Клое Дювал
Шато край реката (15)

14
Габриел

Замъкът Ферте-Шандьоние, ноември 1899

— Пристигнахме — обяви Тома след малко, когато двамата с Габриел излязоха на покрита със сняг горска поляна. Отпред се издигаше сграда от сив камък, дълга няколко десетки метра, от която се чуваше цвилене.

Младата жена вдигна учудено вежди и заяви с престорено сериозен тон:

— Много любезно от ваша страна да ми покажете цялото имение, мосю Д’Арси, но трябва ли да ви припомня, че двамата с баща ми нямаме и едно су, за да станем негови собственици?

— На грешен път сте, госпожице Вилньов, това, което искам да ви покажа, се намира вътре в конюшнята.

— Сигурна съм, че Торнадо би се чувствал много удобно насред книжарницата — продължи тя, — но се опасявам, че няма да имам средства да го закарам до Анже.

— И това не е. Елате, ще видите.

— И този път ли трябва да затворя очи?

— Не, не е необходимо — отвърна той с усмивка.

Тя тръгна след него към сградата.

— Защо архитектурата на конюшните е толкова различна от тази на замъка? — попита Габриел.

— Това е стара ловна хижа още от времето, когато е бил построен замъкът — отвърна Тома. — В началото на XVIII век е превърната в конюшня. Впрочем това е всичко, което е останало от онази епоха, тъй като замъкът е бил изцяло разрушен по време на Революцията. Оцеляло е само това и една огромна плевня няколко километра по-нататък.

— За втори път споменавате за разрушаването на замъка. Какво се е случило?

— Нищо особено за онова време. Собственикът — един маркиз, бил в Париж, когато избухва Френската революция. Затварят в тъмницата и него, и жена му, няколко дни по-късно ги гилотинират, а замъкът бил разграбен и сринат до основи.

Очите на Габриел се разшириха от ужас.

— Господи! А семейството ви? — попита тя. — То също ли е пострадало… от яростта на Революцията?

— Никой не е бил гилотиниран, ако питате за това. Сен Арман заминават за чужбина още в първите часове — каза Тома безучастно, все едно че четеше книга с исторически факти. — Отнемат недвижимите им имоти и ги лишават от титлата, докато са в изгнание. Синът им Анри, наследникът, се връща във Франция още при първата предоставила му се възможност и успява да си издейства да стане оръженосец на Наполеон, който му връща титлата в знак на благодарност за преданата и лоялна служба. След това през 1812 година Анри купува замъка почти без пари, всъщност купува останалите от него руини. И тъй като по природа бил доста скромен и тих човек, успява да го изгради отново, но два пъти по-голям, като се възползвал от случая, за да бъдат издълбани и ровове, а и за да придобие още няколко акра земя и гори около него.

Бяха стигнали до голямата дървена порта на конюшнята и това сложи край на разказа на Тома, който побърза да отвори вратата пред Габриел. Конете вътре започнаха да цвилят и да удрят с копита, за да привлекат вниманието на посетителите, а младата жена сбърчи нос, усещайки силната миризма на тор, която нахлу в ноздрите й.

— Минете оттук, те са точно там — заяви Тома, докато я водеше към един празен бокс няколко стъпки по-нататък.

— Кои те?

— Те — отвърна той просто и се отдръпна, за да й направи път да мине.

Тя приближи, провря глава през отвора на бокса и не можа да сдържи възторга си. Сгушени едно в друго, пет съвсем мънички кученца с различно оцветена козинка — от черно до кафяво, като се мине през бяло и карамелено — се притискаха със затворени очи към просната на пода кучка с бяла като сняг козина и с прелестно малко черно петно с формата на сърце на челото. Като чу, че Габриел приближава, кучката, която беше изтощена до крайност, само вдигна към нея своя уплашен и умоляващ поглед.

— О, боже! — възкликна младата жена и коленичи пред купчината кутрета, без изобщо да мисли за роклята си. — Толкова са мили!

— Гийом ги е намерил тази сутрин — каза Тома зад гърба й. — Сигурно ги е родила през нощта.

— Прелестна е, но е толкова слаба! Навярно умира от глад!

