Клое Дювал
Шато край реката (21)

20
Габриел

Замъкът Ферте-Шандьоние, декември 1899

— Често си мисля какво щеше да стане с живота на майка ми и на мен, ако не бе паднала по стълбите в онзи далечен ден — каза й Тома вечерта, когато Габриел, както обикновено, отново отиде при него в библиотеката.

Загледана в танцуващите в огнището пламъци, младата жена се замисли какво да отговори. Откакто бе разкрил душата си пред нея, Тома изглеждаше по-ведър, не така затворен в себе си и не толкова мрачен. Сякаш самият факт, че се бе доверил на Габриел, беше разрушил и последните бариери, които все още съществуваха. Нищо не можеше да достави по-голямо удоволствие на младата жена от това, че бе избрал нея, за да й се довери. Във времето, което им оставаше да бъдат заедно, тя правеше всичко възможно да му помогне да сложи кръст на миналото и да си върне веднъж завинаги усмивката — обещание, което бе дала сама на себе си.

— Мисля, че не би трябвало да си задавате такива въпроси — отвърна тя нежно. — Те няма да ви донесат нищо добро, напротив — рискувате само да си причините болка. Човек не може да се върне назад. Всичко, което може да сторите, е да затворите страницата и да гледате напред. Към бъдещето.

— Знам.

— Би трябвало по-скоро да се концентрирате върху позитивните неща в живота. — По устните на младата жена плъзна закачлива усмивка. — Ето например, бихте могли… знам ли… да се постараете да вложите повече емоция в боя със снежни топки. Защото, позволете ми да ви го кажа, вие наистина сте лош стрелец.

За огромна изненада на Габриел Тома избухна в чистосърдечен смях. Смехът му й се стори най-красивото нещо от Сътворението на света насам.

 

 

Този следобед двамата бяха играли заедно в снега. Беше незабравимо.

Без да му разкрива дори за миг какво е намислила, Габриел бе убедила Тома да се върнат пак в парка на замъка заедно с Дукесата. И там, докато той гледаше как кучката лудува в снега, Габриел отстъпи няколко крачки назад, дискретно приклекна и както си беше с ръкавиците, направи снежна топка от белия пухкав сняг.

После, без да го предупреди, замери с все сила гърба на Тома.

Изненадан, той рязко се обърна. С широка усмивка на лицето Габриел му направи знак с ръка и после метна нова топка направо в лицето му.

Тази втора атака сложи началото на епична битка, която ги принуди да тичат из четирите края на имението за огромна радост на Дукесата, която скачаше около тях и лаеше по-силно и от виковете на Габриел.

И за пръв път, откакто го познаваше, Габриел видя Тома да се смее с безгрижен смях. Внезапно това вече не беше сломеният мосю Д’Арси, а щастливото и игриво момче Тома.

Повече от час Тома и Габриел играха като деца, без да се тревожат, че дрехите им ще се намокрят, и без да ги е грижа за благоприличието, нито за условностите.

Приключиха битката изтощени, проснати в снега с лице към небето и хванати ръка за ръка, с щастлива усмивка на измръзналите лица и по-искрящ откогато и да било поглед.

Първоначалната цел на Габриел бе това да се превърне в щастлив спомен, който той да съхрани в сърцето си и да черпи от него сили, за да понася тежките удари, но докато лежаха така един до друг, тя осъзна, че е спомен и за нея. И дълбоко в себе си почувства, че каквото и да се случи, за цял живот ще запази спомена за този следобед, в който Тома се бе засмял.

 

 

— Наистина трябва да работите над това, мосю Д’Арси — подхвана тя с усмивка. — Иначе е абсолютно неприемливо. Как ще научите децата си да улучват точно, щом самият вие не сте способен да попаднете в целта, която е на три крачки от вас?

Тома я погледна по странен начин, преди да я попита неуверено:

— Наистина ли мислите, че някой ден бих могъл да имам семейство?

— Убедена съм — заяви тя и тъга нахлу в душата й. — Там, в Съединените щати, ще срещнете жена, която ще ви обича повече от всичко на света. Двамата заедно ще създадете хубаво голямо семейство. Защото го заслужавате, Тома.

