Клое Дювал
Шато край реката (24)

23
Александра

Шандьоние на река Виен. В наши дни

През 1899 година замъкът Ферте-Шандьоние с малки изключения изглеждаше точно така, както си го представях от описанията на Габриел — изключително величествен.

Гледах с възхищение няколкото пожълтели фотографии, изложени в прословутата галерия, за която ми бе споменал Ерик. Бяха само шест — останалите най-вероятно са били изгубени или унищожени през миналия век, и всяка от тях представяше различно помещение от замъка. Така отляво надясно посетителите на музея можеха да видят заснетата дълга галерия, чиито стени бяха покрити с огледала, и огромната бална зала с шахматно подредени мраморни плочи на пода, украсена с великолепно изваяна колонада. Следваше снимка на кабинет с тъмна мебелировка, декориран с оръжия от различни краища и с ятагани, окачени върху облицовката на импозантната камина в дъното на помещението, после беше показана трапезарията, чиито стени бяха окичени с картини и гоблени, а от тавана й се спускаше изумително красив канделабър. Следващата снимка представляваше огромна портретна галерия с изображения на мъже с горда осанка и очевидна прилика помежду им, за които предполагах, че са барони от рода Сен Арман.

И накрая последната снимка от колекцията беше на библиотеката.

На прословутата библиотека.

Тази, заради която Габриел и баща й бяха пристигнали в замъка. Тази, която беше свидетел на толкова разговори, изповеди, сближаващо общуване. Представляваше продълговато помещение с високи прозорци с плътни завеси от кадифе, чиито стени и колони бяха от край до край покрити с етажерки, извисяващи се на два етажа.

В дневника си Габриел я бе сравнила с библиотеката на капитан Немо, но всъщност наподобяваше по-скоро библиотеката на Звяра от „Красавицата и звяра“.

Стоях очарована пред снимката. Едно нещо беше да чета описанията за нея в дневника на моята родственица. Съвсем друго си беше да я видя „на живо“. Бях почти… не на себе си.

Импулсивно извадих обгорялата снимка на Габриел, която беше причина за всичките ми дирения, и я сравних с изложената в музея. Етажерките бяха същите. Също и дългото бюро. Дори и канапето, на което седеше, изглеждаше същото.

Нямаше съмнение, че е била направена точно там, а ако се доверях и на прочетеното в дневника й, снимал я е същият фотограф — Арно Колен.

Прибрах снимката, насочих вниманието си към изображенията пред мен и оставих духа си да броди на воля и тогава видях Габриел и Тома (представях си го като нещо средно между Джерард Бътлър, Чанинг Тейтъм и Албатор) да седят на канапето в библиотеката и да си говорят или да стоят в портретната галерия с поглед, вперен в единствената картина, на която бе обезсмъртена майката на Тома. Оттам мислите ми бързо се върнаха към признанията на Тома пред Габриел за обстоятелствата, при които е бил заченат, и внезапно осъзнах реалността. Не бях разсъждавала за това досега, но щом Тома не е бил законен син на Виктор Льороа дьо Сен Арман, това означаваше, че аз също sensu stricto^[1] не произхождам от фамилията Сен Арман.

Замислих се. В крайна сметка това, че във вените ми не тече синя кръв, както си въобразявах по едно време, и че моите деди общо взето са били най-обикновени хора, променяше ли нещо?

Всъщност не променяше абсолютно нищо. В края на краищата, преди да дойда тук, нямах никаква представа, че Тома притежава замък, нито че (поне официално) произхожда от благороднически род. Със сигурност известно време това ме караше да се гордея с престижния си произход. Кой не би постъпил така на мое място? Не се случва всеки ден някаква най-обикновена американка да установи, че в родословното й дърво има френски благородници. Но след като прочетох какъв е бил в действителност Виктор, бях съгласна с мнението на Тома. Отдавна вече предпочитах да бъда никоя, вместо да съм от коляното на мъж като него.

Преосмислих онова, което бях споделила с Ерик скоро след пристигането ми тук. Тогава му казах, че за мен е изключително важно да знам откъде произхождам, за да съм наясно коя съм. Сега вече знаех колко съм се заблуждавала. Днес може би съм по-добре осведомена какъв е произходът ми, след като бях открила Габриел и вече имах ясна представа за живота и историята й, но за разлика от онова, което си мислех тогава, изобщо не знаех коя съм, а още по-малко пък — накъде отивам.