Габриел колебливо приближи ръка до кучката, шепнейки й ободряващи думи. Животното беше толкова слабо, че не можеше да помръдне, то затвори очи и се остави на ласките й, без да се противи.

— Казах на Селест да й приготви нещо за ядене — каза Тома и приклекна до Габриел. — Ще я приберем вътре заедно с малките, за да са на топло. Изпратих Гийом в града за ветеринаря.

Ръката му полека легна до ръката на Габриел върху главата на кучката, а пръстите му почесваха животното между ушите и изведнъж воалът, който ги бе обвил предишната нощ, ги загърна отново. Тома беше толкова близо до нея, че раменете им се докосваха, ръцете им се допираха и трябваше още мъничко, за да се преплетат пръстите им. Всички шумове около Габриел замряха, времето забави хода си и спря напълно. Тя притвори очи и за частица от секундата се помоли то да спре и те вечно да останат така един до друг.

После зад тях се чу глас и реалността се върна.

— Намерих това сред старите вещи от времето на баща ви — обясни Селест и влезе при тях вътре в бокса.

Сдържайки въздишката си на разочарование, Габриел се обърна към нея, докато Селест слагаше на пода голям сламен панер, пълен с одеяла.

— Не знам дали си спомняте — продължи тя към Тома, — но когато бяхте малък, семейството имаше една прелестна кучка Жипси. Бях й сложила този панер в кухнята. Обожаваше да лежи в него, докато готвех. Беше голяма лакомница, непрекъснато искаше да й дам нещо за хапване!

— Помня — промърмори Тома едва-едва и се изправи.

Студена вълна облъхна Габриел и тя също се изправи, а готвачката продължи:

— Панерът със сигурност не е първа младост, но съм убедена, че нито кучката, нито кутретата й ще се оплачат.

— Благодаря, Селест — каза Тома. — Чудесен е. Може да се връщате в кухнята, ние ей сега ще дойдем.

Селест кимна леко с глава, излезе от бокса и от конюшнята и остави грижата за кучетата на господаря си и на Габриел. Когато се опита да ги премести върху завивките, мосю Д’Арси откри причината, поради която кучката беше толкова тъжна: задният ляв крак на нещастното животно беше ранен и трябваше раната спешно да се почисти, за да не се инфектира. Кучката беше толкова слаба, че без грижи горкото животно едва ли щеше да оцелее.

За по-малко време, отколкото би им трябвало, за да го изрекат, Тома и Габриел преместиха кутретата, настаниха майка им в панера и ги сложиха пак до нея. След това бързо тръгнаха към кухнята с ценния товар на ръце.

Докато Селест приготвяше купичката храна за кучката, Тома се зае да почисти внимателно раната, като непрестанно говореше нежно на нещастното животно, за да го успокои. При всяко изскимтяване на кучката от болка сърцето на Габриел се свиваше, но тя се надяваше, че животното ще оздравее. Иначе кой щеше да се грижи за кутретата, ако не оцелееше след тази рана? Когато Гийом влезе в кухнята с разчорлена от вятъра коса и зачервен от студа нос, Тома вече беше приключил с неотложните грижи за кучката. Гийом съобщи, че ветеринарят е затънал в преспите в другия край на града и ще успее да дойде чак след няколко часа.

— Прекалено много е — заяви Тома. — Тя не може да чака толкова дълго.

Тома и Гийом се посъветваха и стигнаха до решението да потърсят помощ от стария ловец, който живееше на няколко километра от замъка и който направо обожаваше кучетата. Той сигурно щеше да знае какво трябва да се направи. След няколко секунди двамата мъже вече бяха на път, оставяйки Габриел леко объркана и несигурна какво да прави, докато те се върнат.

— Хайде, седнете тук и изпийте това — каза Селест и сложи купичка с топъл димящ шоколад на масата. — Сигурно ви е студено.

— Благодаря — отвърна Габриел, докато сядаше.

Тя обхвана с длани купата и отпи една глътка. Скимтенето на кучката отново привлече вниманието й и без да каже и дума, отиде да я милва по главата и да й шепне окуражаващи думи, които за жалост нямаха същия ефект като думите на Тома.