Той дълго се взира в младата жена с непроницаемо лице, но в погледа му прозираше нежност — Габриел я усети чак до глъбините на душата си. Тя за миг дори си помисли, че той ще каже още нещо и се надяваше, че ще й предложи, а тя би приела да му стане жена. Негова жена. Щеше да му каже „да“. Разбира се, че щеше да отвърне с „да“. Дори нямаше да изчака да довърши фразата, щеше да я изпревари и да приеме предложението.

Само че той отклони поглед — изглежда се опомни, и се върна на темата, с която бе започнал разговорът им.

— Знаете ли, като стана дума за семейство… преди няколко години се опитах да намеря семейството на истинския си баща.

— И успяхте ли? — попита Габриел, прикривайки разочарованието си заради сменената тема.

— Да.

Почувства, че тя го окуражава да продължи и сподели, че му е трябвало време, за да намери смелост и да се заеме с издирването. Колебаел се, защото не знаел как ще го приемат — него, това дете на греха, това обезобразено чудовище, което никой не обичал. Един ден обаче любопитството му надмогнало колебанията — все пак искал да провери. Искал да знае. Така се заел с проучването и без особени премеждия открил дирите на архитекта. Решил, че трябва да действа бързо, за да не се откаже от намерението си, и заминал сам за малкото градче, в което живеела майката на баща му госпожа Андрюс, тоест неговата баба. Само че като видял уплашения поглед на старата жена, когато му отворила вратата, не дръзнал да се представи с истинското си име, само споменал, че е син на стар приятел на Фредерик Андрюс и е дошъл да изрази, макар и толкова късно, съболезнованията си за смъртта на сина й. И после си тръгнал.

— Прочетох по погледа й, че белегът и недодяланата ми външност я сепнаха — обясни той. — Беше възрастна крехка жена, самотна, нещастна заради смъртта на единствения й син. Сърце не ми даде да я обременя и със собственото ми съществувание.

Като чу тази изповед, Габриел усети, че сърцето й се къса от мъка заради него.

— Не ви ли хрумна, че… — тя се поколеба за миг от страх да не бръкне като с нож в раната. — Кой знае… Ако бе научила, че сте неин внук, може би щеше да ви прегърне?

— Не мисля. Изплаши се от мен.

— Тя ли ви го каза?

— Нямаше нужда да ми го казва. Прочетох го в очите й.

Габриел грижливо подбра думите си:

— Вижте, това, което ви се е случило, наистина е ужасно и не знам как сте успели да издържите да не ви прекърши мъката, натрупана от тези трагедии. Но… Тома… станалото в миналото не трябва да ви пречи да живеете днес. Нито да обичате.

Тома я погледна с недоумение, а тя продължи:

— Не всички хора са като вашия… като Виктор дьо Сен Арман или като онзи юноша, който ви е причинил такова зло. Не всички ще ви отритнат, ще ви изоставят или ще ви предадат. Трябва отново да се научите да им имате доверие. Иначе… в известен смисъл победата ще е тяхна. Ако ме питате за мнението ми, смятам, че би трябвало да се върнете и да посетите баба си, да й обясните кой сте. Сигурна съм, че ще ви приеме.

— Наистина ли го мислите?

— Разбира се, че мисля така! Вие сте плът от плътта й и кръв от кръвта й. Без съмнение ще ви обикне. Вие сте прекрасен човек, Тома. Не сте чудовището, което тези хора са искали да ви накарат да вярвате, че сте. Имате белег и какво от това? Вие сте над този белег. Вие сте човек, който е преодолял миналото си и който сам е изградил характера си. Страдали сте, но сте се изправили отново на крака. Трябва да се гордеете с това, което сте. Струвате сто пъти повече от онези хора, които са ви сторили зло. Набийте си го в главата веднъж завинаги: заслужавате да бъдете обичан.