Да си призная, чувствах се дори много по-объркана, откогато и да било и в живота, и в мислите си.

Впрочем без никакво съмнение бях научила много неща за себе си в процеса на издирването и се бях променила, няма спор по това. Сегашната Александра очевидно не беше същата като онази, която намери снимката, но промяната не се дължеше на факта, че вече знаех кои са моите предци. Дължеше се на друго. На това, че духом и телом се бях посветила на един проект. На това, че се бях борила, за да дойда във Франция. На желанието ми да спася замъка на всяка цена.

Тази авантюра преобърна живота ми, промени ориентирите и убежденията ми. А може би не само издирването прекатури така съществуванието ми, помислих си, когато един лазурносин поглед изплува в съзнанието ми.

Един човек промени всичко. Един-единствен с неговия сарказъм, с кучето му, с рядко появяващата се на лицето му усмивка и пронизващия поглед, който сякаш прозираше чак до глъбините на душата ми. Един човек, чийто най-обикновен поглед ме караше да си мисля, че съм такава, каквато винаги съм искала да бъда, а присъствието му вдъхваше усещане за хармония. Той сякаш преобрази сърцето и чувствата ми. Един човек, който ме привличаше като магнит по първичен и съвсем нов за мен начин.

Господи…

Въздъхнах дълбоко.

Ето на, пак намерих начин да мисля за него.

От три дни беше все така.

След Анже, ресторанта и разходката с балона.

Откакто загубих всякакъв контрол над себе си.

Това беше някакъв подмолен, скрит процес. Чувство, което постепенно се зароди у мен. В началото беше само мъгляв копнеж, случайна рисунка, нахвърляна с разсеяна ръка. След това възникна смътно, неопределено, но напълно реално усещане за липса, което се настани в едно кътче на сърцето ми и започна да заема все по-голямо място, колкото повече дни минаваха. Струваше ми се, че цялото ми тяло се стреми към него, че сърцето ми полудява всеки път, когато го видя.

А що се отнася до това да го виждам, то виждах го. Дори не виждах нищо друго, освен него. Откакто реших да се отдалеча, започнах да го срещам все по-често по пътя си. Беше навсякъде. Срещах го в града, когато отивах да се разхождам. Беше у Марин, за да поправи някакво кранче или да си поговорят на чаша кафе. В гробището, където отивах да сложа букет цветя на гроба на майката на Тома. И на пешеходната алея покрай реката, където разхождаше Макс.

Беше в мислите ми, в копнежите ми, в живота ми всеки ден през цялото време, непрестанно. И въпреки че се опитвах да разговарям възможно най-малко с него, измисляйки си всевъзможни претексти, за да остана по-кратко време в компанията му и в зародиш да убия този греховен порив, не можех да наложа на сърцето си да спре нервно да блъска, нито на коленете си да не омекват, нито на тялото си да престане да се поддава на непреодолимото влечение към него.

Полудявах. В буквалния смисъл на думата.

И се чувствах страшно виновна пред Спенсър.

Дълбоко и искрено обичах Спенсър.

Въпреки че, за разлика от Ерик, Спенсър никога не ме бе поглеждал така, сякаш иска да ме има веднага, още сега и тук, но това не беше основание да го предам. Той заслужаваше нещо по-добро от това. Бях му обещала сърцето и ръката си, така че непременно трябваше да си възвърна контрола над себе си. Опитвах се през последните дни да се свържа с него с надеждата, че като го чуя, това ще пробуди старите ми чувства и ще ми помогне да въведа ред в емоциите си. Но той никога не беше свободен, за да си поговорим, а гласът на автомата не ми беше достатъчен.

На всяка цена трябваше да изхвърля Ерик от мислите си и да престана да разсъждавам върху това как ме гледаше, какво чувствах, докато ме бе обгърнал с ръце, за тембъра на гласа му…

По дяволите!