— Знаете ли — заяви Селест, — ако има някой, който да е в състояние да се погрижи за това нещастно животно и да го вдигне на крака, това е само мосю Д’Арси.

— И за миг не се съмнявам — отвърна Габриел, като продължаваше все така да гали кучката. — Изглежда притежава истинска дарба да разбира животните.

— Винаги е бил такъв. Обожава животните и те се чувстват добре с него. Още като дете, още преди да се научи да ходи, вече спасяваше всички жаби и всички загубили се костенурки, които намираше. Носеше дъждовни червеи в джобовете си и дори ранени катерички в разни кутии. Още помня деня, когато намери в гората едно паднало от гнездото птиченце. Пъхна го в джоба си и се изкатери по всички дървета наоколо, докато намери гнездото. И го върна при майка му. Тогава беше на седем или на осем години… Знаете ли — подхвана отново след кратка пауза, — той винаги се е чувствал по-комфортно с животните, отколкото с хората. Беше единствено дете и имаше малко приятели. Почти никога не напускаше имението. Затова стана… бих казала, притеснителен. Той запълваше тази липса на приятели с обичта си към животните.

— Разбирам.

— Но напоследък се промени. Отдавна не съм го виждала толкова безгрижен. Мисля, че…

Тя се поколеба за миг, преди да продължи:

— Мисля, че благодарение на вас, госпожице.

Габриел не отговори веднага, но усети как бузите й порозовяха и неволна усмивка застина на устните й. Думите на Селест й доставиха толкова голямо удоволствие, че не успя да я сдържи. След това се прокашля и просто каза:

— Той е добър човек.

— Да, такъв е — кимна готвачката и в гласа й се долови гордост. — Дори повече, отколкото го показва.

— Изглежда го познавате много добре.

— О, да! Започнах да работя тук много преди той да се роди. Баща му ме нае малко след като се ожени за Адалин Д’Арси. Въпреки че живее в Англия вече двайсет години, мисля, че го познавам по-добре от когото и да било.

— Какъв беше като дете? — попита Габриел, без да може да сдържи любопитството си. — Ако въпросът ми не е твърде недискретен…

— Що се отнася до вас, не мисля, че е недискретен, не.

Габриел се изчерви до корените на косата си.

— Щом искате да знаете, когато беше дете, мосю Д’Арси беше голям немирник.

— Нима? Шегувате ли се? Трудно ми е да си го представя! Винаги е толкова мрачен, толкова сериозен!

— Като дете не беше такъв. Дори тъкмо обратното — все правеше някаква беля. Колко пъти съм го виждала да сяда на перилата на голямата стълба и да се плъзга чак до долу. Можеше да си счупи врата и всеки път му дърпаха ушите за това, но не се отказваше да го прави. Спомням си времето, когато се беше пристрастил към историите за рицари. По цял ден четеше книги на тази тема в библиотеката и си беше направил меч, който размахваше, и крещеше: „Предайте се, неверници!“.

Тя замълча за малко, преди да продължи, а по лицето й личеше, че тъгува за миналото.

— Истинско щастие беше да го виждаме толкова радостен. По онова време преливаше от жизненост.

В гласа й се долавяше тъга, от която сърцето на Габриел се сви. Какво ли се бе случило, за да се промени Тома толкова много?

— Вие наистина много го обичате — продължи младата жена.

Селест кимна.

— Като роден внук. Както някога, така и днес, дори днес още повече.

За известно време в кухнята се възцари тишина и всяка от двете жени потъна в мислите си. Габриел беше седнала на пода и продължаваше машинално да милва кучката, молейки се Тома да се върне бързо. По всичко личеше, че само той би могъл да й вдъхне спокойствие.

— Мосю Д’Арси даде да се разбере, че не се е разбирал особено добре с баща си преди смъртта му — подхвана тя след малко, подтиквана от любопитството да научи нещо повече за него. — Знаете ли какво се е случило?

Селест въздъхна.

— Това е заплетена история.

За голямо съжаление на Габриел Селест не продължи мисълта си, а и младата жена не настоя и насочи разговора към друга тема.

