Диего Галдино
В любовта винаги става така (18)

17
Бурята след тишината

Беше изминала една седмица, откакто Лоренцо и Жозефин се бяха любили, и през следващите дни и двамата се отбягваха.

Донякъде заради напрежението, донякъде заради потиснатото желание да бъде с него, повече от обичайното Жозефин беше измъчвана от болестта си и от едно дълбоко чувство на самота и болка. Лоренцо, измисляйки си извинения, беше започнал да остава на работа до късно. Затворен в офиса си, блуждаеше с поглед върху пейзажа, който виждаше от прозореца, обсебен от мисълта за Жозефин.

През тези тъжни и безцветни дни Лоренцо желаеше само тишина и самота.

Искаше да остави целия свят извън кабинета си и да остане сам, в компанията на най-мрачните си мисли.

Малкото хора, които бяха влезли през тази седмица в кабинета му, бяха забелязали с тревога, че от бюрото му беше изчезнала снимката на родителите му.

Преди да я постави в чекмеджето, Лоренцо я беше държал дълго в ръце и се беше запитал дали решението да я махне, се дължи на срама от онова, което изпитваше към дъщерята на Мария, или на това, че да я гледа, го караше да чувства още по-силно липсата на Жозефин.

Но един ден, връщайки се вкъщи, срещна Жозефин, която се разхождаше по улицата. Приближи се и я качи в колата.

Виждаше се отдалеч, че не можеше повече да понася това положение и че дори светът да пропадне, трябваше да се изправи пред проблема.

— Знаеш ли защо никога не съм имала сериозна и дълга връзка? — го попита тя.

Лоренцо не каза нищо, а после й отговори с най-лошото от всички предположения.

— Може би, защото още не си намерила подходящия за тебе мъж.

Жозефин се усмихна горчиво. Погледна през прозореца дърветата отстрани на пътя.

— Е да, нито един не пожела да спи с мен дори през деня.

Лоренцо се напрегна и стисна волана, опитвайки се да разтовари напрежението. Знаеше какво иска да каже Жозефин.

— Ние сме брат и сестра, никога не може да се получи. А и ти живееш в Швейцария — й каза тихо.

Тъмна сянка се спусна по лицето на Жозефин.

— Не се дръж с мен, като че съм глупачка, Лоренцо! Знам какво мислиш наистина, но бих искала да ми го кажеш в лицето!

— Не може. И ти го знаеш. Карлота и Емилия ще се разстроят от това, а и не мисля, че дори и майка ти… майка ни… е имала предвид това, когато казваше, че иска да се обичаме и да сме заедно.

— Не е честно…

Лоренцо, хапейки устните си, съжали, че не беше направил нищо, за да попречи положението да му се изплъзне от ръцете. Погали лицето на Жозефин, погледна я и не можа да не си помисли отново за мига, когато преди няколко дни се бяха любили.

Беше прекрасно, това беше истината. В сърцето си знаеше, че желанието да я целува и притиска в обятията си се дължеше на това, че се влюбваше в нея.

Но Лоренцо знаеше добре, че за Жозефин да изживее любовна история с него, щеше да означава да се изправя ден след ден с безкрайна поредица от трудности.

Без да включва реакцията на Карлота и Емилия. Първата вече я обичаше, втората, беше сигурен в това, започваше да я приема, но също така беше сигурен, че една връзка между тях щеше да промени всичко. Сестрите му никога нямаше да одобрят. Твърде много неща ги раздалечаваха.

Така, както се беше случило на Мария преди много години в Швейцария, и той трябваше да се откаже от нея.

Лоренцо тогава осъзна, че за да не провали живота на Жозефин, имаше само една възможност: да се опита да не я обича. Тази мисъл го измъчваше. Знаеше, че така ще я загуби завинаги. Но това със сигурност беше най-голямото доказателство за любов, което той можеше да й даде… Да я пусне да си отиде.

Жозефин щеше да страда, щеше да се чувства предадена заради неговото решение и може би любовта към него щеше да се превърне в омраза.

Това беше решението: трябваше да я накара да го мрази. Тя трябваше да го намрази, за да успее по-лесно да го забрави, за да продължи живота си без съжаление, вероятно заедно с друг мъж, който щеше да успее да я направи щастлива. Лоренцо затвори за миг очи и когато отново ги отвори, беше твърдо решен да постави началото на своето самоунищожение.