Потиснах нервна въздишка и тръснах глава, за да прогоня тези опасни мисли. Бръкнах отново в ръчната си чанта, за да измъкна оттам скицника, и реших да ангажирам и мислите, и ръцете си с рисуване. Отворих го и го прелистих, за да намеря чиста страница, но се забавих, когато попаднах на рисунките от последните дни. Всичките изобразяваха един и същ човек.

Holy macaroni!

Не можех да си спомня кога съм направила толкова много рисунки… Бях рисувала какво ли не: лицето му, пронизващите сини очи, четвъртитата челюст, усмивката, постоянно стърчащата му на всички посоки коса, ръцете му, неговия силует и… задните му части.

Оппала…

Лицето ми стана тъмночервено, докато се взирах в последната рисунка. Срам ме беше, но бях нарисувала мускулестите му задни части, изпънали скъсаните работни панталони, които носеше, когато пак отидох в замъка миналата събота.

Бързо прелистих страницата, за да огранича поражението, което можеше да нанесе, и мълниеносно се заех да възпроизведа снимките на замъка. Толкова се увлякох, че чак когато някакъв глас до мен каза нещо, осъзнах, че вече не съм сама.

— Вие сигурно сте Александра Доусън?

Вдигнах очи от рисунката и видях срещу себе си очи с лешников цвят върху усмихнато лице — и двете ми бяха странно познати, но не можех да си спомня къде и кога съм виждала притежателя им.

Усмихнах се.

— Наистина съм аз. Откъде знаете?

Мъжът сви рамене.

— Шандьоние е малък град, а аз познавам всички.

— Вие сте?

— Брюно Льопик — представи се той и протегна ръка. — Кмет съм тук, а също отговарям и за онази малка галерия.

— Приятно ми е, господин кмете!

И в този миг си спомних.

— Кажете ми, вас ли срещнах миналия петък, когато пристигнах при Марин? Когато аз идвах, вие излизахте.

— Точно така, аз бях.

— С вас имаше и едно малко момченце.

— Синът ми.

— Знаех си, че вашето лице ми е познато! Казвали ли са ви вече, че приличате на Том Хидълстън?

— Да, няколко пъти — отвърна той и се усмихна малко колебливо.

Виждам, че се възхищавате на нашия замък — продължи, показвайки с глава снимките.

Погледът ми проследи неговия и се върна към изображенията, които тъкмо пресъздавах.

— Така е. Наистина е бил величествен. Много жалко, че днес тъне в такава разруха — добавих. — Когато човек вижда какво е представлявал…

— Съгласен съм с вас — потвърди кметът. — Правим всичко възможно да съхраним терена и руините с надеждата, че някой ден ще можем да ги реставрираме, но е излишно да ви казвам каква трудна задача е това. Още повече че всеки изминал ден му нанася все по-големи щети. Някой ден вече ще са непоправими и ще бъде много късно.

Кимнах с глава.

— Колко тъжно. Мислех си за възможни решения, но засега съм с празни ръце. Това обаче не пречи да се търсят.

— Говори се, че имате исторически документи, свързани със замъка — каза мосю Льопик.

Е добре, в този град се дрънкат разни неща…

— Наистина е така. Благодарение на издирванията на мосю Ланел успях да се сдобия с дневника на една от моите далечни родственици, която в края на миналия век известно време е живяла в замъка. Ако ви интересува, бих могла да ви кажа името на фотографа, който впрочем някога е направил тези снимки.

— И още как ме интересува!

Обясни ми накратко, че от дълги години се занимава с историята на замъка и дори неведнъж е помагал на мосю Ланел.

— Всичко ново, което бихте могли да ми кажете, ще бъде изключително ценно за собствените ми проучвания — заключи той.

— В такъв случай ви предлагам да направим размяна: вашата информация срещу моята.

Той се усмихна широко.

— Дадено!

 

 

Половин час по-късно вече седях в едно кафене в Шандьоние в компанията на кмета на града, изключително приятен човек, и обсъждахме темата, която вълнуваше и двама ни — говорехме за замъка.

Почти през цялото време, докато се хранехме, разговорът ни непрекъснато се въртеше около това. Брюно, както настоя да го наричам, се оказа истинска съкровищница, пълна с информация, и си нахвърлях множество бележки, докато слушах като омагьосана да описва празниците, които през XVI век били част от живота в замъка и чието великолепие съперничело на изобилието.

