Клое Дювал
Шато край реката (19)

18
Габриел

Замъкът Ферте-Шандьоние, декември 1899

— Не ви е… баща? — повтори Габриел смаяна. Тома поклати глава в знак на отрицание.

— Нито физически, нито в духовен план… нито в какъвто и да е план впрочем — добави с горчивина. — Никога не ме е обичал и побърза да ме отпрати в пансион след смъртта на майка ми. Бях като камъче в обувката му, бреме, което не желаеше и от което се избави, щом се появи такава възможност. Бях черно чудовищно петно в чистото родословно дърво на Сен Арман.

Габриел слушаше с отворена уста и се опитваше да асимилира признанието на Тома. Тя очакваше да чуе всевъзможни неща, но не и това. Въпреки че ако се беше замислила, щеше да разбере, че бяха налице всички признаци: пълна липса на прилика между Тома и останалите барони Сен Арман; фактът, че бе сменил името си, за да вземе фамилното име на майка си; очевидно непреодолимият конфликт между него и Виктор дьо Сен Арман; отказът от наследството…

Тома не беше син на барона и явно той го е мразел за това и го е принудил да си плати.

— Съжалявам, Тома.

— Не и аз — заяви той с безапелационен тон. — Не беше добър човек. Предпочитам да нямам никаква родствена връзка с него.

Габриел поклати глава и насочи разговора към друга тема.

— Знаете ли кой е истинският ви баща?

Тома полека кимна.

— Казваше се Фредерик Андрюс. Беше англичанин. Също като майка ми.

Като чу думите му, Габриел отново замръзна на място.

— „Беше“ ли? — повтори тя със свити вежди.

— Той е… и той почина. Горе-долу по същото време като майка ми.

Как бе възможно съдбата да се отнесе с такава злост към един и същ човек?

Габриел започна да страда й заради него, още малко и щеше да се хвърли в обятията му и да го притисне към себе си.

— Толкова много съжалявам — прошепна тя. — Толкова е несправедливо.

— Знаете ли, рядко се случва животът да е справедлив.

Габриел въздъхна.

— Знам…

За миг се поколеба, после продължи:

— Мога ли да ви задам един въпрос?

— Давайте.

— Как разбрахте, че баронът… вие знаете…

— Че не съм негов син ли? Случайно, няколко години след смъртта на майка ми.

— И пак по това време ли бяхте… ранен? — попита Габриел.

— Да — отвърна той след леко колебание и обърна лице, сякаш белегът беше позорен печат, който трябваше на всяка цена да скрие.

Като видя реакцията му, Габриел почувства как сякаш някаква ръка сграбчи сърцето й и го стисна, смачквайки заедно с него гърдите, гърлото, душата й. В нея се пробуди яростен инстинкт да го защити.

— Не искате ли… да поговорим за това? — попита тя.

— Това не е… красива история — отвърна той след кратко мълчание. — Не мисля, че наистина ще искате да я чуете.

— Въпросът не е толкова в това дали искам да я чуя, а дали вие желаете да говорите за нея — отвърна тя нежно. — Казват, че споделеното бреме намалява тежестта, която лежи върху раменете на онзи, който я носи. А аз от все сърце искам да ви помогна. Може би… може би ще ви олекне, ако споделите?

— Не знам дали бих могъл да го направя.

— Защо? Нямате ли ми доверие?

— Разбира се, че имам. Повече, отколкото на всеки друг. Но…

Спря и в очите му Габриел видя каква битка води. Тя чувстваше, че той се колебае. Но нещо не му позволяваше, някакъв страх, който младата жена съзря да пробягва в погледа му.

— От какво се боите, Тома? — прошепна тя.

Той я погледна и в очите му се четеше несигурност.

— Никой никога не ме е гледал като вас — призна той и личеше колко е раним — нещо, което допускаше да се прокрадне единствено в нейно присъствие. — А когато научите… когато научите, вече няма да е така. Няма да ме гледате повече по същия начин.

— Защо? Защо мислите, че ще ви гледам по различен начин? Нали все пак няма да ми кажете, че сте убили барона?

Тя тутакси съжали за този неуместен опит да се пошегува, когато видя как думите й се удавиха в тишината. Тя продължи толкова дълго, че дори започна да се пита дали не е отгатнала.

— Не — едва чуто промърмори накрая Тома, — но често през последните двайсет години съм искал това.

Габриел се приближи до него.