— Направих грешка, като се любихме. Ти също сгреши.

Жозефин, зашеметена не можеше да повярва на думите, които току-що беше чула.

— Какво говориш? Да не си полудял?

Усещайки, че това действа, Лоренцо продължи:

— Така е! Не проявихме уважение към сестрите ни и най-вече към майка ни.

В отговор Жозефин повиши глас с няколко тона. Яростта й беше достигнала до такава степен, че експлодира с цялата си мощ.

— Браво! Не сме били проявили уважение? Към майка ни? И към коя майка по-точно? Може би към онази, която без всякакви скрупули ме е изоставила току-що родена? Или говориш за онази, на която изобщо не й е хрумнало да ме уведоми, че е жива, и спокойно си е живяла в Италия с милото си и щастливо семейство, докато аз в това време се измъчвам от чувство за вина, защото вярвам, че е умряла, докато ме е раждала? Обясни ми как може да съм поругала спомена за един човек, когото никога не съм познавала? Хайде, кажи ми? Как бих могла да го направя?

Лоренцо искаше да я прегърне силно, но трябваше да довърши това, което беше започнал, затова форсира двигателя, за да се съсредоточи върху нещо друго, за да не каже нещо грубо.

— Значи ти се люби с мен, за да накажеш майка си, така ли?

Жозефин въздъхна и се огледа наоколо сякаш търсеше изход за бягство.

— Спри джипа! — нареди тя.

— Какво?

Жозефин отвори вратата и понечи да скочи.

— Спри тая кола или ще се сляза в движение! — изкрещя.

Лоренцо, изненадан от яростната й решителност, спря внезапно. Жозефин изскочи навън, сви юмруци и започна да върви.

— Какво правиш, Прасковке?

Лоренцо я последва и когато я настигна, я хвана за ръката, принуждавайки я да се обърне. Сълзите по лицето на Жозефин му подействаха като много тънки остриета, които дълбоко го нараниха, като го накараха да се разколебае за миг в намерението му.

Понечи да я прегърне, но тя му удари шамар.

— Ти си негодник! Ето какво си ти! Един негодник! Само си търсиш извинения, за да не признаеш на мен и на себе си, че си се влюбил в дъщерята на жената, която е заела мястото на истинската ти майка. Ти никога не би правил любов с жена, която не обичаш. И майка ми е знаела това. Затова ти се е доверила… Затова и аз се влюбих в теб!

Жозефин се освободи от хватката на Лоренцо и избяга към къщи.

 

 

Вечерта, докато всички седяха на масата за вечеря, Емилия се опита да оживи разговора.

— Знаеш ли, капитане, днес срещнах госпожица Клариса в пощата. Попита ме за теб.

Карлота, намигайки на сестра си, посочи Лоренцо с вилицата.

— Направо е невероятно как успяваш да накараш да тичат след теб всички жени в радиус от километри.

— Ти не знаеш, но този господин тук е желан от всички неомъжени жени, а може би и омъжени, които работят в Офицерската школа — каза кокетно Емилия на Жозефин.

Лоренцо кимна със смутена усмивка, но не отговори на шегата на по-малката си сестра. Продължи да яде с поглед, забит в чинията само за да не срещне погледа на Жозефин, която се усмихна на Емилия, без да каже нищо.

На Емилия това не й беше достатъчно, затова стана от масата, приближи се до брат си и го прегърна.

— Но жените на Рим нямат никаква надежда, защото този очарователен карабинер е само мой… И никой никога няма да може да ми го отмъкне.

Лоренцо инстинктивно погледна към Жозефин, но тя не реагира по никакъв начин. Емилия междувременно, като го прегърна още по-силно, настояваше да получи отговора, който очакваше.

— Нали, капитане?

Лоренцо стана сериозен, освободи се от прегръдката на Емилия и се изправи.

— Аз принадлежа само на себе си… А сега извинете, но съм много уморен.

Като каза това, излезе от кухнята под изумения поглед на момичетата.

 

 

Същата нощ Карлота почука на вратата на стаята на Жозефин.

Тя, все още будна заради разговора с баща си по телефона, гледаше втренчено тавана, излегнала се на леглото и, колкото и да беше абсурдно, се опитваше да заспи. Беше трудно да се преструва пред Филип Понти, че всичко е наред.

— Какво се е случило, Прасковке? Звучиш ми странно.

— Нищо, татко, всичко е наред.

