Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
À sa rencontre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2024 г.)

Издание:

Автор: Клое Дювал

Заглавие: Шато край реката

Преводач: Радка Митова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателска къща Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: френска

Печатница: „Алианс Принт“, София

Редактор: Надя Калъчева

Технически редактор: Ангел Петров

Коректор: Надя Калъчева

ISBN: 978-954-771-414-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12927

История

  1. — Добавяне

10
Габриел

Замъкът Ферте-Шандьоние, ноември 1899

Габриел се събуди внезапно в пълна тъмнина и в началото беше съвсем объркана.

След това изведнъж си спомни всичко.

Температурата, тревогата. Оздравяването, чувството на облекчение. И ръцете на мосю Д’Арси, които я обгръщаха и я вдигаха, притискайки я към него.

Ръката му в косите й, името му, което устните й шепнеха тихо и с нежност.

И пълната забрава до гърдите му, усещането, че е защитена и успокоена.

Топлина заля бузите й и пулсът й се ускори.

О, боже мой, какво щеше да си помисли той за нея?

Тя затвори очи и въздъхна продължително.

Не трябваше да се оставя на увлечението, но то беше по-силно от нея. Беше се почувствала толкова добре в прегръдката му. Сякаш мястото й беше там.

Абсолютно безумие.

Сега бузите й бяха пурпурни, а сърцето й блъскаше чак в слепоочието и тя се надигна, търсейки пипнешком маслената лампа. Тъй като не мислеше, че може да срещне, когото и да било в този час на нощта, младата жена се задоволи само да опъне малко роклята си — точно толкова, колкото да придобие приличен вид, после, без да хвърли и един поглед към отражението си в огледалото, на пръсти се измъкна и незабавно се упъти към стаята на баща си, където с облекчение видя, че той продължава да спи все така кротко, а дишането му е спокойно и ритмично.

Тъкмо се беше успокоила за състоянието му и се канеше да се обърне и да се върне в своята стая, когато забеляза мосю Д’Арси, който спеше дълбоко в „нейния“ фотьойл.

Тутакси картините от вечерта започнаха да се нижат отново пред очите й и без да се замисля какво прави, тя заобиколи леглото и се приближи до него. Спря и се взря в лицето му с любопитство и с интерес.

Сега с разхлабената си вратовръзка, с разкопчаната на врата риза и с разрошената повече от всякога коса той изглеждаше… спокоен. И небрежен.

Изражението му, помисли си тя, е блажено като на дете, отдало се напълно на съня, защото знае, че нищо наоколо не го застрашава.

С нежна усмивка на лицето отиде да вземе едно одеяло от леглото, разгъна го и полека го зави. Толкова й се искаше да приглади непокорната къдрица на косата му… Обзе я дързост, приближи ръката си, готова да погали черните къдри, но в последния момент я отдръпна. Не, не можеше да го направи…

Габриел тръсна леко глава, отстъпи няколко крачки назад и тъй като вече нямаше никакво желание да се върне в стаята си, седна на друг фотьойл от другата страна на леглото, взимайки пътьом една книга.

Но не се зачете и за миг в романа, вместо него гледаше заспалия собственик на замъка.

Този мъж събуждаше любопитството й. Каква ли тайна криеха сивите му очи, неразгадаемият израз на лицето и този белег?

Трескавото въображение на Габриел се развихри и тя за миг си представи тайнствения благодетел на баща й като капитан на кораб, който кръстосва океана, за да търси кръвожадни пирати, или пък като армейски офицер, готов без колебание да се втурне в бой, за да защитава родината си и свободата. В някой друг живот, помисли си тя, в някой друг век той сигурно щеше да бъде или кралски рицар, или мускетар. Или още по-добре — отмъстител с лице, покрито с маска, с измъкната, блестяща на лунната светлина сабя или с лък в ръка също като „Черното лале“[1], Робин Худ[2] или всички други, приличащи на Лагардер[3], които я изпълваха с толкова мечти, докато четеше историческите приключенски романи, които обожаваше.

Както и да е, който и да бе той, беше й ясно едно нещо: мосю Д’Арси е справедлив и достоен човек, най-вероятно дързък, а също и героичен. Независимо дали ще го кажем с една или със сто думи — също като горския отмъстител, прототипа на романтичните герои.

Тъй като почувства погледа на Габриел, той — около когото кръжаха мислите й — внезапно отвори очи и тутакси потърси погледа на младата жена, а тя веднага му се усмихна.