— Тома, всеки си мечтае един ден този, който му е сторил зло… да умре. И аз самата само преди две минути с удоволствие бих хвърлила мосю Шоазьол за храна на вълците. Но това не ви прави чудовище! А просто… човешко същество.

В този момент погледът му беше неразгадаем — едновременно пълен с емоции, колебания и раним, а и с още нещо, което Габриел не можеше да определи. Сърцето на младата жена се сви от състрадание.

Той наведе за няколко мига глава надолу, избягвайки погледа на Габриел.

— Никога не съм разказвал това на никого — започна. — Дори Селест не знае всички подробности.

Вдигна поглед към нея и Габриел му кимна с глава да продължи.

Той я покани с жест да седне на канапето и тя го стори, след като остави книгите на пода. Но вместо да се настани до нея, както толкова често бе правил през току-що отминалата седмица, той се приближи до огъня, който гореше полека в камината, и се подпря на перваза й. На лицето му се появи израз, сякаш се дистанцираше, сякаш се опитваше да се разграничи от това, което се канеше да сподели и, взрян в играещите пламъци, започна да й разказва живота си.

„Имало едно време един принц в едно малко кралство. Лицето му било съвършено, очите му — сини като небето, усмивката му показвала снежнобели зъби, а тялото му било като на Аполон и младите принцеси по целия свят били влюбени в него. А и умеел да говори красиво, толкова добре да използва думите — също като най-умелите поети в кралството. Възкачил се на трона много млад, защото баща му умрял, още докато той бил юноша, и властвал като господар над всички земи.

В една съседна страна живеел богат търговец, който натрупал имане от търговия с платове, той имал много синове, които работели заедно с него, и една дъщеря Адалин, която била неговото слънце и най-голямата му гордост. Адалин била млада жена, каквато по света рядко се среща — красива, нежна, любяща и благородна. Била много романтична и мечтаела за своя принц на бял кон. Тъй като през целия си живот живеела като под стъклен похлупак под покровителството на своя баща и на братята си, тя знаела твърде малко неща за живота и била ведра и много доверчива. Изпитвала възхита от всичко: от пеперудата, цветето, падащия на парцали сняг. Казвали, че имала най-красивата усмивка от Сътворението на света насам.

Един хубав ден богатият търговец отишъл по работа в кралството на принца. Когато принцът видял Адалин, тутакси пожелал да се ожени за нея. Не защото изпитал от пръв поглед чиста и искрена любов, съвсем не. Принцът искал да се ожени за Адалин, защото била ненадмината по хубост. А с външно любезното си държане той прикривал своята черна душа и черното си сърце, разяждани от тщеславие, гордост и ненаситно желание да притежава всичко най-красиво и най-ценно, съществуващо по света.

Той пожелал Адалин в мига, в който я видял.

Младата жена повярвала на красивите му думи, на обещанията му, на неговите клетви и се оставила да я измами с красивото си лице и лъжовна външност и се влюбила в него. Тя молела баща си да й разреши да се омъжи за принца. Но това, което не знаела, било, че щом се сдобиел, с каквото желаел, принцът тутакси го захвърлял. Скоро след сватбата младата Адалин видяла истинското лице на принца, скрито зад престорената му усмивка. И вместо да живее като в приказка, както си мечтаела, за Адалин настъпил тъжен и пълен с разочарования живот. От страх, да не би да престане да я харесва и да не би да предизвика недоволството му, тя се подчинявала на най-малките му капризи и скоро се превърнала само в сянка на самата себе си. Вече не се усмихвала, угаснала светлината в погледа й и радостта от живота. Стигнала дотам, че с нетърпение чакала времето, когато принцът тръгвал да търси някое ново съкровище, което да придобие, защото самотата й била хиляди пъти по-скъпа, отколкото животът й с него.

Адалин никога не споделяла своята мъка и само тя си знаела колко тежко е нейното нещастие, а и тъгата, и криела от баща си и братята си своето злощастие, като им казвала, че е най-щастливата жена на света.

Лека-полека с времето започнала да вехне също като цвете, оставено без вода и без слънце.

После в един хубав ден принцът имал нова прищявка — решил да разшири замъка, в който живеел. И довел от родната страна на жена си прочут архитект. Той бил широкоплещест, силен и добре сложен и с толкова черна коса, колкото рус бил принцът, а и с толкова светла душа, колкото мрачна била душата на принца. Докато архитектът променял замъка, принцът продължавал да пътешества по света, за да издирва съкровища, към които губел интерес, щом станели негови.