— Прасковке, мисля, че те познавам достатъчно добре, за да разбера от тона на гласа ти, че нещо не е наред. Да не си се скарала със сестрите си?

— Не, татко, сериозно говоря, бъди спокоен, няма нищо.

— Увлякла си се по някого, който не го заслужава? Обикновено, ако една жена си промени настроението внезапно, почти винаги е заради мъж.

— От личен опит ли го знаеш? Колко жени си накарал да си сменят настроението, татко?

— Разбрах, разговорът поема лоша посока. Тогава по-добре да ти пожелая лека нощ, като се надявам денят ти утре да е по-добър от днешния. Лека нощ, Прасковке! Когато пожелаеш да ми разкажеш, сети се, че съм тук.

— Лека нощ. Обичам те, татко.

Филип веднага беше забелязал разликата в тона на гласа на дъщеря си.

Жозефин в действителност не можеше да не мисли за реакцията на Лоренцо по време на вечеря. Защо се беше ядосал така?

— Жозефин, будна ли си?

Шепнещият глас на Карлота, която я викаше, я изненада, карайки я да подскочи.

— Да, влизай!

Карлота влезе в стаята и без да вдига шум, затвори вратата след себе си. Жозефин й се усмихна.

— Видя ли? Понякога и нарколептиците се мъчат да заспят. Защо обикаляш още в този час?

Карлота седна на леглото до нея.

— Имах нужда да поговорим.

— Да знаеш, че ако ще ми искаш любовен съвет, не си избрала подходящия човек. Ти говори, но не слушай отговорите ми.

Карлота кимна с глава и хвана ръката й.

— Не, Давиде няма общо.

— О, най-накрая късметлията си има име! Ура, това наистина е крачка напред.

Карлота се съгласи с мила усмивка.

— Да… Всъщност исках да поговорим за Лоренцо. Това, което се случи днес на вечеря, не е първата проява на ревност към него от страна на Емилия. Мисля, че причината е, че откакто татко го няма, той се превърна в най-важния мъж в живота й. Не че искам да се правя на психоаналитик… Така или иначе до днес той никога не е реагирал с неодобрение, напротив, винаги се е забавлявал с това. Тази вечер обаче… не знам… реакцията му ми се стори прекалена. А и през тази седмица ми се стори малко странен и честно казано, ти също ми се стори странна.

Жозефин сведе поглед, оставяйки ръката й. Карлота обгърна с ръка раменете й.

— Кажи ми истината, спорила ли си с него за нещо?

Жозефин прехапа устна, опитвайки се да спечели време.

— Да кажем, че не намерихме съгласие по един въпрос.

Карлота взе и двете й ръце, като ги стисна нежно.

— Знаеш ли, откакто ти дойде тук в Рим, Лоренцо много се промени. Преди имаше моменти, когато той помръкваше и се изолираше от всичко, което го заобикаля. Понякога, когато се връщах от работа, го намирах седнал на верандата, загледан в небето с умислен вид. Често на вечеря го улавях, че просто не е тук, потънал в самотата си. Но щом се усетеше, че го гледам, се усмихваше. Той, за да закриля мен и Емилия, винаги се преструваше на спокоен, какъвто в действителност не беше.

Карлота замълча за миг и погледна Жозефин в очите.

— Виж, Жозефин, аз мисля, че дойде моментът Лоренцо да отвори сърцето си за любовта. Досега не е имало жена, която да е успяла да пробие дебелата броня, зад която се е прикрил.

— Е, ако нито една жена не е имала възможността да открие, че Лоренцо е прекрасно момче, заслугата до голяма степен е и на тази досадница Емилия, която безмилостно го пази — каза Жозефин с лека усмивка, преди да започне да рисува с пръст странни фигури върху покривката на леглото, за да избегне погледа на Карлота.

След дълго мълчание стана и отиде до прозореца. Небето, обсипано със звезди, изглеждаше толкова близо, че човек можеше да го докосне. Протегна ръка и с дланта на ръката си се престори, че бърше небесния свод, с надеждата, че, като раздвижи това безкрайно звездно множество, от него ще падне някоя звезда и тя ще си пожелае нещо.

Карлота се приближи до Жозефин и също се загледа в прекрасното нощно небе.

— Прекрасно е, нали? Бих могла да остана да го гледам с часове.