— Добър ден — прошепна тя. — Или по-скоро… добра нощ.

— Добър ден — промърмори той на свой ред, изправяйки се на фотьойла, а одеялото се свлече в краката му. — Как се чувствате? Добре ли спахте? — поинтересува се веднага.

Загрижеността му й достави много повече удоволствие, отколкото би трябвало.

— Дори и Спящата красавица не може да се чувства по-отпочинала от мен! — пошегува се младата жена.

Замълча за миг, след това вече с по-сериозен тон каза:

— Благодаря, че бдяхте над баща ми, мосю.

— Моля ви. Бях ви обещал.

Габриел полека кимна с глава. Спокойна тишина изпълваше стаята, едва нарушавана от тихото, ритмично дишане на Морис. Сега, когато вече я нямаше нито мъката, нито смазващата я тежест, Габриел се чувстваше изпълнена с нови сили, преливаща от енергия и овладяна от желание да разгледа замъка, за който баща й бе писал в писмата си толкова много. И най-вече едно определено място…

Тя се поколеба за момент, като хапеше вътрешната страна на бузата си и машинално си играеше с кожената корица на книгата, която все още държеше в ръце и се чудеше дали наистина ще дръзне да го попита. Но любопитството й надделя над сдържаността и думите й се втурнаха:

— Мосю Д’Арси? Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се, госпожице Вилньов, слушам ви.

— Дали бихте… ми показали библиотеката?

Той повдигна едната си вежда.

— Сега ли?

Габриел бързо сви рамене.

— Ами… Вие не спите, аз — също… Защо не?

Той сигурно забеляза колко е нетърпелива, защото лицето му придоби развеселено изражение и кимна с глава:

— Следвайте ме.

На Габриел й се стори, че са изминали часове, а всъщност бяха отлетели едва десетина минути, през които минаваха през анфилада от коридори, през спираловидно виещи се стълбища и коя от коя по-величествени галерии: някои с великолепни мраморни бюстове, изящно подредени по протежение на стените, а други, пълни с ценни древни оръжия, преграждаха входа към коридорите и във всички имаше картини от големи художници, богато декорирани завеси, копринени тапети и гоблени. Във всяка следваща галерия, която прекосяваха, мосю Д’Арси палеше електрическото осветление и светлината се лееше от изумително красиви кристални канделабри, които осветяваха многобройните скъпоценни предмети в замъка. Габриел беше впечатлена, но внезапно изпита безпокойство — тя тревожно въртеше глава във всички посоки, защото не бе сигурна, че може да обхване с поглед всичко, да го осмисли и да го запомни.

Никога, о!, никога не бе виждала толкова богатства на едно място. Беше…

— … Великолепно! — възкликна тя, когато влязоха в огромна галерия със стени от огледала, които умножаваха отраженията до безкрай. — Като в приказен свят!

Мосю Д’Арси промърмори нещо, което тя не разбра, и едно ужасно отражение в огледалото срещу нея внезапно привлече вниманието на младата жена. Верни на себе си, косите й се бяха измъкнали от шиньона и се виеха на къдрици около лицето й и прическата й изглеждаше страшно безредна. Смръщи се и бързо натика няколко непокорни кичура зад ухото, преди да хвърли поглед към отражението на своя спътник. Самата тя открай време не се отличаваше с висок ръст — това беше факт, но редом с мъж като него, толкова масивен и внушителен като Родоския колос, изглеждаше наистина миниатюрна. За няколко кратки секунди, докато вървяха един до друг в тишината, Габриел се вгледа в профила му — на истински мъж, който излъчваше мъжественост — надявайки се, че по свивката на устните му, по четвъртитата му челюст може би ще успее да разгадае тайните, които прикриваше със сдържаното си поведение и почти постоянното си мълчание.

— Замъкът наистина е огромен — каза тя, само за да наруши тишината, и гласът й нежно отекна в помещението. — Много по-голям, отколкото си го представях. В никакъв случай не ме изоставяйте — добави Габриел с шеговит тон, — защото има голяма опасност никога да не намеря пътя.

За нейно огромно удоволствие спътникът й леко се засмя, преди да отговори:

— Обещавам ви, няма да ви изоставя. Само че замъкът в действителност не е толкова голям, колкото ви се струва. Това е само впечатление. Ще видите, когато свикнете тук.

