ’s Mexican“, заведение, което се намираше близо до Кампо дей Фиори^[1], където, освен да се яде, можеше да се танцува в ритъма на салса и меренге.

Карлота и Жозефин избраха това типично мексиканско заведение, защото и двете знаеха за страстта на Емилия към латиноамериканските танци.

Лоренцо, седнал на люлката под навеса, почака повече от час момичетата да се приготвят. Най-накрая чу стъпки зад себе си, видя Джейсън да вдига рязко глава, обърна се и за малко не падна от стола.

Жозефин стоеше срещу него по-красива от всякога.

Беше облякла вталени джинси, които подчертаваха формите й, и бяла копринена риза, която обгръщаше гърдите й, оставяйки щедро деколте. Носеше високи обувки, които удължаваха още повече и без това доста дългите й крака. Лицето й, с едва загатнат грим, беше подчертано от лек бронзов загар и класическа прическа.

Лоренцо изпита неустоим импулс да я прегърне. Тръгна към нея, но когато наклони глава с намерението да я целуне, Жозефин протегна ръка и го спря.

— Луд ли си? Момичетата може да слязат всеки момент.

Лоренцо се отдръпна леко от нея, като кимна с глава.

— Имаш право, извини ме.

Казвайки това, се обърна и влезе в къщата.

Жозефин, разочарована от това пренебрежително оттегляне, сложи ръце на хълбоци и го провокира.

— Мислех, че желанието ти да ме целунеш, е много по-голямо.

Лоренцо, без да й обърне внимание, се качи на първото стъпало на стълбата и извика на сестрите си:

— Момичета, хайде! Колко време още ви трябва?

— Още няколко минути и слизаме! — отговори Емилия с досада.

Тогава Лоренцо се обърна към Жозефин и я прегърна през кръста.

— Чу ли? Имам още няколко минути, за да удовлетворя желанието си.

Притисна я към себе си и я целуна страстно, възползвайки се от тези няколко минути интимност.

Но когато Лоренцо се отдели от нея, имаше виновното изражение на дете, хванато, че яде тайно мармалада.

— Ей! Мислех, че моите целувки имат върху теб по-силен ефект — престори се на обидена Жозефин.

Лоренцо се почеса смутено по главата.

— Извинявай! Проблемът е, че това положение не ми харесва. След като бях с теб, любовта вече е по сакото ми, по дрехите, по ръцете, по устните… След като бях с теб, имам любов навсякъде… и криейки истината за нас, имам чувството, че вредим на самите себе си, освен на момичетата, които лъжем, а и на самата любов. Но кълна ти се, че ефектът, който имат върху мен целувките ти, е като меда за мечката. Никога не ми стигат. Следващия път, когато се любим, няма и дума да кажа. Ще те гледам и толкова… Както правя сега…

— Сега си сериозен обаче…

— Любовта е сериозно нещо!

Лоренцо, след като се увери, че Карлота и Емилия все още не се канят да слизат, я притегли отново към себе си. Жозефин се освободи от прегръдката му със смях, но той я хвана пак в още по-силна прегръдка.

— Какво ще правиш с човек като мен?

— Любов…

— Ти си невероятна жена, а аз само един мъж, на когото му харесва да гледа звездите отблизо.

— Тогава изгори за мен!

— Винаги… Слушай, любима, ако нямаш против, утре сутринта бих искал да говоря с момичетата и да им кажа как стоят в действителност нещата между нас. Не мога повече да се преструвам, че няма нищо. Ти не знаеш как ме караш да се чувствам. Сещаш ли се за американските телевизионни сериали като „Приятели“? Снимките на живо, публиката и за фон смеха й, или пък аплаузите, ако някой направи нещо хубаво. Е на мен ми е любимо, когато има романтични сцени и се чуват възклицанията като „Ооо!“ Все едно казват: Колко сладко! Или още по-добре: Колко сладкооо! Както го казваш ти, като удължаваш всичките гласни накрая. Понякога мога да изглеждам като влюбен на петнадесет години, но когато съм заедно с теб, обожавам да чувам тези въздишки „Ооо!“ на публиката и може би някой, който да казва: „Колко сладкооо!“. Сега обаче да се насладим на вечерта, а утре ще оправим всичко.

Жозефин забеляза, че за първи път я беше нарекъл любима, и помисли, че животът й най-накрая поема в правилната посока.