Скоро младата Адалин започнала да изпитва дълбоки и искрени чувства към архитекта, който й напомнял за нейната страна. С него тя можела да разговаря на родния си език, а и той споделял любовта й към книгите и поезията. Той стократно по-силно отвръщал на чувствата й. Общувайки с него, тя отново почувствала радост от живота. Засияла. Обикнала го, както никога дотогава не била обичала — пламенно като огън, който изпепелява всичко по пътя си.

Заслепен от своето самодоволство, принцът не си давал сметка за нищо. И когато строежът бил готов и архитектът напуснал замъка, той отнесъл със себе си и усмивката на младата Адалин, оставяйки й за спомен част от себе си. Близо девет месеца по-късно младата жена родила дете с толкова черна коса, колкото косата на баща му. Кръстила го Тома и го обичала още по-силно и от мъжа, от когото го заченала. Като видял, че детето не прилича на него, радостта, която принцът изпитвал при мисълта, че ще има наследник, тутакси рухнала заедно с интереса му към жената, която го родила.“

Лицето на Тома се вкамени и той стисна челюсти.

„Не се знае дали се е изправил срещу нея и я е принудил да признае, че детето не е негово, или е запазил съмнението дълбоко в себе си през изминалите след това години. Само че в салоните, в които бил приеман, започнали да шушукат зад гърба му неща, от които насилническият му нрав станал още по-зъл и скоро липсата на интерес към нея се превърнала в ненавист. Той вече не проявявал милост към никого и смятал жена си виновна за всичко, без да пести нападките си. За да защити детето си, Адалин търпяла, без да отрони и дума. Годините минавали, детето пораснало. Започнало да забелязва мълчаливите сълзи на майка си, болката, която се четяла по лицето й, когато мислела, че никой не я наблюдава. И всеки път сърцето му се късало.“

Габриел почувства болка в гърдите и сякаш буца заседна в гърлото й.

— Мили боже… — прошепна тя.

Габриел знаеше от Селест, че историята на Тома е мрачна и трагична и събитията, които бе преживял като дете, са оставили върху него своя незаличим отпечатък. Но беше много далеч от представата какво е изтърпял в действителност.

 

 

„Нещата вървели все така десетина години. И после, в един януарски ден, всичко се преобърнало. Адалин получила писмо, с което я уведомявали за смъртта на красивия архитект. Докато четяла написаното черно на бяло, побледняла, стиснала до болка силно устни, прегърнала детето и го притиснала до себе си така, че едва не го задушила. После се затворила в стаята си, а готвачката, която била нейна приятелка и единствената й довереница, отвела момчето в кухнята. Тази новина прекъснала и последната нишка, която все още я държала изправена. Адалин не можела повече да понася ада, в който живеела, решила да търси спасение при семейството си и поддавайки се на импулса, започнала да прибира багажа си, взимайки със себе си само най-необходимото за нея и сина й. Но принцът я изненадал и крясъците му се чули навсякъде. Никой не знаел какво точно ставало, но накрая принцът и Адалин излезли от стаята и продължили разправията си в коридора. Като чуло внезапния вик на майка си, момчето изскочило тичешком от кухнята. Когато стигнало до подножието на стълбата, то я видяло просната там в кървава локва.“

О, боже!…

Сърцето на Габриел сякаш спря за миг.

 

 

„Принцът твърдял, че залитнала и паднала по стълбата, че той се опитал да я задържи, но не успял да стори нищо.

Само че в очите му нямало нито сълзи, нито съжаление.

За да се спази приличието, след няколко дни погребали Адалин в семейната гробница, а през следващата седмица той изпратил детето в интернат. И напълно го забравил. То никога повече не се върнало в замъка.

Така изминали за него три години в абсолютна самота. Три години, в които всяка нощ сънувало кошмари, в които постоянно се появявало окървавеното лице на майка му. То все повече се затваряло в себе си и толкова страняло от останалите, че скоро вече никой не искал да има нищо общо с него.

Накрая почти свикнало да понася живота, когато един ден пристигнал нов ученик. Бил син на принца, който живеел в съседство със замъка — надменен, самодоволен, абсолютно ненавистен. Разпознал името на момчето и започнал да разправя наляво и надясно, че знае семейната тайна, която криело, и че то не е нищо повече от копеле, което никой не искал, срам и позор за ранга. И още, че е чудовище, прекалено високо и ужасно грозно. И че нямало нищо чудно в това, че майка му предпочела смъртта вместо това да живее с него, а баща му не искал вече дори да го види. Че то е едно нищо, никой. Просто боклук.