— Може и така да е, но за момента съм абсолютно неспособна да кажа къде се намираме, така че моля ви, не ме забравяйте в някоя стая, иначе ще трябва да разпитвам за пътя някой от призраците, които обитават тук. Стига да може да ме осведоми, разбира се…

— Много съжалявам — отвърна й мосю Д’Арси, — но доколкото ми е известно, в замъка няма призраци.

— О!… Колко жалко! Сигурен ли сте? Замъкът с положителност е много стар, нали?

— Да, реставриран е изцяло малко след Революцията, но основите му са близо хилядолетни.

— Значи непременно има призраци! И тайни проходи. Очевидно е.

— Искрено съжалявам, че ще ви разочаровам, но и тайни проходи няма.

— Няма ли? О, не, не съм съгласна, мосю — заяви Габриел толкова разгорещена от разговора, че бе забравила всякаква сдържаност. — Дори се бунтувам! Това е напълно неприемливо! За да се нарича замък, трябва да има бална зала, гигантски стълбища, призраци и поне един таен проход. Това са неподлежащи на обсъждане условия!

— Наистина съжалявам, но трябва да ви кажа, че няма нито таен проход, нито призраци. Но пък има бална зала и стълбища, както можахте да се убедите. Това достатъчно ли е?

Габриел въздъхна пресилено.

— Сигурно. Няма как… никой не може да има всичко, което иска в живота — заяви младата жена малко високопарно.

— Ако наистина имаше призраци, нямаше ли да ви е страх да стоите тук? — попита мосю Д’Арси, хвърляйки й кос поглед.

Габриел се престори на дълбоко замислена.

— Не вярвам. В крайна сметка — добави тя с насмешлив израз на лицето — може пък и да е добър призрак. Човек няма как да знае, преди да го срещне.

— Наистина ли вярвате, че може да съществуват добри призраци? Малко ми е трудно да си го представя.

— Защо не? Защо призракът да не е любезен и добронамерен, ако и приживе човекът е бил такъв? Защо трябва непременно да е страшен и злокобен?

— Казват, че обикновено това са хора, починали от насилствена смърт, които бродят между двата свята, и си мисля, че това по-скоро… ги ядосва и не са особено склонни да проявяват добрина и щедрост — отбеляза мосю Д’Арси.

— Хм… не грешите. И все пак предпочитам да се придържам към моята теория.

Мосю Д’Арси, който вървеше до нея, само се усмихна.

— Но наистина ли сте сигурен, че няма призраци? — настоя Габриел. — Вие познавате историята на това място и абсолютно убеден ли сте, че сред тези стени никога не се е разиграла трагедия? Дори и по време на Революцията ли? Дали не трябва да се обърнем към някой специалист по спиритизъм, за да сме съвсем наясно?

В този миг насмешливото пламъче, което играеше в погледа на нейния домакин през цялото време на разговора им, внезапно угасна и отнесе със себе си и усмивката на нейния спътник и за огромна изненада на Габриел мосю Д’Арси се затвори в себе си и тялото му се напрегна.

Младата жена сбърчи вежди и тъкмо се канеше да го попита защо помръкна така, когато той се обърна с гръб към нея и ускори крачките си, ясно показвайки, че разговорът е приключен.

Габриел изведнъж се опомни, последва го и двамата продължиха пътя си замислено в притеснителна тишина. Изпаднала в недоумение, младата жена премисляше отново и отново разговора им и търсеше някакъв признак какво ли би могло да предизвика толкова рязка промяна в настроението му. Не можеше да разбере. Само преди миг се шегуваха, разменяха си закачки, спореха помежду си непринудено — говореха си глупави неща, наистина, но това не го безпокоеше особено — а в следващия момент стана студен и изглеждаше по-измъчен дори и ако беше пряк потомък на Хийтклиф[4] и на Рочестър. Дали не се бе държала като смахната? Неведнъж я бяха упреквали за подобно нещо. Или, разчитайки на близостта, която се бе породила помежду им през последните дни, си бе позволила неуместно свободно поведение и бе пресякла, без да го осъзнава, границата на благоприличието? След няколко мига, тъй като не можеше повече да издържа, отново подхвана разговор:

— Извинете ме, ако съм казала нещо, което ви е засегнало — произнесе с глас, малко по-висок от шепот. — Не съм искала…

Той се спря и се обърна към нея.