— Видях и портрета на майка му — онзи, който е пред библиотеката. Била е прелестна. Той прилича повече на нея, отколкото на баща си, струва ми се.

— Така е. Той има нейните очи и нейните коси.

— А също и усмивката й.

— Да, и усмивката.

— Изглежда я е обожавал.

— Наистина, така е. Всички обичаха Адалин Д’Арси. Тя беше прекрасен човек — нежна и внимателна. Случваше се да идва в кухнята заедно с мосю Д’Арси и да приготвя бисквити, за да отидат на пикник в парка. Двамата не можеха един без друг. Тя беше центърът на неговия свят. Той трудно понесе смъртта й.

— Доколкото разбрах, станала е злополука?

По лицето на Селест премина сянка.

— Да. Тя имаше… тя се спъна и падна надолу по стълбата. Почти в краката на мосю Д’Арси.

Габриел вдигна длан към устните си.

— О, боже! — прошепна тя. — Искате да кажете, че е видял…

— Да.

Селест наведе глава, после продължи:

— Това беше трагедия за всички, но за мосю Д’Арси беше нещо още по-лошо. Малкото момче — весело, засмяно, преливащо от жизнерадост, какъвто беше преди това — в онзи ден изчезна завинаги и той се превърна в сянка на самия себе си. Вече не се усмихваше, не играеше. Мъчително беше да го гледа човек. Правех всичко възможно, за да му помогна, но… не беше достатъчно.

Сърцето на Габриел започна яростно да блъска в гърдите й, докато си представяше ужаса, който бе изживял. Сега толкова много неща й станаха ясни. Внезапният обрат в настроението му, когато Габриел попита за трагедии и призраци. Мъката в погледа му, докато говореше за майка си.

Внезапно й се прииска да върне назад думите си от онази вечер, да преглътне и тях, и глупавите си шеги. Толкова й се щеше никога да не бе събуждала у него този спомен.

Тя не успя да сдържи въздишката, идваща от глъбините на сърцето й.

— Каква трагедия… Толкова ми е жал за него.

— И на мен, госпожице. И на мен. Той много страда заради това.

— Дали… дали белегът на лицето му има връзка с това събитие?

И този път готвачката отговори уклончиво.

— Пряко — не. И това е една травмираща история.

— По-травмираща от това да види така майка си…

Селест кимна с глава.

— Опасявам се, че да.

О, мили боже! Но какво му се е случило?

— Той не говори за този период от живота си — продължи Селест, — който остави непоправими последици. Той… той загуби всякакво доверие в себе си и в другите. Сякаш вече не се надяваше на нищо от околния свят. Като че нещо в него угасна.

За огромно съжаление Габриел не успя да научи нищо повече, защото вратата рязко се отвори и влезе Тома, следван от Гийом и от още един човек, когото не познаваше. Беше ветеринарят — най-сетне бяха успели да го открият по пътя. След като прегледа внимателно кучката, той заяви, че раната е доста сериозна, но като се направи превръзка и при подходящи грижи кучката ще оцелее.

В кухнята настъпи всеобщо облекчение.

 

 

Тази вечер, след като всички се сбогуваха и всеки се прибра в стаята си, Габриел дълго време не можа да заспи. Въпреки умората от късния час и емоциите през деня, не успяваше да се унесе в сън. Разговорът й със Селест не спираше да се върти в главата й, завършвайки винаги с един и същ въпрос: какво по-страшно се бе случило в живота на Тома от травмиращия спомен да види майка си мъртва пред очите му?

Силно разтревожена, младата жена стана и, намятайки на раменете си един домашен халат, тръгна към единственото място, което знаеше, че може да успокои духа й — библиотеката.

Тя се промъкна тихо и грижливо затвори вратата зад себе си. В камината огънят все още гореше и хвърляше върху книжните рафтове неясна светлина, а също и върху мъжа, който бе седнал на канапето срещу огнището.

— Тома? Не спите ли?

— И вие не спите.

— Не. Сънят бяга от очите ми. Дойдох да потърся нещо за четене, но може би предпочитате… да ви оставя сам?

