Клое Дювал
Шато край реката (33)

32
Габриел

Анже, февруари 1900

Когато писмото дойде, бяха минали точно седем дни, двайсет и два часа и четиридесет и пет минути от случилото се, което Габриел сега наричаше „инцидента“.

Седем мъчителни дни, през които се бореше със страха, че може да се окаже лице в лице с Етиен, и този страх бавно изпълзяваше всеки път, щом излезеше навън.

Седем безкрайни дни, в които потискаше неприятното чувство, което упорито се бе загнездило в нея, въпреки усилията й да го прогони.

Седем ужасяващи дни, през които дръзко се изправяше срещу кошмарите, които всяка нощ нахлуваха в сънищата й, опитваше се всяка сутрин да убеди сама себе си, че всичко е наред, прикривайки тъмните кръгове под очите си с дебел слой светла пудра.

Седем непоносими дни, през които напразно очакваше отговор на последното си писмо до Тома, което бе написала с трепереща ръка през нощта след инцидента, подбирайки грижливо думите.

И накрая, когато най-сетне почувства малко да й олеква, когато най-сетне вместо страх я завладя ярост, после — гняв и накрая — решимост, когато най-подир си каза, че след всяка буря грейва слънце, дойде писмото.

И Габриел усети, че губи свяст.

 

 

В това обедно време имаше малко клиенти, прогонени от студа и вятъра, които от няколко дни властваха над Анже. Навсякъде в града — и в домовете, и навън — настроението на всички беше мрачно като небето. Морис се беше настанил на бюрото си зад касата и преглеждаше счетоводните книги, а Габриел подреждаше етажерките, почистваше от прах всяко кътче и подреждаше там новите книги сред мъчителната тишина, която все по-често изпълваше книжарницата след… инцидента.

Раздавачът влезе след веселото иззвъняване на камбанката, както правеше всеки ден, и поздрави с обичайния си радостен вид книжаря и дъщеря му, после тръгна към дъното на магазина, за да остави пред Морис малка купчина писма. Докато Морис ги преглеждаше набързо, Габриел, която искаше да се поразведри, покани пощальона да се стопли за малко в книжарницата и дори му предложи от бисквитите, които бе изпекла предишната нощ, докато се бореше с безсънието. Тъкмо разговаряше разсеяно с него, когато с крайчеца на окото си зърна как баща й се намръщи и се отдалечи, за да остане сам и да прочете едно от писмата.

Тежко предчувствие я обхвана, но тя се опита да не му обръща внимание. Сигурно не беше нещо важно. Беше най-обикновено писмо, а известно е, че лошите новини пристигат с телеграма. Не биваше да се тревожи само защото двамата с баща й нямаха никакво известие нито от Тома, нито от Елен, нито от когото и да е от приятелите им в замъка вече повече от седмица.

— Е, какво ново днес, мосю? — полюбопитства Габриел, за да потисне страха в душата си.

— Нищо особено, госпожице Вилньов — отвърна той с пълна уста. — Нищо особено. Бисквитите ви са направо превъзходни! Ще ми кажете ли рецептата, за да я дам на жена ми?

— С удоволствие. Не мога да повярвам, че няма какво да ми разкажете. Не е характерно за вас! — подкачи го младата жена, убедена, че няма по-голям разносвач на клюки от него в града.

— Ммм… Почакайте, ами да! Чухте ли за огромния пожар, който изпепелил един замък на шейсетина километра оттук преди няколко дни? Било е нещо страшно! Най-опустошителният пожар в района от десетилетия насам!

Усмивката на Габриел замръзна на лицето й и кръвта се смрази в жилите й.

— Пожар ли? В замък? — попита тя, прогонвайки страха, който внезапно стисна гърлото й.