— Не, нищо не сте казали. Причината не е у вас. Просто аз съм… аз… вие… — и той въздъхна, прокарвайки ръка през косата си. — Извинете ме. Може би ще се чувствате по-добре сама. Наистина не съм добра компания. Ще ви заведа до библиотеката и ще ви оставя там. Така ще е по-добре.

— Не разбирам, мосю. Казах ли нещо, което не трябваше?

— Не, в никакъв случай. Съжалявам. Забравете това, искате ли?

Габриел го погледна за момент, после кимна с глава. Отново тръгнаха в тишина, докато младата жена го погледна с крайчеца на окото си и се осмели да каже със същия закачлив тон както преди, открито оглеждайки се наоколо:

— Казвате, че всъщност замъкът не е чак толкова голям, само че през колко галерии преминахме, докато стигнем до библиотеката? Дали не трябваше да си вземем нещо за хапване?

Думите й предизвикаха лека усмивка по лицето на мосю Д’Арси.

— Не се тревожете, госпожице Вилньов, почти стигнахме — отвърна той.

Габриел се успокои — студенината помежду им бе изчезнала — и също се усмихна, решавайки, че занапред ще запази за себе си своите разсъждения за призраците.

В действителност оставаше само още една галерия, както скоро установи Габриел — галерията с портретите.

— Предполагам, че това са членове на фамилията Дьо Сен Арман? — попита младата жена, докато разглеждаше закачените един до друг портрети.

— Да. Бароните и техните семейства.

Вървяха напред бавно, взрени в портретите, покрай които минаваха. Когато стигнаха края на галерията, мосю Д’Арси спря пред последната картина, която представляваше сравнително млада двойка с бебе на ръце. Мъжът беше рус, с поддържано аристократично тяло като Аполон: синеок, с безупречна прическа, с хармонични черти и лице без никакъв недостатък, но и безинтересно, помисли си Габриел. Тя насочи вниманието си към жената до него.

Тя бе изключително красива — с черни като абанос коси и ангелско лице, от което се излъчваше дълбока нежност и безкрайна доброта. Жената се усмихваше, но Габриел не можеше да се избави от усещането, че усмивката й прикрива огромна тъга.

— Кой е това? — попита тихо.

Мосю Д’Арси, който стоеше до нея, се прокашля, преди да отговори:

— Виктор Льороа дьо Сен Арман… покойният барон и съпругата му Адалин.

— Тя жива ли е? — осведоми се Габриел, предполагайки какъв ще е отговорът.

Щом замъкът и всичко в него трябваше да бъдат продадени, причината най-вероятно беше в това, че вече нямаше наследници.

— Не, почина отдавна — отвърна мосю Д’Арси, потвърждавайки с думите си предположенията на Габриел. — Беше още млада. Още много млада — добави той с глас, в който прозираше съжаление и горчивина, и това изненада младата жена.

Дали я е познавал?

— Какво се е случило? Болна ли е била?

— Казват, че е било злополука.

— Била е красива.

— Да.

— Но не изглежда щастлива.

— И не беше.

— О!

Мосю Д’Арси остана загледан в жената още миг, след това се обърна към Габриел и още преди тя да успее да му зададе други въпроси, заяви:

— Стигнахме. Библиотеката е точно тук.

Всички мисли мигом се изпариха от главата на Габриел, погледът й засия и широка усмивка се изписа по лицето й.

— Какво чакаме тогава? Да вървим! — възкликна тя и се устреми към вратата, която бе посочил.

— Чакайте! — задържа я мосю Д’Арси. — Затворете очи.

Габриел вдигна вежди.

— Искате да затворя очи ли?

— Да, ефектът ще е много по-голям — каза той с лека усмивка.

Габриел беше заинтригувана, едва се сдържаше на едно място, затова се подчини и зачака. Чу шум от отваряща се врата, след това усети една гореща длан да хваща нейната и да я насочва към следващото помещение. Вървеше с малки, колебливи стъпки от страх да не се спъне в килима и да се стори смешна в очите на своя домакин.

След няколко метра той спря и пусна ръката й.

— Почакайте още малко — каза той нежно.

Все така със затворени очи Габриел чу как стъпките му се отдалечават, а килимът поглъщаше шума от тях, и усети през стиснатите си клепачи как блесна светлината, когато запали лампите. Той се върна при нея и с тържествен глас заяви:

— Сега може да отворите очи.

Тя се подчини.

И остана вцепенена на място, смаяна.