— И ти ли ревнуваш Лоренцо? — попита я Жозефин, като продължаваше да гледа небето, без да обръща внимание на въпроса й.

Тогава Карлота разбра, че е стигнала до ключовия момент на този разговор.

— Погледни ме в очите, Жозефин.

Момичето се обърна, очаквайки отговора на Карлота, която не я остави да чака.

— Много обичам Лоренцо, той е мой брат, най-добрият брат, за когото човек може да си мечтае. И точно заради това ми стана мъчно, като видях как тази седмица той стана същият, какъвто беше, преди да дойдеш ти — никога напълно щастлив, никога напълно удовлетворен, сякаш добрият ден за неговата радост все трябва да е утрешният… Благодарение на теб през този период го видях да става мъж, на когото не му липсва нищо, за да е наистина щастлив. Мъж, който не трябва да чака утре, за да се влюби, защото днес е идеалният ден да бъде такъв.

Очите на Карлота се напълниха със сълзи, гласът й затрепери от вълнение.

— Да обичаш един човек, означава също да си щастлив от неговото щастие и ако Лоренцо има нужда от теб, Прасковке, за да бъде щастлив, аз ще направя всичко, за да успеете да бъдете заедно. Винаги съм мислила, че жената, в която Лоренцо ще се влюби, не може да не бъде специална. А аз засега познавам само една на ниво.

Въпреки че Карлота би одобрила любовната й история с Лоренцо, то най-големият ужас за Жозефин си оставаше този да изложи на опасност отношенията, които мъчително установяваше с Емилия. Не искаше за нищо на света двете момичета да се почувстват предадени от това, което се беше случило с Лоренцо. Затова реши, че по-справедливо е да се откаже от единствения мъж, когото някога беше обичала.

— Не мисля, че аз съм жената, която може да даде на Лоренцо щастието, което търси. А мисля, че и той мисли същото. Твърде много неща пречат между мен и Лоренцо да се роди любовна връзка. А и аз нямам желание да се захващам с още едно предизвикателство. Вече си имам болестта, с която да се боря. Омръзнало ми е да се боря всеки път, за да намеря поне малко спокойствие. Съжалявам, Карлота, но трябва да потърсиш другаде жена, която да е подходяща за Лоренцо, и най-вече, която да бъде одобрена от Емилия!

Тогава на Карлота не й остана друго, освен да прегърне нежно Жозефин, но преди да я пусне, се приближи с устни до ухото й.

— Както искаш. Но аз съм сигурна, че иска или не, той ще се влюби в теб. Любовта никога не закъснява, само изчаква нужното време, за да удари нейният час.

Карлота излезе от стаята, без да знае, че Жозефин и Лоренцо вече бяха влюбени, но твърде изплашени от това могъщо чувство, за да го признаят пред себе си.

 

 

Жозефин се събуди, когато слънцето беше вече високо и лъчите му пробиваха през спуснатите пердета.

Стаята, потопена наполовина в сумрак, беше обгърната в нереална тишина.

Търкайки очите си, все още сънена, се отправи към банята.

След като си взе бърз душ, Жозефин слезе на долния етаж, където веднага разбра, че е сама в къщата.

Пусна Джейсън в градината, приготви си кафе, сипа малко в една чашка и седна на масата, за да го изпие на спокойствие. Въртейки чашата с ръце, забеляза, че на нея беше изписано името Лоренцо. Мисълта, че това е чашата, от която всяка сутрин той пие кафе, я подтикна да прокара устни по целия й ръб. Усмихна се на тази своя детинска постъпка, но беше толкова хубаво да го целува, че липсата на целувките му ставаше почти болезнена.

В някои моменти й се случваше да се докосне с пръсти, сякаш по устните й нещо липсва. Разбра, че не може без този мъж: всяка част на тялото й го желаеше. Жозефин се възпротиви на мисълта, че трябва да се откаже за пореден път от част от живота си. Беше дошъл моментът да си го вземе обратно. И нямаше такава нарколепсия, която да може да я откаже от намерението й.

Беше се уморила от това всички да я смятат за нещастна заради болестта, а заради Лоренцо беше готова да предизвика дори болестта си. Реши да не губи повече време и отиде до бараката зад къщата, където се сети, че преди няколко дни беше видяла планински велосипед.