— Да — кимна той, без да осъзнава ефекта от тази дума, състояща се само от две букви, върху събеседницата му. — Една клиентка ми разказа това миналия петък. Дъщеря й, която й гостува, живее в района на замъка, та тя казваше, че пожарът бил нечувано страшен и че бил необходим цял ден, за да го угасят. Целият замък изгорял. Трагедия.

— За кой замък става дума? — попита Габриел и усети как паниката я връхлита.

Все пак, каза си тя, опитвайки се да се успокои, докато кръвта й блъскаше чак в слепоочията, в района наоколо има десетки замъци. Може да става дума за някой друг.

Сигурно ставаше дума за друг замък.

— Чакайте да си спомня… Намира се някъде около Азе льо Ридо… В град, чието име започва със „С“… Не, с „Ш“…

О, не!

Габриел се вцепени.

Не може да е Шандьоние — повтаряше си. — Не може да е нашият замък. Не е възможно. Невъзможно е.

Секундите, през които раздавачът се опитваше, за да си спомни името на града, което не й се щеше той да произнесе, й се сториха цяла вечност.

После той се сети и Габриел имаше чувството, че земята под краката й се продъни.

Оказа се, че писмото, което Морис бе получил, беше от господин Варен, нотариус в Шандьоние. С него той съобщаваше с хладни неутрални фрази, че в резултат на пожар е унищожено изцяло западното крило на замъка и всичко в него и със съжаление го уведомяваше, че вече не съществува библиотека за продан. Осведомяваше го, че ще му бъде изплатена сума във вид на обезщетение за причинените неудобства и за финансовата загуба, която произтичаше от това събитие, веднага щом приключат административните формалности.

Когато Габриел дочете до края писмото, погледна баща си и с натежало от мъка сърце попита:

— Защо ни предупреждава нотариусът, а не Елен или Селест? Или дори Тома? Дали е в течение?

— Не знам — отвърна баща й, очевидно объркан и разтревожен също като нея. Май дори и повече от мен, помисли си Габриел. Защото ако тя се уповаваше на утешението, че Тома е в Англия, така че няма как да е пострадал от пожара, то Морис нямаше на какво да разчита, че Елен не е ранена.

След половин час двамата хванаха in extremis^[1] първия възможен влак, който заминаваше на изток.

В посока към Шандьоние.

 

 

Пътуването беше дълго, непоносимо дълго. Габриел и баща й разговаряха малко, всеки потънал в тревогата си, която не можеше да се опише с думи.

Най-сетне, след като мина, както им се стори, цяла вечност, пристигнаха в замъка и от картината, която ги посрещна, сърцето на Габриел щеше да спре да бие. През цялото време на пътуването тя се тревожеше единствено за Селест, за Елен и за останалите и не беше готова да види това, което се изпречи пред погледа й. Но сега, когато най-после беше там, действителната картина на пожара я шибна като камшик. Това вече не бяха само думи. Беше реалност. И почернелите стени, и димът, който въпреки студа все още се виеше от опожареното крило на замъка, я доказваха. И всичко останало — като черния и мръсен сняг, осеян с всевъзможни, най-различни боклуци.

Овъглени листове, изгорели книги и толкова силно деформирани от топлината предмети, че бяха станали неузнаваеми.

За момент Габриел застина смаяна пред вида на бедствието, което се разкри пред нея, и притисна с ръка сърцето си, сякаш за да не му позволи да изхвръкне.

Нямаше думи да изрази мъката, която я сграбчи.

Приближи се тихо до купчина боклуци, от която стърчаха няколко книги, отчасти запазени, бог знае по какво чудо. Наведе се и измъкна една, хващайки я за крайчето. Беше подгизнала от снега и водата. Щеше да се разридае, когато разпозна един от романите, които четеше на Тома вечер в библиотеката. Беше от любимите книги на майка му, така й бе казал той. „Романи за рицарите на Кръглата маса“ от Кретиен дьо Троа.

От нея се изплъзна някакъв лист, останал по чудо почти незасегнат.