— Не. Останете. Моля ви.

Тя кимна и седна до него на канапето.

— Непрестанно мисля за нещастната кучка — каза тя след няколко секунди мълчание. — Смятате ли, че е на някого? Може би някой дори и в този момент я търси?

— Не съм убеден. Струва ми се доста недохранена, за да е така.

— Но е толкова красива. А кутретата — направо човек да ги схруска.

Той се засмя.

— Наистина, така е.

— Знаете ли — продължи тя след кратка пауза, — прие ви за свой господар.

— Така ли смятате?

Тя кимна с глава.

— Достатъчно е само човек да види пълния с обожание поглед, с който ви гледа, когато сте наоколо. Ако питате за мнението ми, мисля, че и вие също я приехте. Дори ми се струва, че се влюбихте в нея.

Той само леко се усмихна, без да отговори, и сведе поглед.

— Ако няма стопанин, ще я оставите ли при вас — и нея, и бебетата й?

— Не мога да ги оставя навън в това състояние. Но… със сигурност няма да мога да ги осиновя.

— Но защо?

— Защото… — той замълча за миг. — Предвиждам да се заселя в Ню Йорк.

Габриел замръзна на място от тази новина.

— В Ню Йорк ли? Няма ли да се върнете в Англия?

— Не. Аз… Всичко е готово. Канех се да потегля за Америка, когато… получих известието за смъртта на барона.

— О!

Габриел замълча за известно време, докато осмисли информацията, и усети как внезапно в стомаха й зина някаква бездна.

Новината не би трябвало все пак да я засегне чак толкова. В крайна сметка дали ще е Америка, или Англия, за нея това не променяше нищо. Както и да е — пътищата им щяха да се разделят след това кратко време. Никога не е съществувала някаква друга вероятност.

Тогава защо внезапно я бе завладяла такава тъга? Защо Америка й се струваше… толкова далеч?

— Кога тръгвате? — попита, преглъщайки заседналата в гърлото й буца.

— Щом замъкът се продаде.

— О! Разбирам.

Тя замълча за секунда, преди да продължи, връщайки се към началото на разговора им. Изгаряше от желание да му зададе още въпроси за отпътуването му, но й трябваше още малко време преди това.

— Не можете ли… не можете ли в такъв случай да отведете кучетата с вас в Съединените щати?

— Не мога всичките. Не мога да тръгна на път с толкова животни. Може би само майката. Което означава, че ще трябва да изчакам, докато малките спрат да сучат и им намерим нов дом.

Някъде в сърцето на Габриел проблесна искрица надежда.

— Колко време трябва, за да се отбият?

— Доста седмици. Може би два месеца. Не знам точно колко. Трябва да се осведомя.

— Смятате ли… смятате ли да останете тук толкова дълго време? — попита колебливо младата жена.

Като чу с какъв тон му зададе въпроса, Тома се обърна към Габриел и я погледна в очите. Светлината на огъня осветяваше само половината от лицето му, и то с белега, но в този момент Габриел изобщо не го забелязваше. Тя виждаше плахата усмивка на Тома, неговия горящ поглед, в който се четеше смесица от изненада, радост и още нещо, което не можеше да определи. Виждаше мъжа, който се бе погрижил за кученцата и ги бе носил притиснати до сърцето си. Мъжа, заради когото през изминалите дни нейното сърце се бе разтуптявало много по-силно, отколкото самата тя го признаваше пред себе си. Смазаният от живота мъж, който въпреки всичко стоеше изправен.

Виждаше го такъв в неговата цялост.

— Да, сигурно ще мога — отвърна Тома след кратко мълчание. — Ако тя иска.

Вълна на облекчение заля Габриел.

— Мисля, че много би искала да постои малко по-дълго тук. Заедно с вас — чу тя отговора си през лудото блъскане на сърцето си.

— Тогава навярно ще остана. Още малко. Заради нея.

Габриел му се усмихна, той също й се усмихна, като и двамата не отместваха поглед един от друг.

— Габриел?

— Моля?

— Искате ли да ми почетете още?

— С удоволствие, Тома.