Когато изнесе велосипеда, забеляза с неудоволствие, че една от гумите беше леко спаднала. Не се обезкуражи, напомпа гумата, провери спирачките и след като нареди на Джейсън да остане вкъщи, скочи на седалката и бясно завъртя педалите по пряката пътека, която й беше показал Лоренцо. Усмихна се, като се сети за времето, когато беше дете, и през лятото се преместваха с баща й в Гандрия, където се беше научила да кара колело и беше прекарала голяма част от дните си, отивайки на разходка със зеленото си колело в градината, която обграждаше имота им.

За съжаление обаче, когато започнаха да се проявяват първите симптоми на болестта й, беше принудена да се откаже от тези приятни разходки, които за нея бяха станали твърде опасни.

Сега, въртейки педалите по Виа Аурелия, Жозефин се почувства отново свободна и жива.

От време на време забавяше, за да се огледа, очарована от великолепния пейзаж.

Хубавото време беше обагрило дърветата, които ограничаваха пътя, в блестящо зелено, което преливаше от тъмнозеленото на пиниите към ярко светлото на дъбовете и буковете.

 

 

В това време Лоренцо, подпрян на една от колоните, които обграждаха верандата на казармата, се питаше дали началникът на Генералния щаб наистина възнамерява да се появи следобед. Неведнъж се беше случвало началникът да размисли, принуждавайки така всички да стоят и да го чакат напразно цял ден. Така умислен, се хвана за брадичката: опитът му показваше, че при всички положения е по-добре да се приготви да го посрещне по най-добрия начин.

Но не можеше да остане спокойно седнал в службата си, защото там въздухът винаги беше по-топъл и спарен и това го караше да възприема всичко наоколо като спряло във времето, сякаш всичко се движеше по-бавно. Не че на открито беше много по-добре: небето, сияйно допреди малко, започваше да придобива зловещ метален цвят. Мобилният му телефон започна да вибрира в джоба.

— Лоренцо, добре че ми вдигна!

— Какво има?

— Прибрах се вкъщи, но няма никого. Жозефин е излязла, без да каже нищо.

— Сигурна ли си? Огледа ли добре наоколо? Къде може да е отишла?

— Не знам. Знам, че може да ти прозвучи абсурдно, но вратата на бараката в градината беше широко отворена и велосипедът ти е изчезнал.

Лоренцо помисли първо, че ще умре, но после разбра, че умрял няма да направи нищо, и тогава реши да зареже всичко и да тича да я търси.

— Точно тя не трябва да обикаля с велосипед, може да й се случи нещо сериозно. Идвам, ако пък дойде началникът на Генералния щаб… Е, този път няма да ме намери.

Отвори вратата и влезе в джипа. Преди да затвори телефона, изкрещя на Карлота:

— Ти се връщай в хотела, в случай че Жозефин реши да дойде при теб, аз ще тръгна по пътя към къщи!

 

 

Жозефин се спусна по наклона, като дълбоко вдишваше свежия въздух и изпитваше тръпка от скоростта, мислейки си колко много беше пропуснала през тези години. И защо? В крайна сметка при такива обстоятелства с толкова много адреналин и удоволствие не изглеждаше възможно да заспи изведнъж. Но най-важното беше, че тя тича към него и увереността й, че може да го убеди, растеше. Да бъдат заедно, не можеше да е грешка, беше ясно като бял ден, доказваше го реалността. Лоренцо можеше да се съмнява, колкото си иска, но това беше любов, а на любовта не можеш да кажеш не.

Завъртя педалите на колелото още по-бързо, защото сега всяка секунда без него беше пропиляно време. Тя трябваше да стигне при него, колкото се може по-скоро. Каза си, че който не е изпитвал никога такава потребност, все едно никога не е живял.

В следващия миг предното колело се подхлъзна по чакъла, Жозефин се уплаши и инстинктивно натисна спирачката. Тогава гумите започнаха да се пързалят по земята и тя изгуби контрол върху кормилото. Велосипедът се извъртя на една страна и тя изхвърча, като се претърколи няколко метра, падайки върху сипей точно преди отвесна стена, висока около двадесет метра и надвесена над черен път, който обикаляше имота на изоставена селска къща.

Жозефин се озова с две ръце сграбчила една неравност в скалната стена. За миг остана така с крака, висящи в празното пространство, но после успя да намери малка издатина, върху която да постави стъпалата си. Закрепи се, колкото можа, търсейки отчаяно начин да се изкатери. Опита със страшно усилие да се изтегли нагоре, но веднага щом се набра по скалата, тя започна да се рони и Жозефин изпусна за миг издатината, за която се беше хванала. Ужасена от избегнатата опасност, трепереща, се вкопчи в скалата, оставайки няколко секунди напълно неподвижна.