Младата жена замълча задъхана и прехапа устни. Не бе очаквала с толкова жар да започне такъв разговор. Думите й се изплъзваха от устните, без да може да ги спре.

— Съжалявам — каза тя стремително. — Не трябваше да говоря така… Това не е моя работа…

Габриел знаеше, че думите й вълнуваха Тома, дори го нараняваха. Четеше го по израза на лицето му. Въпреки това не съжаляваше за казаното. Има истини, които понякога бе наложително да се изрекат. А и още не беше свършила. Погледна Тома в очите и със сериозен тон продължи:

— Може ли да ви помоля нещо?

Той полека кимна с глава.

— Обещайте ми, че няма да страните от другите. И още, че ще живеете живота си, без да криете лице, с високо изправена глава, готов за щастието, както го направихте този следобед с мен. Съжалявате ли, че ми се доверихте?

Той се поколеба, преди да отговори:

— Не, не съжалявам.

— Тогава обещайте ми, че ще последвате съвета ми — настоя тя. — Имам ви доверие. Ако ми дадете думата си, знам, че ще го направите.

Той пое дълбоко въздух:

— Обещавам.

 

 

На другия ден младата жена отново беше в библиотеката за ежедневните си занимания с перодръжка в ръка и широко разтворена пред нея книга, която не виждаше. Умът й бе другаде, тя се търкаляше в снега заедно с Тома. Дълбокият глас на Арно Колен, фотографа на мосю Шоазьол, я извади от мечтите й.

— Боже, изплашихте ме до смърт! — възкликна тя, подскачайки и с ръка на сърцето.

Дискретно хвърли поглед да провери дали непоносимият оценител, който правеше търгове, не е с него и въздъхна от облекчение, като установи, че го няма.

— Извинете ме, че ви изплаших така, госпожице Вилньов — извини се фотографът. — Мислех, че сте ме чули да идвам.

— Знаете ли — отвърна младата жена, — когато вниманието ми е концентрирано в някоя книга, дори светът да рухне, сигурно няма да чуя.

Само че в случая точно в този момент всичките й мисли изобщо не бяха насочени към книгата, която описваше.

— И с мен е така, когато снимам — додаде мосю Колен и посочи с жест фотоапарата, който държеше в ръка.

Габриел забеляза, че фотоапаратът беше различен от онзи, който бе използвал предишния ден, за да снима замъка, този беше много по-малък. Другият представляваше огромен черен сандък върху триножник, в който можеха да се напъхат поне две глави, а този беше малка четвъртита кутия, покрита с черна кожа, и бе снабден в предната си част с обектив. Никога дотогава не бе виждала такъв фотоапарат.

— Е? — каза той. — Ще се съгласите ли да ви снимам?

— Да… Искате да ме снимате ли? — повтори думите му Габриел с почуда. — Но защо? В тази стая има десетки хиляди предмети, по-интересни от моята особа!

Фотографът се усмихна загадъчно.

— Да кажем, че това е въпрос на гледна точка. Хората… Според мен интересното в една снимка са хората. Те й придават живот. Ако няма жив субект, тогава фотографиите не са нищо повече от натюрморт. Винаги съм смятал, че животът е хиляди пъти по-интересен.

Габриел вдигна изненадано вежди. Това бе най-дългата реч, която го бе чувала да произнася, откакто се бе появил в замъка.

— Разбирам — каза тя. — Добре, така да бъде. След такова слово не ми остава нищо друго, освен да приема. Какво трябва да направя?

— Само бъдете естествена и всичко ще бъде превъзходно.

— Тогава ще взема една книга, така ще се чувствам по-удобно.

— Както желаете.

Тя избра книга, настани се, колкото може по-удобно на канапето близо до огъня, и изчака фотографът да приготви апарата.

— Готова ли сте? — попита той, вдигайки глава към нея. — Ще ви помоля да стоите неподвижно, докато ви дам знак, иначе снимката ще излезе размазана.

Габриел кимна с глава, преди да отвори книгата на случайна страница, и се престори, че чете. Миг по-късно чу шум от познати стъпки, който идваше откъм портретната галерия, и вратата на библиотеката се отвори. Без да се съобразява с препоръката на Арно Колен да стои неподвижно, Габриел незабавно вдигна поглед и видя Тома на прага на вратата.