Библиотеката сякаш бе въплътена мечта.

В нея имаше десетки, стотици, хиляди книги, подвързани с червена, синя, черна или кафява кожа, подредени върху огромни етажерки от масивен дъб на две нива с дървени стълби и с тясно, виещо се около тях стълбище.

Пред тази гледка Габриел едва успя да сдържи вълнението си. Искаше й се да крещи от радост, да пляска с ръце и да подскача във всички посоки като десетгодишно дете навръх Коледа. Но, разбира се, не направи нищо такова, обузда възторга си и го прикри зад подобаващо достойно поведение, но не успя все пак да спре едно възклицание, което излетя направо от сърцето й. С цялата сдържаност, на която бе способна, младата жена направи няколко крачки към широкото дъбово бюро, спря до него и се завъртя с леко отметната назад глава и широко отворени очи, за да може да обхване картината наоколо.

— Харесва ли ви? — попита мосю Д’Арси.

— Дали ми харесва? Шегувате се! — възкликна Габриел и се обърна към него. — Изумително е! Никога не съм виждала толкова книги в живота си! Бих могла да живея тук до края на дните си и никога да не ми омръзне дори и за секунда!

Отговорът на младата жена и особено възторгът, с който го изрече, отново предизвикаха усмивка по лицето на мосю Д’Арси.

— Просто невероятно! — продължи тя. — Човек би си помислил, че това е библиотеката на капитан Немо!

— На капитан Немо ли?

— Героят от романа на Жул Верн „Двадесет хиляди левги под водата“. Той е капитан на подводница с прекрасна библиотека в нея, в която има по един екземпляр от всички книги, които някога са били публикувани по света.

— Не съм сигурен, че тук има по един екземпляр от всяка публикувана в света книга — отбеляза мосю Д’Арси.

— Може и да няма, но въпреки това тази библиотека не е по-малко внушителна!

Тя вдиша дълбоко и отново се завъртя около себе си, за да почувства с всичките си сетива всяка подробност в библиотеката. След това погледът й се спря върху книжата на баща й, подредени в другия край на голямото бюро, и Габриел усети как сърцето й се сви, внезапно осъзнавайки, че тази изумителна колекция бе осъдена в известен смисъл да изчезне.

— Значи баронът няма наследник, щом сте принуден да продадете тази уникална колекция? — попита тя, връщайки се в реалността. — Какво е станало с детето от портрета? И то ли е мъртво?

— Не, то… то е още живо.

— Защо тогава не е влязло във владение на замъка и по този начин да предотврати опасността събраните в него съкровища да бъдат разпродадени на търг?

— По много причини. Първата е, че Виктор дьо Сен Арман е бил може би вещ колекционер и… любител на красивите вещи, така да се каже, но не е бил силен в областта на финансовото управление на наследството си. Пропилял е състоянието си, а и зестрата на съпругата си, за да купува все повече статуи, още повече картини, за да се сдобива с произведения на изкуството, които да притежава единствено той. В крайна сметка, когато умира, след него остават само дългове и единствено продажбата на замъка ще даде възможност да бъдат погасени.

— О — изтръгна се от устните на Габриел, която бе изненадана от горчивината в гласа му. — А… какви са другите причини?

— Ами… синът на барона не желаеше това наследство.

— Не го желаеше ли? — учуди се Габриел, смръщвайки вежди. — Не разбирам как е възможно човек да не иска такова наследство? Извинете ме — изрече тя забързано, — въпросите ми са твърде недискретни. Не се чувствайте длъжен да ми отговаряте.

Мосю Д’Арси остана за миг мълчалив.

— Това… това е много объркана история — изрече накрая. — Честно казано, той от години поддържаше студени отношения с баща си. Дори мислеше, че не фигурира в завещанието му.

— О! — възкликна отново младата жена. — Разбирам. Сигурно ситуацията не е била лесна.

Той сви рамене.

— Все пак оцеля. Човек се справя с всичко.

— Да, така казват. Преживях смъртта на майка ми. Трябваше ми време, но човек свиква с всичко, дори и с пустотата при такава липса.

Настъпи тишина за известно време, докато Габриел вървеше с бавни стъпки и с пръст галеше рафтовете, а погледът й пробягваше по заглавията. Имаше всякакви книги. Медицина, литература, биология, орнитология… Класически произведения на гръцки и на латински. А също и по-модерни автори като Зола и Юго. Някои книги бяха скорошни издания, други — много по-стари. Младата жена ги разглеждаше известно време, усещайки погледа на мосю Д’Арси върху себе си. Тя виждаше с крайчеца на окото си, че той се колебае.