Като си възвърна смелостта, отмести бавно глава от една на друга страна, без да гледа надолу. Жозефин си даде сметка, че положението е наистина отчайващо. Помоли се издатината, на която беше стъпила, да издържи теглото й.

Пот се стичаше по челото й, парейки очите й. Чак тогава усети ожулванията по цялото си тяло. Сърцето й биеше ускорено от уплаха. Сякаш можеше да направи нещо!

Внезапно Жозефин усети клепачите й да натежават, докато вцепенението, което за съжаление познаваше добре, преминаваше и към ръцете й.

Усмихна се горчиво, поклащайки глава и с проклятие на уста я посрещна.

— Не е възможно. Половин час карах толкова спокойно, че забравих за съществуването ти. Една пробита гума ме захвърля в пропаст, а ти какво правиш? Докато се люлея, висяща в празното пространство, идваш точно, за да ми объркаш живота. Защо ме мразиш толкова много?

 

 

Жозефин разбра, че ако иска да се спаси, трябва да се опита да направи нещо, преди да стане прекалено късно. Но единствената мисъл, която й дойде наум, беше да събере целия въздух, който имаше, и да крещи за помощ. За съжаление, единственият отговор, който получи, беше грохотът на колите, които преминаваха с пълна скорост по Виа Аурелия, толкова бързи, че никой не беше забелязал падането й.

Отчаяни сълзи започнаха бавно да бликат от очите й, издълбавайки малки ивици по мръсните от праха страни на Жозефин. Знаеше, че има време за една последна мисъл, която да посвети на мъжа, когото обичаше.

С малкото сили, които й бяха останали, извика името му за последен път. Жозефин вдигна глава към небето и отново изкрещя. Не се страхуваше, не беше отчаяна, изпитваше само гняв, омраза към тази подла съдба, която от дете я беше дърпала за ръка, спирайки я всеки път да изтича към щастието си.

Името на Лоренцо проехтя по пътя пак и пак.

Жозефин се ослуша с абсурдната надежда, че той я е чул.

Обаче тишината на този микрокосмос, в който се случваше драмата й, беше нарушавана единствено от недоловимите пропуквания на скалата, която под тежестта на тялото й губеше здравината си.

Между пръстите й започна да се промушва ситен пясък, който се изплъзваше към черния път. Сънят постепенно започна да я завладява и тя, колкото и да се бореше да остане будна, много скоро нямаше какво повече да направи. Успя да си помисли, че този път полага много повече усилия от обикновено, което доказва, че може би волята значи нещо. Или пък беше само онова усещане в последните мигове преди смъртта, в които, казват, че човек вижда като на филмова лента всичко от начало и може би за кратко се отклонява от законите, които управляват Вселената, на пауза застава безкрайният ход на времето… Във всеки случай това е пространството, което съдбата ни отпуска за сбогом. Но после отново поема безспирния си ход и наистина зрението на Жозефин се замъгли и тя изгуби съзнание, отпускайки ръцете си.

 

 

Лоренцо караше с пълна скорост към дома, надявайки се да срещне Жозефин по пътя, преди да й се е случило нещо.

Карайки като бягащ престъпник по Виа Аурелия, Лоренцо се молеше на Бог да му помогне да намери Жозефин невредима.

Точно тогава видя велосипеда на земята встрани от пътя, недалеч от каменно стъпало, което не обещаваше нищо добро. Така спря на място и докато слизаше тичешком от джипа, чу гласа на Жозефин, която го викаше отчаяно. Лоренцо изтича към мястото, откъдето чу името си, и като се хвърли на земята, хвана ръката й.

Беше успял да спаси живота й миг, преди да падне.

Не му беше лесно да я изтегли, но с голямо усилие успя и сега, излегнал се на тревата до нея, се опитваше да си върне контрола върху ситуацията.

Дишането му постепенно се нормализира.

Забеляза, че Жозефин е цялата издрана, затова я вдигна на ръце и я отнесе до джипа, за да се погрижи за нея. Взе от багажника аптечната, после с памук, напоен с дезинфектант, почисти раните й по ръцете и краката. Паренето я накара да се свести и малко по малко очите й се отвориха.