Сърцето на Габриел пропусна един удар, докато го разглеждаше. Беше снимката, която Арно й направи в деня, в който Тома й съобщи, че заминава за Англия. В деня, в който я бе целунал за първи път.

Беше видяла със собствените си очи как Тома я слага в папка за документи и я взима със себе си, преди да тръгне за Англия.

Обзе я панически страх.

Означаваше ли това… че Тома е бил тук по време на пожара? И може би е пострадал? Затова ли нямаше новини от него? Дали всички не бяха пострадали? А може би имаше нещо още по-страшно?

Не… Моля те, Господи, само това не… — помисли си младата жена и ридания изведнъж задавиха гърлото й.

Изправи се и потърси с поглед баща си, когато чу един глас да отеква в оглушителната селска тишина.

— Мосю Морис? Госпожице Габриел? Какво правите тук?

Габриел се обърна да види откъде идва този толкова познат глас. На няколко крачки от нея стоеше Гийом и буташе една празна количка. В началото изпита облекчение и все така със снимката и с книгата в ръка се спусна към него и се хвърли на врата му.

— Гийом! Толкова съм щастлива, че си жив. Дали… всички са добре? Какво се е случило? Къде е Тома? А Елен, Селест, Анес?

— Всички са добре — отвърна Гийом с мрачно лице и рязко се освободи от прегръдката й. — Имаше повече страх, отколкото опасност. Засега Анес е при родителите си. Елен е у Селест.

Студеното дистанцирано поведение на Гийом изненада Габриел, но младата жена си помисли, че е от преживения шок.

— Слава богу — въздъхна тя, докато Морис идваше към нея. — Какво се е случило? Къде е Тома?

— Преди пет дни избухна пожар от искра в електрическата мрежа — отвърна Гийом с безизразен глас. — Преди да успеем да направим каквото и да е, цялото крило гореше. Водата в рова беше замръзнала, нямаше с какво да гасим и пожарът унищожи три четвърти от замъка.

— О, небеса!

Морис стоеше до Габриел напрегнат до крайност.

— Елен добре ли е? — попита.

Гийом кимна с глава.

— Да, добре е. Имаше леки изгаряния, защото се опита да измъкне едно от кученцата от шкафа, където се бе заклещило. Но е добре — добави, като видя как книжарят побледня. — Ще се оправи. Изгарянията са повърхностни.

— Веднага ще отида да я видя — реши Морис.

Гийом кимна с глава.

— Чака ви. У Селест е. Това е третата къща на Рю дьо л’Еглиз. Вратата е боядисана в синьо, няма как да не я видите.

— Благодаря, Гийом.

Гийом отново кимна, но беше все така хладен и дистанциран.

Нещо не беше наред.

— А Тома? — попита Габриел отново. — Той къде е?

— Мосю Д’Арси е добре.

— Той… Значи, той в действителност е бил тук?

— Да, тук беше, когато пожарът се разрази — потвърди Гийом.

Габриел беше объркана и си задаваше десетки въпроси. Защо не я бе предупредил, че се е върнал? Защо не беше минал през Анже, както бе обещал? Защо не ги бе известил за пожара?

Можеше да се намерят купища отговори на тези въпроси, но единственото важно нещо в момента беше да види Тома, да го притисне в прегръдката си и да се убеди със собствените си очи, че е жив и здрав.

Всичко друго беше второстепенно и с времето всяко нещо щеше да си дойде на мястото.

— Къде е той? Тук, в замъка ли е заедно с теб?

— Не.

— Тогава къде е? Искам да го видя.

— Струва ми се, че трябва да говорите с Елен.

Тревогата й внезапно нарасна, завладя я и по гърба й полази студена пот.

— Защо? Къде е? Какво се е случило? Кажи ми, Гийом! Кажи ми какво става! Моля ти се — помоли го тя и я обзе на паника. — Трябва да го видя!