— На колко години бяхте, когато загубихте майка си? — попита накрая.

— На седем — отвърна Габриел, без да спре обиколката си.

— Аз бях на девет години, когато загубих моята.

— О! — възкликна тя, обръщайки се към него. — Искрено съжалявам.

— Това се случи отдавна. Както казахте, човек свиква с всичко.

— Но в действителност никога не забравя, нали? Само свиква да живее с тази празнота в себе си.

— Така е.

— Липсва ли ви?

— Постоянно.

— И на мен също. Каква беше тя?

— Беше красива. Изумително красива. Истински слънчев лъч. Нежна и щедра. И винаги усмихната.

— Сигурно е била прекрасен човек.

— Такава беше.

Той отново се поколеба, направи жест към нея, отвори уста, после я затвори. И от гърдите му се изтръгна продължителна въздишка.

— Помните ли жената от портрета? Отвън, до библиотеката?

Габриел кимна, вместо да каже да.

— Това е тя. Майка ми.

На младата жена й трябваха няколко секунди, за да осъзнае какво й казва.

— Вие… искате да кажете, че… че сте син на Виктор дьо Сен Арман? Наследник на титлата и на замъка? Вие сте детето от портрета?

Той кимна колебливо с глава, сякаш се чудеше как ли ще реагира тя.

— Защо не ми го казахте? — попита Габриел, все още шокирана от новината.

— Нямах намерение да го крия от вас — отвърна той, свивайки рамене. — Само че толкова отдавна вече не се чувствам член на това семейство, че в началото просто не се сетих за това. В действителност наистина не се възприемам като барон Тома дьо Сен Арман.

Дори отказвам да бъда тази персона. Аз съм човек, който ви се представи като Тома Д’Арси. И нищо друго.

Млъкна за миг, после продължи с напрегнат глас:

— Госпожице Вилньов… нима е толкова важно името, което нося? То променя ли нещо? Ще престанете ли да разговаряте с мен за призраци и за Джейн Еър? Ще… ще ми откажете ли приятелството си?

Нещо в тона му, с който говореше, покърти Габриел в самите глъбини на сърцето й.

— Моето приятелство ли? Вие искате да сме приятели?

— Да, наистина много бих желал.

Сърцето на Габриел подскочи в гърдите й и нова гореща вълна я заля. Значи, не се бе излъгала. Наистина между тях, докато бдяха около леглото на баща й, се бе зародила близост.

Тя се усмихна.

— Имате го изцяло, мосю.

В погледа на мосю Д’Арси проблесна пламъче и усмивка озари лицето му.

— Моля ви, наричайте ме Тома.

Изведнъж в стомаха на младата жена сякаш запърхаха десетки пеперуди.

— Само ако вие се обръщате към мен с Габриел.

— Габриел…

Възможно ли е наистина едно обикновено прошепване да предизвика толкова емоции? Още по-силно от предишния ден, когато я бе взел в обятията си, тя усети с цялото си тяло въздействието им — кръвта й се движеше с всеки удар на сърцето толкова бясно във вените, че се чувстваше замаяна.

— Габриел — продължи Тома, предизвиквайки, без да го осъзнава, ново пърхане на пеперуди, — мога ли да ви помоля за една услуга?

— Слушам ви — каза тя много по-задъхано, отколкото предполагаше ситуацията.

— Бихте ли се съгласили да ми почетете, дори съвсем малко?

— С удоволствие, Тома. И толкова дълго, колкото желаете.

Бележки

[1] Филм на Кристиан-Жак по едноименния роман на Александър Дюма-баща с участието в главната роля на Ален Делон. — Б.пр.

[2] Робин Худ — герой от средновековни английски балади, който през XII-XIII в. се подвизава заедно с дружина от 100 човека в Шеруудската гора край Нотингам; той ограбва богатите и дарява взетото на бедните. — Б.пр.

[3] Анри дьо Лагардер — герой от приключенския филм „Гърбушкото“, копродукция на Франция и Италия (1959) с участието на големите френски актьори Жан Маре и Бурвил. — Б.пр.

[4] Персонаж от романа „Брулени хълмове“ на Емили Бронте. — Б.пр.