Докато я притискаше към себе си и галеше нежно гърба й, Лоренцо се опита да си представи реакциите на Карлота и Емилия при новината, че той и Жозефин са се влюбили. Знаеше за срещата предишната нощ и оцени разумността на Карлота. Истинският проблем беше Емилия, а на нея нямаше да й е никак лесно да възприеме тази новина, без да се разгневи.

„Gringo ’s Mexican“ беше на половин час път от къщи. Докато пътуваха, атмосферата в колата не можеше да бъде по-ведра. Предпочетената тема беше неизвестният приятел на Карлота, познат вече с името и фамилията му — Давиде Ланци, млад университетски изследовател, докато тя, надявайки се да се изтегли от огневата линия, се опита да измести разговора върху други теми.

— Струва ми се невероятно, че само преди два дни си рискувала и е можело да умреш в онази пропаст.

Емилия кимна в знак на съгласие, все още разстроена от страшното преживяване, което се беше случило на Жозефин.

— Да, ако не беше моят капитан, днес нямаше да празнуваме.

Лоренцо се опита да смекчи напрежението с една шега.

— В действителност истинската причина, поради която се втурнах да спасявам Жозефин, беше, че си давах сметка, че така твоят рожден ден нямаше да се провали. Знаех колко държиш на него.

Емилия се престори на обидена и се изплези на Лоренцо, докато Жозефин и Карлота се разсмяха развеселени.

Не напълно доволна, най-малката сестра се надвеси напред и го целуна, като остави следа от червило по кожата му.

— Ето! Сега си много сладък.

Лоренцо се засмя и след като извади от джоба на ризата си кърпичка, я подаде на Жозефин, която беше седнала до него.

— Ще ми помогнеш ли, моля?

Тя взе кърпичката и се опита да му почисти лицето от червилото.

— Ето готово, като нов си.

— Благодаря ти, Прасковке.

Карлота от задната седалка проследи със задоволство разбирателството, което имаше между двамата, и разбра, че той е истински влюбен.

Малко по-късно намериха място за паркиране на Лунготевере, не много далеч от заведението. Входът на заведението беше характерната дървена врата с две крила като в салоните на Стария Запад, стените бяха бели с нарисувани индиански символи, а в четирите ъгъла на заведението имаше кактуси, които бяха толкова високи, че с иглите си достигаха до тавана.

Махагоновият бар се простираше от едната до другата страна на салона и две момчета със сомбреро приготвяха аперитиви с текила.

Масите заемаха срещуположната на бара стена, докато централната част на заведението беше дансинг.

Вечерята не можеше да мине без начос, буритос, тортиляс и фахитас. Лоренцо, под претекст, че иска да отиде до тоалетната, се отдалечи, за да уговори със собственика на заведението в момента на поднасяне на десерта да бъдат изгасени светлините и да внесат тортата за рождения ден със запалени свещички.

Подаръкът от Лоренцо и Карлота беше прекрасен часовник, който Емилия си сложи веднага на ръката, любувайки му се с триумфиращ вид.

— Чудесно, сега нищо не ти липсва да стигаш за училище навреме — пошегува се Лоренцо.

Емилия му отговори с гримаса и благодарна за подаръка, целуна Карлота и брат си.

Когато дойде редът на Жозефин, тя започна да рови в чантичката си, но изглеждаше притеснена, че не намира подаръка.

Обхваната от нетърпение и голямо любопитство, Емилия изпуфтя, като протегна шия.

— Ммм, караш ме наистина да го искам този подарък!

Жозефин, доволна от факта, че беше успяла да я подържи малко в напрежение, извади една позлатена кутийка.

Емилия се усмихна и протегна ръце, за да си получи подаръка. Жозефин й го подаде бавно и Емилия, уморена от чакането, го сграбчи под развеселените погледи на Лоренцо и Карлота.

Когато отвори кутийката, занемя. Карлота проговори вместо нея:

— Но… това е твоето бижу!

Осветен от свещта в центъра на масата, медальонът блестеше със златна светлина. Жозефин го извади от кутийката и, без да промълви и дума, го сложи на шията на Емилия, напрегната и развълнувана, сякаш чакаше да бъде коронясана.

— Това е копие на моя, различно е само посвещението отзад.

Емилия автоматично докосна украшението, а после го завъртя, за да прочете посвещението.

На Емилия, моята Портокалова градина.