Нещо се мерна в погледа на Гийом, някакво колебание, някаква несигурност, която измести предишната му студенина.

— Значи вие не… Възможно ли е да… О, боже!

— Какво? Гийом? КАКВО СТАВА?

Той само поклати глава.

— Ще ви заведа у Селест.

Гийом и Габриел се присъединиха към Морис в каляската, която стоеше пред замъка, и младият мъж седна на капрата до кочияша, за да ги заведе при Селест. Габриел беше напрегната като опъната тетива, сърцето й биеше до пръсване и в главата й се въртяха и прииждаха отново и отново въпроси. Защо Гийом не искаше да й каже нищо? Какво трябваше да научи от Елен?

Каляската едва бе спряла, когато Габриел скочи на уличния паваж и забърза към портата, а Морис и Гийом я следваха по петите. Сякаш бе отгатнала, че са там, Селест отвори в мига, в който младата жена почука, и Габриел се хвърли в прегръдката й.

— Селест! — извика тя.

— Габриел! Морис! Ето ви най-сетне! Започнах да си мисля, че не сте получили телеграмата!

— Каква телеграма? — възкликна Габриел. — Не сме получавали телеграма!

— Не сте ли?

— Не! Всичко, което получихме, беше писмо от нотариуса! Селест, къде е Тома?

Готвачката я измери за миг с поглед, после каза:

— Елате, влезте. Не стойте на студа.

Господи… но какво се е случило?

Габриел и баща й едва бяха прекрачили прага, когато Дукесата заедно с петте си кученца се втурна да ги посрещне с цял хор от джафкане. Младата жена се наведе да ги помилва, олекна й, че никое от животните не бе пострадало.

— Може ли да видя Елен? — веднага попита Морис.

— Разбира се, Морис! Чака ви! Елате, последвайте ме. Хайде, чиба — обърна се готвачката към кучетата, пропускайки Морис и Габриел да минат. — Ще имате, колкото щете време да ги поздравите по-късно.

Габриел гореше от желание настоятелно, да попита отново къде е Тома, но не искаше да лиши баща си от спокойствието, от което той също имаше нужда. Така че преглътна въпросите и мъката си и последва Селест и Морис с кученцата в краката си и Гийом след нея, докато стигнаха до една малка стая навътре в къщата, където Елен лежеше с бинтовани ръце и глезен.

Морис се спусна към нея, шепнейки името й, и я прегърна с такава сила, че можеше да счупи костите й. Габриел забеляза как по бузата на баща й се плъзна една сълза.

— Елен — прошепна той, — толкова се изплаших. Помислих, че съм те изгубил. И че…

Не довърши фразата и я притисна още по-силно към себе си. Доколкото можа с бинтованите си ръце, Елен отвърна на прегръдката му, а по лицето й видимо се четеше облекчение.

— Помислих, че вече не ме искаш. Все не идваше, така че… А и като се има предвид ситуацията…

Морис леко се отдръпна, обгърна с длани лицето на Елен и погледът му срещна нейния.

— Каква ситуация? — попита той с вълнение, на каквото Габриел рядко го бе виждала да се поддава. — Дойдохме веднага щом разбрахме за пожара, полудях от тревога.

Габриел се приближи до леглото и прегърна икономката през раменете, а с другата направи същото и с баща си.

— Така ми олекна, като видях, че сте добре — едва отрони Габриел.

— Добре съм — отвърна с приветлива усмивка Елен. — Имам само няколко изгаряния и много лошо изкълчване.

— Много ли те боли? — попита Морис нежно, милвайки лицето на годеницата си с върха на пръстите.

Елен поклати отрицателно глава, а очите й блестяха от преливащите чувства.

— Търпи се. Можеше и да е по-зле. Всичките се измъкнахме невредими.

И тогава, тъй като не можеше да издържа повече, Габриел зададе въпроса, който пареше устните й:

— А Тома? Гийом ми каза, че е бил тук, когато е избухнал пожарът.