Погледите им се срещнаха и внезапно светът около нея изчезна. На устните й се появи усмивка, а сърцето й ускори ритъма си. Недалеч от нея тя долови неясния шум от прищракването на фотоапарата.

Скоро обаче младата жена осъзна, че нещо не беше наред. Погледът на Тома бе мрачен, той не се усмихваше, а я гледаше с непозната досега настойчивост, сякаш искаше да запамети всяка черта на лицето й. Усмивката на Габриел се стопи и мъка започна да се надига в душата й.

Лекото покашляне внезапно й припомни, че фотографът е тук. Въпреки това тя не отклони погледа си от Тома, нито той своя от нея.

Арно Колен сякаш усети промяната, стана, заявявайки, че е направил желаната снимка и ще ги остави.

— Благодаря, мосю Колен — каза Тома. — Бихте ли могли да ме изчакате в работния ми кабинет? Имам една молба към вас.

— Разбира се, мосю. Трябва ли да извикам и мосю Шоазьол? Той е в галерията с оръжията.

— Не, елате само вие.

— Чудесно, мосю.

Той кимна с глава и излезе, а Тома се обърна към Габриел:

— Какво става? — попита младата жена веднага, пристъпвайки няколко крачки към него.

— Трябва пак да замина за Англия.

Това съобщение въздейства на Габриел като удар с юмрук в корема.

Тя усети, че ръцете й започват да треперят, а коленете й омекват.

Не-не-не и не! Не можеше да замине. Още не. Не толкова скоро.

Не беше готова да се разделят, не беше готова да му каже сбогом.

— Но… — заекна тя — нали ще се върнете? Нали няма да тръгнете за Съединените щати, без пак да минете оттук? Без… без да се сбогувате?

Той се усмихна, но в усмивката му нямаше радост.

— Ще се върна, обещавам.

Тя сложи длан върху сърцето си, за да го успокои, и въздъхна, без да съзнава какво прави.

— Колко време ще отсъствате?

Дали нямаше да се върне след седмици, когато двамата с баща й отдавна вече щяха да са си отишли? Ами ако това е последният път, когато го вижда? И ако…

— Още не знам.

Имаше опасност коленете й да се подгънат, но младата жена успя криво-ляво да се съвземе.

— Кога трябва да тръгнете?

— Още днес.

О, господи! Тя притвори очи — не беше в състояние да понесе болката в гърдите й.

— Габриел?

Отвори клепачи и срещна тревожния, колебаещ се поглед на Тома.

— Можете ли… Ще се съгласите ли сега вие да ми обещаете нещо?

— Всичко, което желаете — прошепна тя.

И го мислеше. Би отвърнала с „да“ на всичко, дори и на предложение да замине заедно с него за Англия.

— Ще ме чакате ли? Искам да кажа… Ще ме чакате ли да се върна, преди да си тръгнете за Анже?

— Да, ще ви чакам толкова дълго, колкото е необходимо — отвърна тя тутакси, без дори да разсъждава какво означава обещанието й.

В този момент вратата отново се отвори и като видя баща си да влиза, се опита да прикрие вълнението си.

— Мосю Вилньов — каза Тома, обръщайки се към него, — много ми е приятно да ви видя на крака. Изглежда се чувствате по-добре?

— Много по-добре съм, мосю. Благодаря за загрижеността ви. Благодаря ви също за всичко, което направихте за мен и дъщеря ми. Задължен съм ви.

— Важното е, че сте на крака, само това има значение.

— Благодаря, мосю.

— Тъкмо исках да ви видя. Принуден съм да отсъствам известно време и попитах дъщеря ви ще ви бъде ли удобно да изчакате завръщането ми, преди да напуснете замъка.

— Разбира се, че да, мосю, няма пречка. Габриел и моят помощник ще се погрижат за книжарницата, докато отсъствам.