— Откъде знаете всичко това? — попитах накрая, когато сервитьорката ни донесе десерта. — Хрумвало ли ви е да напишете книга за замъка? Може би това ще помогне да бъде спасен!

— Да, мислил съм, и то често. Да кажем, че все още я обмислям, но докато я напиша, сигурно вече ще е много късно. Що се отнася до това, откъде знам тези неща… Интересувам се много от история и особено от историята на нашия град. Имам големи планове за развитието на туризма тук, за да привлечем инвестиции и да осигурим средства, с които да помогнем на Ерик да реставрира замъка.

— Кажете ми… вие… вие познавате ли добре Ерик?

— Да, познавам го по-скоро достатъчно добре, ходехме заедно на училище. После, докато следвах в университета, се запознах с проучванията на майка му за историята на района. Толкова й се възхищавах, че поех галерията, щом се удаде такава възможност.

— О, разбирам. В такъв случай извинете ме, че ви задавам подобен въпрос, но… Защо не подпомогнете финансирането на реставрационните работи?

Той въздъхна.

— Опитах се да намеря решение и дори предложих на Ерик да откупя от него част от замъка, но той не иска. И вчера пак говорихме, но категорично отказа.

Отговорът му ме изненада.

— Така ли? Но защо? Това би решило всичките проблеми. Или поне би могло да бъде начало за решаването им.

— Каза ми, че още изчаква. И че някой му обещал да му помогне и искал да види какво ще стане. Не знам кой е този човек — добави, поглеждайки ме с разбиране, — но за първи път го виждам да реагира по такъв начин. Мислех, че като му предложа да купя част от замъка, той ще се възползва от случая, за да замине отново за Африка, но… сигурно въпросният човек му е направил много силно впечатление.

Усетих как бузите ми почервеняват, а сърцето ми ускорява ритъма си и положих усилия да се държа естествено — все едно че не знам нищо.

— Готов бях да преговарям с банките и да вложа и собствени средства — продължи той — и ако трябва, дори да ипотекирам къщата.

— При подобни условия, ако бях на негово място, и аз щях да откажа — отвърнах. — Не мисля, че Ерик би искал да стане причина за разораването на когото и да било.

— Това обаче ще ни даде възможност да спечелим време.

— Може би да. А може би не.

— Хмм.

Замълчахме за кратко и никой не пророни и дума, докато сервитьорът отсервираше остатъците от обяда ни. Облегнат назад, Брюно разсеяно въртеше останалото в чашата вино и се възхищаваше на червения му като рубин цвят.

— Знаете ли — започна той — има нещо, известно само на малцина, но в продължение на няколко десетки години през XVIII век замъкът е имал собствена винарна. Тя също изчезва, когато по време на Революцията сриват замъка, и после никога никой повече не засажда там лози, но навремето наистина е съществувала марка „Шандьоние“.

Замръзнах на място, като чух това, после рязко се изправих.

— Винарна ли казахте?

— Да — потвърди Брюно. — Днес вече няма никаква следа от нея, но от сигурен източник знам, че е имало.

Измъкнах плановете на имението, които бях копирала от досието, събрано от Марк Ланел, и ги разгънах върху масата.

— Знаете ли къде се е намирала винарната на имението? Каква площ е заемала?

— Чакайте да си спомня… — поде Брюно, докато разглеждаше плана. — Мисля, че е била ето тук.

Той посочи един квадрат от терена в дъното на парка с твърде скромен размер, но все пак достатъчно голям.

В мислите ми започна да се заражда план. Парцелът беше по-малък от това, което търсехме, но ако съумеех да изложа по подходящ начин фактите, може би щях да успея да убедя ръководството да се абстрахира от тази подробност, като наблегна на други особености от рода на това, че в имота има и замък. Подробност, която в маркетинга не е за подценяване, да не говорим пък за аспекта корпоративна филантропия при подобен подход.

Обзе ме неизмеримо вълнение. Как не се сетих по-рано? При това решението беше очевидно! Именно това бе решението, което търсехме през цялото време!

— Какво става? — попита Брюно смаян.

Вдигнах към него сияещ поглед:

— Намерих начин да спасим замъка!