— Какво се е случило?

Опита се да се изправи, но рязка болка в главата я накара да се откаже.

Лоренцо й помогна да седне, после взе чист тампон, за да продължи да почиства раните й.

— По-добре си свали якето, трябва да проверя дали има други рани за дезинфектиране.

Жозефин му се усмихна, дръпвайки надолу ципа.

— Всеки случай е добър, за да опиташ, нали?

— С удоволствие забелязвам, че не си изгубила чувството си за хумор.

Лоренцо й свали якето, внимавайки да не докосне ожулените места. Но веднага щом постави памука върху раната й, Жозефин направи гримаса от болка, после стисна челюсти, опитвайки се да издържи на паренето.

— Бях убедена, че няма да те видя никога повече и никакви снимки повече.

Той я погледна, като се усмихна.

— Както виждаш, нямаше късмет. Опитай пак следващия път.

Жозефин го потупа леко по бузата.

— Знаеш ли, когато започвах да заспивам, това, което най-много ме измъчваше, беше мисълта, че ще умра, без да съм имала възможността да ти кажа, че…

Лоренцо хвана брадичката й с пръсти, карайки я да вдигне глава; приближи лицето си до нейното. Очите му бяха дълбоки като водите на Море Уедъл^[1]. Без да се страхува от студа, Жозефин ги преплува с широки замахвания на ръцете, после се спря отвъд линията на хоризонта, на място, където точно както й се беше случило предишната седмица на езерото Брачано, й се струваше, че там се е родила, за там е обречена и че винаги е живяла там.

Целувката беше много дълга, едно взаимно обяснение в любов, каквото трябваше да бъде още от първия миг.

Лоренцо се отдели от нея видимо развълнуван.

— Извинявай, прекъснах те, какво се канеше да ми кажеш?

Жозефин се усмихна смутено. Лека руменина обагри лицето й.

— Ще ти кажа само ако ми обещаеш да ме прекъснеш отново с целувка.

— Имаш думата ми!

Жозефин, ставайки внезапно сериозна, хвана и двете му ръце.

— Обичам те и не ме интересуват проблемите, които това може да повлече след себе си. Само ако ти не изпитваш към мен същото чувство, бих била готова да се оттегля. Затова сега ме погледни и се опитай да ми кажеш, че не ме обичаш!

Лоренцо не каза нищо и отмести поглед. В действителност той искаше само да има възможността да спази думата, която й беше дал. Веднага щом Жозефин понечи да проговори, той я целуна, прекъсвайки я, както беше обещал.

След като прибра велосипеда в колата, Лоренцо, вместо да се отправи към казармата, пое по пътя, водещ към дома.

— Не трябва ли да се връщаш на работа?

Лоренцо й се усмихна с обичайната си детска усмивка.

— Реших, че имаш нужда да си вземеш душ, да се преоблечеш и после… — погледна изцапаната с прах и трева униформа. — И аз не изглеждам по-добре от теб.

Когато Жозефин слезе от колата, накуцваше леко. Притеснен, Лоренцо се приближи до нея.

— Много ли те боли?

— Не толкова, сигурна съм, че един хубав душ ще ми помогне.

Щом влязоха вкъщи, той, естествено, я придружи до горния етаж, естествено, й помогна да се съблече и, естествено, се озоваха върху леглото, преди тя да стигне до банята.

Лоренцо проследи нежно с пръст очертанията на краката й, заобикаляйки наранените места.

— Искаш ли да започнем от начало?

Жозефин сложи пръст под брадичката си, преструвайки се, че размишлява по въпроса.

— Искаш да кажеш, откакто висях от ръба на пропастта? Не ми се струва кой знае каква идея.

Лоренцо се засмя, целуна я по рамото и после й каза всичко онова, което искаше да сподели с нея:

— Бих искал да те заведа на разходка, в града, на морето, на езерото, да седна с теб на една пейка и да те гледам, както се гледа една уникална жена, да те слушам, да ти говоря, да те накарам да се почувстваш важна, отдавайки ти вниманието, което заслужаваш. Бих искал да съм мъжът, който те познава по-добре от всяко друго живо същество и който, за разлика от останалата част от света, те е видял каква си наистина — жена, която е различна. Но не искам да бъда за тебе сейф. Искам само да бъда този, който накрая на деня затваря музея, изгасва светлините и се уверява, преди да си тръгне, че най-ценното произведение от изложбата е още на мястото си в средата на главната зала.