И цялото училище се подигравало на детето.

Дни наред, седмици то стискало зъби и понасяло мълчаливо подигравките и грубостите. Един ден не издържало и предизвикало младия горделивец на дуел. Точно както изисквал обичаят — на зазоряване, също като в книгите, които майка му толкова много обичала. Детето тайно отмъкнало две старинни саби, които учителят по фехтовка пазел в кабинета си, и зачакало на мястото на срещата да съмне.

Двамата юноши се хвърлили в двубой. Увлечено от неподдаваща се на контрол ярост и от потискания гняв, момчето победило, като едва успяло да се сдържи да не прониже противника със сабята си. Само че противникът му не можел да се примири със загубата, изчакал го да свали гарда и съсякъл лицето му с върха на своята сабя. Раната се инфектирала и момчето едва не загубило едното си око.

За три години това бил единственият път, когато принцът благоволил да тръгне на път, за да го посети, но не защото се тревожел за него, а за да го откаже — ако трябва и с юмруци — от желанието му да се дуелира с важни личности, каквито били този младеж и баща му. По време на пререканието помежду им раната на Тома се отворила. И там, с окървавено лице, юношата поискал да узнае истината от онзи, когото тогава все още наричал свой баща.“

„Истина ли е? — попитало момчето. — Наистина ли съм копеле, боклук и чудовище?“ Отвращението, което видяло в погледа на принца, бил отговорът, който детето чакало да узнае. В момента, в който раната му зараснала достатъчно, то направило това, което майка му искала да стори няколко години по-рано. Качило се на кораб за Англия, за да отиде при единия от чичовците си, чийто адрес взело от готвачката. Чичото го приел, дал му покрив и семейство. А с времето и професия, и работно място на доверен човек в семейния бизнес.

Тома въздъхна, замълча за известно време и после продължи все така загледан в огъня и с ръце, опрени върху перваза на камината с толкова силно стиснати юмруци, че ставите им бяха побелели.

„Цели седемнайсет години принцът и младият мъж не се срещнали нито веднъж. Чак до онзи юнски ден, в който получил писмо с уведомление от нотариуса, че барон Виктор Льороа дьо Сен Арман е починал.“

„Въпреки ненавистта, която изпитвал към него, въпреки всичко, което баронът принудил майка му да изтърпи, в този ден младият мъж плакал. Може би от облекчение, а може би от тъга. Самият той не знаел. И покорен на дълга си, изминал обратно пътя, по който дошъл преди седемнайсет години, за да отиде на гроба на майка си и да среже веднъж завинаги и последните нишки, които все още го свързвали с онова минало, което не можел да забрави.“

Бузите на Габриел бяха мокри от сълзи. Не можеше да каже в кой момент бе загубила контрол и бе спряла да ги сдържа. Осъзнаваше, само че в този миг бе потресена, ужасена и изпълнена с дива ярост.

От гърлото й се изплъзна ридание и то привлече вниманието на Тома. Като я видя толкова натъжена, той се спусна към нея, коленичи и взе лицето й в дланите си, избърса с палец сълзите й и опря челото си в нейното. Габриел се наслаждаваше със затворени очи на тази близост и инстинктивно сложи длани върху неговите, сякаш за да го задържи.

— Съжалявам — прошепна той, — не исках да ви разплача. Не трябваше да ви разказвам това.

— Напротив! — тутакси възрази младата жена със задавен от емоцията глас. — Напротив… Направихте добре. Само… ми е болно за вас. Толкова ми е болно.

— Това вече е минало — прошепна той и нежно я погледна в очите. — Минало, което не заслужава сълзите ви. Добре съм, Габриел. Всичко е наред.

Тя не беше сигурна. Той още носеше в душата си белезите от отношението на Виктор дьо Сен Арман към него и към майка му и я беше яд на барона. Господи, колко я беше яд само! Гневът почти я задушаваше. По природа не беше човек, поддаващ се на яростта, но за да защити Тома, би направила изключение.

— Знам, че е минало — каза тя, — но… не мога да се сдържа. Толкова съм… ядосана! — добави. — Бих искала…

Тома сложи пръст върху устните на Габриел и полека поклати глава.