Емилия се трогна и две сълзи се търкулнаха по страните й. Тогава дори и Карлота не можа да потисне вълнението си и заплака. Лоренцо, който беше мълчал през цялото време, се усмихна леко и погледна Жозефин. Знаеше колко тя държи на значението на това бижу и колко иска да установи връзка с Емилия.

— След моята злополука — каза Жозефин — разбрах колко е лесно да рискувам живота си. Не искам да разваля рождения ден на Емилия с тъжни разговори, само се опитвам да ви кажа, че предвид здравословното ми състояние, реших да не позволя да пропусна дори един миг. Не искам да пилея и минута от любовта, която мога да ви дам и която, надявам се, вие ще ми дадете. До днес това бижу ми помагаше да държа жив спомена за майка ми. Всеки път, когато го държа в ръце, ми харесва да си представям, че докосвам кожата й и в този момент, сякаш мама е до мен. Бих искала за теб Емилия да е същото с мен… Между другото, Карлота, вече знаеш какво ще ти подаря за следващия рожден ден.

Смеейки се, Жозефин погали Карлота, която притвори очи. Лоренцо погледна висулката и се запита за пореден път дали е етично и правилно да обича Жозефин. После, усещайки, че е наблюдаван, се обърна към Карлота. Момичето като че ли беше прочело в очите на брат си болката и чувството за вина, които любовта към Жозефин му причиняваше, и кимна леко в знак на съгласие.

— Любовта е непредвидимо и естествено явление, затова когато те изненада, единственото спасение е да излезеш на открито. Бъди щастлив — му прошепна на ухото.

Имаше моменти, в които и сигурността на Жозефин изчезваше, най-вече, когато мислеше за възможната реакция на Емилия, щом разбере истината. Често, след момент на интимност с Лоренцо, се замисляше за майка си и смяташе, че е направила нещо грешно, сякаш наистина беше предала паметта й. Винаги беше възприемала любовта като тайна, която трябва да бъде разбудена и която повечето пъти преобръща съдбата на хората и обърква приятно живота им. Много нощи не беше успявала да заспи, измъчвайки се от съмнения и размишлявайки за странната съдба, която любовта й беше подготвила.

Внезапно се усети притисната в топла прегръдка.

— Обичам те, Жозефин, и съм щастлива, че те срещнах.

Жозефин преглътна с мъка и очите й се напълниха със сълзи. Притисната в прегръдката на Емилия, отмести поглед първо към Карлота, а после към Лоренцо. Точно тогава светлините в залата угаснаха и музиката спря внезапно. От колоните се чу глас, който на испански подканяше присъстващите да се отправят към центъра на залата, за да танцуват.

Дами и господа, el Gringo’s ви кани да танцувате със секси движения тази много гореща музика. Хайде! Хайде!

Веднага след това барабанен ритъм даде началото на френетична салса.

Светлините започнаха да се запалват и да угасват в ритъм с музиката.

Карлота хвана за ръка Емилия и я повлече към дансинга.

— Хайде, Емилия! Не стой там така, време е да се развихрим, не дойдохме ли за това?

Емилия посочи Жозефин, която все още седеше.

— Ако не дойде и тя, аз няма да танцувам.

Лоренцо с лакът подкани Жозефин да стане.

— Мисля, че трябва да отидеш. Не искаш да й развалиш празника, нали?

— А ти няма ли да дойдеш?

— Аз! Шегуваш ли се? Рискувам да ви настъпвам по краката дори и от метър разстояние. Ще те гледам оттук и ще мисля с удоволствие: ето тази е моята жена!

Жозефин се отдалечи и като се обърна с гръб към момичетата, които я чакаха в центъра на дансинга, поднесе длан към устните си, скри в нея една целувка и после я духна към него.

В същия миг, в който Жозефин се присъедини към Карлота и Емилия, познатият глас на Рики Мартин се разнесе с пълна сила в залата, сред ликуващите викове на присъстващите жени. И нотите на „She bangs“ се взривиха в заведението.