Жозефин се повдигна и обгърна врата му с ръце, принуждавайки го да се наведе, за да я целуне.

— Сега искам да се любим, след това ще отидем да се разхождаме, на морето, в града и ще изгасиш всички лампи, които поискаш. Аз сега съм на мястото, на което искам да бъда, и имам нужда от светлина, за да мога да те виждам.

Лоренцо, от страх да не я притисне много силно и да я заболи заради раните й, остана неподвижен няколко секунди, но тя, разбирайки причината за неговото колебание, му даде знак с глава, за да го успокои.

Той леко я притегли към себе си, нежно я прегърна и усети готовността й да продължат разговора оттам, откъдето го бяха прекъснали предишната седмица.

* * *

По-късно наистина си взеха душ и слязоха в кухнята по халати.

Жозефин накара Лоренцо да седне на един стол, включи електрическата кана и взе прозрачен чайник, който беше купила в един магазин в центъра по време на разходка с Карлота, после пусна вътре сфера от листа от евкалипт, в която имаше смес от цветове.

От топлината на водата сферата се отвори и цветовете се разтвориха напълно все едно разцъфтяха за втори път. Постепенно течността придобиваше все по-ярък цвят на амбра и Жозефин го сипа в чашите.

— Изпий го! Ще те отпусне.

Лоренцо поднесе бавно чашата към устните си и опита от чая, разбирайки от първата глътка, че този толкова уникален и специален чай представлява съвършено жената пред него. Продължи да отпива от напитката със загадъчно изражение, после внезапно й подаде отново чашата.

— Има ли още? Мисля, че имам нужда.

Лоренцо, все още седнал на масата, отмести за миг поглед към прозореца на кухнята и като се вгледа в панорамата навън, сякаш му се стори различна, въпреки че си беше все същата. После погледна към Жозефин, която междувременно беше отишла да измие чайника. Той се изправи безшумно, приближи се бавно към нея и когато беше вече зад гърба й, постави ръцете си върху нейните, под студената вода, притискайки я с тялото си към мивката.

— Струва ми се, че твоят чай няма никакво отпускащо въздействие върху мен.

Докосна врата й с устни. Жозефин затвори очи и затаи дъх. С мокрите си ръце Лоренцо започна нежно да гали ръцете й, тръгвайки от китките. Студенината на това докосване по запотената й кожа накара Жозефин да изстене тихо от удоволствие. Тя прехапа устни и обърна само главата си, продължавайки да държи ръцете си под ледената вода. Лоренцо я целуна, после я обърна, развързвайки халата й и след като го остави да падне на пода, я притисна по-силно.

Тя хвана ръката му и го поведе през хола, а после нагоре по стълбите до спалнята.

След като се любиха, на Лоренцо му се прииска да й каже нещо специално и незабравимо. Не искаше да й каже обичайното „обичам те“, чуто толкова пъти и станало банално. Искаше да й каже някакви свои думи, от онези, които щом ги прочетеш в любовен роман или чуеш във филм, ти се приисква ти да си бил човекът, който ги е измислил, за да можеш да ги повтаряш, на когото си поискаш. После обаче си каза, че чувствата му бяха твърде възвишени, за да бъдат изразени с думи, и не каза нищо, коленичи пред нея като мъж, който се покланя на богинята, която го закриля. И в действителност в този миг той не я обичаше, той я обожаваше, сякаш тя беше истинско божество.

Двамата решиха, че за момента ще е по-добре да запазят в тайна от момичетата своята връзка. След два дни щяха да празнуват рождения ден на Емилия и за нищо на света не искаха нещо да развали този ден. Следващата нощ обаче Жозефин, след като говори с баща си по телефона, излезе от стаята си и тихичко се промъкна до стаята на Лоренцо, който уговорил се вече с нея, я очакваше буден.

Блясъкът на лунната светлина, който проникваше през прозореца на коридора, огря пътя й, колкото беше необходимо.

И точно докато тя се канеше да отвори вратата на стаята на Лоренцо, Карлота излезе от своята стая и се озоваха една срещу друга.

Жозефин се вкамени от смущение, но Карлота й се усмихна и й каза:

— Виждам, че може би нещата се променят! Лека нощ… и на двамата.

Жозефин въздъхна с облекчение.

— Благодаря, Карлота, обичам те.