— Не! — възкликна Тома. — Всъщност — продължи той, чувствайки се малко неловко, — бих желал да бъдете и двамата тук, когато се върна. Бих искал да ви благодаря по подходящ начин за това, което направихте.

По лицето на Морис се изписа изненада, но не възрази.

— Щом държите, Етиен вероятно ще съумее да се оправи и сам още известно време — отвърна той.

— Благодаря, мосю Вилньов. Сега трябва да ви оставя. Имам… доста неща да подготвя, преди да тръгна.

 

 

След час всички се бяха събрали пред главния вход на замъка и всеки му пожелаваше приятен и лек път.

— Ще ме изпратите ли до изхода на имението? — попита той Габриел, която се позабави, докато другите бързаха да влязат вътре, за да се спасят от студа.

Тя кимна с глава и двамата мълчаливо тръгнаха по пътеката, която водеше към входа на замъка, а Дукесата весело подскачаше около тях в снега.

Слънцето грееше високо в небето и светлината му, която бялата покривка на снега отразяваше, беше толкова ярка, че Габриел трябваше да присвива очи. Един яростен порив на вледеняващия вятър се промъкна под краищата на шала и я накара да потрепери.

— Студено ви е — каза Тома. — Би трябвало май да се върнете…

— Не — побърза да му отговори. — Не искам да се връщам.

Още не.

Стремеше се да се възползва от всяка секунда с него.

Вървяха бавно, мълчаливо, сякаш за да отдалечат момента на заминаването. На сбогуването.

То си беше точно това. Сбогуване. Той щеше да се върне. Беше обещал. Габриел знаеше, че Тома не е от хората, които не спазват обещанията си.

Защо тогава тази буца не се маха от гърлото ми? — почуди се младата жена. — Защо е толкова тежко на сърцето ми?

Щом сега реагираше по този начин, макар че бе сигурна, че пак ще го види, какво ли щеше да стане, когато настъпи времето на истинското сбогуване? По-добре беше да не мисли за това в момента. Колкото повече приближаваха входа на замъка, където чакаше Торнадо, толкова по-трудно й бе да се справя със сълзите, които напираха в очите и които едва сдържаше. Приближаваха се до мига на заминаването.

— Нали знаете, че има и по-модерни средства за пътуване — обърна му тя внимание и посочи черния ездитен кон на Тома, опитвайки се напразно да промени посоката на своите мисли. — Само след няколко седмици ще настъпи 1900 година — добави с пресилена усмивка, — а вие… вие все още яздите кон.

Веднага в паметта й изплуваха картини от нощта, когато препускаха през полето.

Струваше й се, че бе изминала цяла вечност от онзи ден, в който бе дошъл да я вземе от книжарницата. Толкова неща се бяха променили оттогава… Възможно ли е да са минали само две седмици?

— Да, знам, че има по-модерни средства — отвърна Тома, — но предпочитам Торнадо.

По лицето на Габриел се появи лека усмивка. Разбира се, че би предпочел Торнадо.

Пред машините винаги би избрал животните. А също и пред хората, сигурна беше в това.

Дукесата сякаш предусети нещо и се залепи за Тома, мушкайки глава в дланта на ръката му. Габриел я гледаше с копнеж.

— Ще й липсвате — прошепна тя, галейки хълбоците на кучката.

Колко би искала да е на мястото на Дукесата и да се сгуши в Тома, да свре лице в извивката на врата му, да плъзне длани в косите му. И никога повече да не се разделя с него.

— Ще ми липсва и на мен — отвърна Тома, после я погледна настойчиво. — Но вие ще ми липсвате още повече.

Сърцето й прескочи един удар.

— Не толкова, колкото вие на мен — прошепна тя със свито гърло.

Това, което последва, стана за части от секундата. Преди да осъзнае какво става, Тома обгърна лицето й с длани и притисна устни към устните на Габриел нежно в началото, а после силно, сякаш искаше да запечата нещо случило се между тях, една ненакърнима връзка.

После, само миг по-късно, се отдръпна, качи се със скок на коня и го пусна в галоп, без да погледне назад.