Трите сестри започнаха да се движат в ритъма на музиката. Докато се смееха щастливи, Лоренцо от мястото си ги гледаше въодушевено. Беше хубаво да ги види как танцуват безгрижно и най-вече заедно, но в този момент мисълта му го отведе при майка му. Виждаш ли, етапа точно както искаше ти, мамо: твоите дъщери са тук заедно и се обичат. Нищо повече не може да ги раздели. Но съдбата пожела аз да се влюбя в една от тях и знам, че това би могло да развали всичко и да ги раздалечи отново. Дали мога да поема този риск? Според теб правилно ли е, аз да се опитвам да съм щастлив с една жена, дори и тази жена да е твоята Жозефин? Толкова бих искал тази нощ да срещна насън теб и татко, за да ми кажете какво трябва да сторя.

 

 

Отново се загледа в Жозефин, която на няколко метра от него танцуваше, обградена от много хора. Пулсиращите светлини я осветяваха за кратки мигове. В един момент погледите им се срещнаха и тя остана доволна от начина, по който Лоренцо я поглъщаше жадно с поглед.

Жозефин му се усмихна и затанцува с чувствени движения. После със зачервени от смущение страни, сведе глава и си закри лицето с ръка. Засмя се на себе си: такова освободено поведение определено не й беше присъщо. Когато вдигна отново глава обаче, пред нея стоеше мъж, който танцуваше на няколко сантиметра от нея й и я гледаше по начин, който никак не й хареса, с изкуствена и нахална усмивка. Жозефин усети дъха му, миришещ на алкохол, и се опита да се отдалечи, колкото се може повече, но той, не обръщайки внимание на студенината й, продължи да се приближава.

Въздъхна от облекчение, когато чу Карлота, която танцуваше с Емилия зад нея, да я вика. Като се възползва веднага от случая, тя се обърна, за да се откъсне най-накрая от досадника, който продължаваше да я гледа безсрамно. За съжаление, бягството й послужи само да изнерви мъжа, който, след като се беше почувствал пренебрегнат, премина в контраатака. Приближи се отново до Жозефин и дори се отърка в раменете й.

Лоренцо гледаше с притеснение нахалника, който се беше приближил до Жозефин и се опитваше по всякакъв начин да привлече вниманието й и да й наложи присъствието си.

Лоренцо инстинктивно се изправи. Видя как Жозефин първо се отдалечи от мъжа и когато непознатият отново се приближи до нея, как се завъртя с досада, за да му обърне гръб. Лоренцо бавно започна да се приближава към дансинга.

Забеляза как досадникът препречи пътя на Жозефин в един ъгъл, за да й прошушне нещо на ухото.

Когато Жозефин ядосана рязко се обърна и го блъсна, Лоренцо беше вече на дансинга и като фурия се нахвърли към нещастника. Без да му даде време да реагира, го блъсна силно в стената, след което остана да го гледа с пламтящи очи, продължавайки да го притиска с ръка върху гърдите.

Мъжът, усещайки, че му липсва кислород, се опита да се освободи от хватката.

Лоренцо стисна силно челюстите си, докато увеличаваше натиска на пръстите си малко под врата на нещастника.

— Ей! Извинявай, приятелю — каза със задавен глас непознатият. — Не знаех, че е твоята жена… Танцуваше сама…

Лоренцо отпусна хватката и за последно го разтърси, преди да го остави.

— Проблемът не е на кого е жената, проблемът е, че ти си животно. Не разбираш ли, когато някой не иска?

— Добре, добре, приятелю, отпусни се!

— Приятел ще казваш на някой друг! А сега се разкарай…

Карлота, Емилия и Жозефин стояха зад него. Когато Лоренцо се обърна и видя пребледнелите лица на сестрите си, разбра, че вече е безсмислено да продължава да се преструва.

Приближи се до Жозефин и след като я погали, я целуна.

— Наред ли е всичко?

Жозефин се притисна до него и положи глава на гърдите му.

— Да, сега всичко е наред, благодаря.

Карлота не можа да сдържи радостта си и се усмихна широко. Емилия обаче беше объркана от това, което току-що беше видяла. Лоренцо хвана за ръка Жозефин и си проправи път между хората, отправяйки се към изхода, последван от момичетата.

— Карлота, ти и Емилия излезте оттук и ни чакайте при колата, аз и Жозефин ще платим вечерята и ще дойдем. Стана късно и е време да се прибираме у дома.

Когато тръгнаха към изхода, Емилия дръпна Карлота за ръката.

— Ти вече си знаела, нали?

— Да, обаче те не са ми казали нищо. Сама го усетих.

Стигнаха мълчешком до колата, но преди да се качи, Емилия избухна.

— И теб това устройва ли те? Нищо ли няма да кажеш?