Гийом се бе свил в един ъгъл на стаята, забил поглед в пода.

— Всъщност тук беше, но е добре. Нищо му няма.

— Къде е той?

След въпроса й настъпи мъртва тишина, а Селест и Елен се спогледаха разтревожено.

— Какво става? — попита младата жена. — Какво криете всички от мен? Защо ме гледате с такива погребални физиономии? Къде е Тома? Кажете ми къде е!

Безпокойството я задушаваше и беше толкова силно, че гласът й изтъня до такива високи тонове, каквито никога преди това не бе достигал. Селест се приближи до нея и хвана ръцете на младата жена.

— Габриел, ние разбираме всичко. И знай, че те обичаме все така, каквото и да се случи.

— Но защо ми казвате това?

Този път проговори Елен:

— Ти имаш право да промениш решението си. Признавам си, че не очаквах да го направиш, но това е твое изконно право.

Габриел вече изобщо не разбираше какво става. Сърцето й се мяташе в гърдите, виеше й се свят, едва си поемаше дъх и искаше някой да й обясни, и то веднага.

— Но за какво говорите, кажете най-сетне! — извика тя, поддавайки се на паниката.

— Габриел — отрони Селест тихо, — мосю Д’Арси ни каза, че си променила решението си. И че има някой друг в живота ти. И сватбата е отменена.

— КАКВО? Не, аз не… Сватбата не е… Но защо той…

Тя млъкна, нямаше сили да довърши фразата.

Морис стана и прегърна дъщеря си през раменете, объркан колкото нея, и погледна въпросително Елен.

— Така ни каза, когато се върна от Англия — обясни икономката смръщено, а лицето й изразяваше недоумение. — И че си променила решението си.

За Габриел обяснението на Елен беше като леден душ. Сякаш земята се отвори под краката й и я погълна цялата в бездънната си бездна.

— Мисля, че не знае — каза Гийом зад гърба й.

— Как не знае? — попита Селест в отговор на Гийом.

— Не знам какво искате да кажете — заяви Габриел. — Не съм променяла решението си. Сигурно е някакво недоразумение.

— Недоразумение ли? — повтори думите й Селест изплашена.

— Ама кажете най-сетне каква е тази история? — извика и Морис на свой ред.

Габриел усети как паниката я завладява окончателно, щеше да полудее от тревога.

— Къде е той? — попита Габриел и й се стори, че го прави за хиляден път в този един час. — Ще говоря с него. Аз… За бога, кажете ми къде е!

Селест и Елен отново се спогледаха с тревога.

— Казваш, че не си променяла решението си? — попита Елен. — И че не възнамеряваш да се омъжиш за друг?

— Не! — изкрещя Габриел отчаяно. — Разбира се, че не! Не искам никого другиго, освен него. Обичам го! Не искам да се омъжвам за друг! Искам да се омъжа за него!

Колкото повече говореше, толкова по-ясно виждаше ужасените погледи на Елен и на Селест, които я гледаха с все по-широко отворени очи.

— Кажете ми къде е!

Тишината ставаше все по-протяжна, сякаш вечна, тежка, смазваща, непоносима — тишина, която никой не смееше да наруши. Габриел чувстваше как страхът пълзи в нея. Защо не отговаряха на въпроса й? Защо никой не отговаряше на този елементарен въпрос?

Чувстваше се зле, гадеше й се, тревогата бе проникнала чак до глъбините на душата й. Ръцете й трепереха, сърцето й биеше лудо и вече не знаеше дали трябва да крещи, да плаче или да умолява, за да сложи някой край на това мъчение и да й каже къде е Тома.

— Аз… аз съжалявам, Габриел — каза най-накрая Елен с глух глас. — Той е в Ла Рошел. Корабът му вдига котва утре призори… и тръгва към Ню Йорк.