— Не казвайте нищо повече. Той не заслужава нито вашата ненавист, нито страданието ви. Не цапайте своята толкова красива душа с индивид като него. Спрете сълзите, Габриел. Не искам да плачете по моя вина, а още по-малко пък по негова. Наистина не си заслужа. Аз не го заслужавам.

— Разбира се, че го заслужавате! — възкликна тя. — Цялата мъка на света си струва заради вас! Вие… Аз…

И в този миг, докато търсеше думи, с които да защити пред самия него собствените му достойнства, я осени мисълта за онази реалност, която тя дълбоко в себе си вече бе осъзнала. Беше неизлечимо влюбена в него и нямаше никаква надежда, а и желание да се спаси.

— Тома… — започна, без да знае точно какво да каже по-нататък.

В главата й беше пълна бъркотия. Смесваха се емоции, желания, мисли.

Искаше й се да го целуне, да усети устните му върху своите, ръцете му върху тялото си, торса му, притиснат до гърдите й. И в същото време копнееше да го прегърне и да го притисне до себе си, за да го утеши. Да утеши детето, което е бил и което бе страдало толкова много. Да му прошепне, че всичко ще се оправи, че вече не е сам. Че тя е тук.

Изпълваше я желанието да му каже, че го обича. Да изтрие с целувките си тъгата и огорчението, които помрачаваха живота му.

Вгледа се в очите му с надеждата, че той ще види в погледа й всичко, което бушуваше в ума и сърцето й и което тя не бе в състояние да изрече.

— Заслужавате го — прошепна отново с яростна решителност и глух от емоциите глас. — Струва си мъката заради вас… Тома… нима не го виждате?

Внезапно всичко се промени. Въздухът в стаята се изпълни с електричество и едно по-мощно, по-първично чувство пламна в погледа на Тома. Дланите му все още държаха нежно и с благоговение лицето на Габриел, палците му продължаваха да милват бузите и милиметър по милиметър, почти недоловимо, устните му се приближаваха към нейните.

— Габриел… — прошепна той.

Младата жена усети как в гърдите сърцето й бие толкова бързо, че се уплаши.

И после внезапно някой почука на вратата и изолиращата ги от всичко сфера се спука.

Отново.

Габриел стисна очи.

— Какво има? — изгърмя гласът на Тома и той рязко се отдръпна от младата жена, докато Анес, притеснена от нелюбезния тон, с който я посрещна, влизаше през вратата.

— Мосю Шоазьол би желал да ви види, мосю — осведоми го младата прислужница колебливо.

— Не сега — отвърна Тома сухо, докато Габриел вдигаше поглед към небето, сдържайки гримасата си.

Нищо че не беше тук, ръководещият търговете оценител пак успя да съсипе този момент.

Габриел стана и се приближи до прозореца с надеждата, че безредното блъскане на сърцето й ще се успокои. Навън цареше покой. Вятърът едва повяваше. Слънцето блестеше. Снегът — бял и чист, сякаш я викаше.

Хрумна й една щура идея.

— Кажете му, че днес го видях вече предостатъчно — чу тя Тома да заявява зад гърба й.

— Но той настоява, мосю.

— Казах — не сега! — изрева Тома с такава сила, че почти крещеше.

Габриел широко отвори очи и рязко се обърна. Никога досега не бе виждала Тома да разговаря по такъв начин, с когото и да било.

— Добре, мосю — отвърна Анес с впит в пода поглед, очевидно чувствайки се крайно неудобно.

Тома въздъхна и тръсна глава.

— Извинете ме, Анес. Не трябваше да ви говоря с този тон. Кажете на мосю Шоазьол, че съм зает в момента и че утре сутринта най-напред ще се видя с него, щом наистина е важно.

— Добре, мосю. Извинете ме за безпокойството, мосю. Госпожице — добави и кимна с глава към Габриел.

После излезе, тихо затваряйки вратата зад себе си. Тома се обърна към Габриел и потърси погледа й.

— Съжалявам — каза той.

— Нямате никаква вина.

— Аз… може би е по-добре сега да ви оставя сама?

— Не, не искам да си тръгвате!

Искам да ви покажа, че животът си струва да бъде живян. И че заслужавате някой да се постарае да ви направи щастлив — крещеше един глас в глъбините на душата й.

Той сякаш се колебаеше да се приближи до нея.

— Имате ли ми доверие, Тома? — попита го нежно.

Той кимна с глава.

Габриел му се усмихна.

— Хайде, елате с мен. Обещавам ви, няма да съжалявате.