Карлота изпуфтя.

— Ти обичаш Лоренцо, нали?

— Разбира се, що за въпрос е това?

— Обичаш и Жозефин?

Емилия преглътна с усилие и наведе глава, без да отговори. Карлота повдигна брадичката й, принуждавайки я да я погледне в очите.

— Със сигурност я обичаш, въпреки че капризничиш. Знай, че тя може да го направи щастлив и това вече би трябвало да ти е достатъчно.

 

 

След като плати вечерята, Лоренцо излезе от заведението и тръгна, държейки Жозефин за ръка. Като стигнаха на Лунготевере, двамата се канеха да пресекат улицата и да отидат при Карлота и Емилия, които ги чакаха прави пред колата.

Момичетата все още спореха, когато, в разгара на разговора им, на Карлота й падна чантата, разсипвайки се насред улицата.

 

 

Марко Федеричи държеше заедно с братовчед си бензиностанция в Тестачо^[2]. Тъкмо беше приключил работния ден и се връщаше у дома при жена си и сина си. Този ден не трябваше да работи, но негов служител се беше разболял и той беше принуден да го замести.

Караше малко по-бързо, защото по Лунготевере се кара така, защото беше уморен и нямаше търпение да се прибере, а и защото бяха пуснали песен, която изглеждаше избрана нарочно за него. Дори трябваше да увелича звука, си каза, и погледна към радиото.

В мига, в който повдигна отново поглед, Марко видя пред себе си момиче, което сякаш изскочи от нищото.

Инстинктивно натисна педала на спирачката, но тя беше вече много близо, за да може да я избегне.

Ударът беше жесток. Карлота прелетя над капака на колата и удари главата си в предното стъкло. После падна на асфалта и се претърколи няколко метра, преди да се спре.

Лоренцо изтича веднага към сестра си.

— Карлота! Съкровище, тук съм, тук съм, до теб.

Отмести от челото й окървавен кичур коса и с ръкава на ризата си избърса лицето й.

— Ще видиш, всичко ще е наред… Извикайте линейка, моля ви, побързайте, има нужда от помощ!

Струйка кръв, която бликаше от ухото на Карлота, цапаше дрехите му. Лоренцо, с Карлота в ръцете си, започна да се движи бавно напред-назад сякаш я люлееше.

— Моля те, Карлота, не ме оставяй! Не ме оставяй и ти! Умолявам те, Карлота. Съкровище…

Лоренцо доближи лицето си до лицето на момичето, докосвайки го нежно с бузата си. Целуна челото й и заплака тихо, притискайки я към себе си още по-силно.

Бедният младеж от бензиностанцията, съвсем разстроен, стоеше прав до тях и като робот продължаваше да повтаря все едно и също:

— Появи се от нищото… Появи се от нищото… Появи се от нищото…

Лоренцо, изпаднал в транс, не го чуваше. Повдигна глава и с очи към небето се запита дали има някого там горе и защо този някой му беше обърнал гръб.

Жозефин, до този момент стояща като вкаменена от ужас, се приближи бавно, надявайки се, че това е само лош кошмар или ужасна халюцинация. Но когато стигна зад гърба на Лоренцо, видя на земята огромно кърваво петно и вдигна ръка към устата си. Ако можеше, би изтръгнала сърцето си, за да го захвърли далеч, толкова непоносима беше болката. Но не можеше. Не можеше дори да продума. Коленичи до Лоренцо, а после с подути от плач очи, се наведе над Карлота, за да я целуне по главата.

Емилия стоеше все още права пред тях и с широко отворени очи гледаше като парализирана лежащото в прегръдките на Лоренцо безжизнено тяло на сестра си. Внезапно, сякаш чак тогава осъзна сериозността на положението. Хвърли се, крещейки, върху Карлота и истерично започна да я дърпа силно, като викаше:

— Карлота, събуди се! Събуди се ти казах! Не може… не може да си мъртва! Чуваш ли ме? Събуди сеее!

Жозефин я спря и силно я прегърна, оставяйки я да се отпусне с глава на гърдите й.

В далечината вече се чуваха сирените на пристигащата линейка. Около мястото на инцидента много скоро се образува тълпа.

Полъхът на лек нощен бриз метеше асфалта и шумът на вятъра едва се чуваше.

Заглушен от тихия плач на Лоренцо, който усети как се откъсва парченце от сърцето му.