Клое Дювал
Шато край реката (32)

31
Александра

Шандьоние на река Виен. В наши дни

И дъжд от метеорити да се бе изсипал над Шандьоние точно в този момент, сигурно нямаше да разбера. Бях другаде. Някъде, където бяхме сами в света. Където утре не съществуваше. Където значение имаше само неговото тяло, прилепено до моето, дланите му, обхванали лицето ми, палците, които нежно галеха бузите, и челото му, опряно в моето. В гърдите сърцето ми биеше диво, а стомахът ми все едно танцуваше ча-ча-ча. Мислите ми летяха във всички посоки и противоречиви чувства се бореха за надмощие: радост, екзалтация, неудържимо желание да танцувам и да подскачам навсякъде и да викам, пък който ще да ме чуе: „Обича ме!“, но насред тези емоции, които ми даваха криле… се промъкваше чувство за вина и един непоносим тъничък гласец, който постоянно повтаряше, че съм сгодена за друг.

Само няколко мига, молех се. Остави ме да се насладя на думите му само още няколко мига…

Ерик отдръпна челото си от моето. Но не свали длани от лицето ми. Напротив, стисна го по-силно и нежно го повдигна към своето. После, без никакво предисловие, ме целуна.

Това беше вълшебна целувка — едновременно ласкава и страстна, целомъдрена и дръзка, нежна и пълна с отчаяние, силна и романтична, опияняваща… и напълно, изцяло, неустоимо разтърсваща. Целувка, с която казваше всичко. Целувка, която даваше, без да иска нищо в замяна, и която вероятно точно затова и получаваше същото.

Целувка, от която надали щях да остана невредима — знаех го, чувствах го дълбоко в душата си.

Признавам си, че в мига, в който устните му докоснаха моите, забравих за всичко. Забравих коя бях, къде бях. Тълпата, танцуващите двойки, Марин. Вчера, днес и утре. Тънкият гласец в главата ми, който упорстваше и не искаше да млъкне.

И още преди да си помисля, че трябва да го спра, вдигнах ръце до лицето му, плъзнах пръсти върху слепоочията, зарових се в кестенявите му коси и аз се отдадох — на него, на нас, на магията, в чиято власт бяхме.

Не знам колко време останахме така да се целуваме насред тълпата също като в романтичните филми, които бях гледала толкова пъти. Времето бе спряло.

Но всичко хубаво има край, дори и най-прекрасната целувка в историята на целувките, и устните му се откъснаха от моите, а времето се върна. Шумовете около нас се появиха отново, вече чувах музиката. Въпреки това стоях със стиснати очи. И тъй като не ги отварях, нищо не ме принуждаваше да виждам реалността.

В гърлото ми заседна буца. Внезапно ми се доплака, но не знам дали от радост, или от тъга.

Сигурно от второто.

От гърдите ми се изтръгна въздишка, която не успях да сдържа.

— Пак ще си отидеш, нали — прошепна Ерик с глас, който ми късаше сърцето, и опря челото си в моето. — И пак ще ме отбягваш.

Лицата ни бяха толкова близо едно до друго, че усещах дъха му върху устните си.

— Не те отбягвам — излъгах.

Разбира се, че го отбягвах. Отбягвах го от дни, отбягвах да съм до него, отбягвах чувствата си от страх, че няма да мога да устоя.

Ерик леко се засмя.

— Принцесо, след Анже отношението ти към мен е безупречна дефиниция на „отбягвам“. Ако човек погледне за сверка в речника, с положителност ще види там снимката ти.

Усмихнах се все така със затворени очи, но с безрадостна, тъжна усмивка.

Нямаше как да не забележа, че това бе намек за разговора ни в Анже. С него започна всичко. А може би се лъжех и чувствата, които изпитвах към Ерик, се бяха родили много по-отдавна.

Може би дори още в първия ден, още в момента, в който забелязах за първи път как в погледа му се мярна тъга и се запитах какво ли се крие зад арогантността и агресивността му?

— Прав си — отвърнах.

— Защо? Не ми казвай, че не изпитваш чувства към мен. Жестовете ти говорят обратното. Тази целувка казва обратното.

— Знам…

— Тогава какво има? Кажи ми, Алекс. От какво те е страх?

— Не ме е страх — подхванах. — Аз…

Аз съм сгодена!

Само три думи, три кратки думи. Защо не можех да ги произнеса? Защо беше толкова трудно да го направя? Защо ми се струваше, че така сама, с голи ръце сякаш щях да изтръгна собственото си сърце от гърдите?

Не можеше повече така. Не можех да продължавам да се измъчвам и по този начин да измъчвам и него. Трябваше да му кажа истината. И да се отдалеча, преди да е станало твърде късно. Преди вече да не съм способна да го направя.

Поех си дълбоко въздух.

— Ерик… — започнах с тих глас все така със затворени очи, но внезапно спрях.

Буцата в гърлото ми пречеше да дишам и очите ми се напълниха със сълзи. Сърцето в гърдите ми сякаш се късаше на милиони дребни парченца.

Това беше правилното решение. Това беше единственото решение.

Отворих очи и вдигнах лице към неговото. Силните чувства, които видях в погледа му, ме блъснаха като плесница и всичките ми вътрешни органи се свиха на топка, пищейки, че не мога да му причиня такова нещо.

Че не мога да причиня такова нещо на нас.

Не им обърнах внимание.

Нямаше „нас“. Нас — това бяхме ние двамата със Спенсър. И щеше да е по-добре както за него, така и за мен, колкото по-рано си спомня за това.

— Има ли място, където бихме могли да поговорим? Тук… има твърде много хора, а и…

Погледна ме така, сякаш искаше да намери отговор, да се успокои по отношение на това, което се канех да му кажа. Не знам какво си помисли заради сълзите ми, които ми беше все по-трудно да преглъщам, но затвори за миг очи, въздъхна и полека кимна с глава.

— Ела, върви след мен. Знам едно място, където ще бъдем на спокойствие.

Не бяхме направили и три крачки, когато музиката спря и Брюно се качи на естрадата с микрофон в ръката. Без изобщо да слуша какво казва приятелят му, Ерик продължи да се промъква през тълпата, държейки ме за ръка, за да е сигурен, че няма да изостана.

— Добре дошли на всички и благодаря, че тази вечер сте тук — започна Брюно. — Преди всичко искам да ви кажа, че костюмите ви са направо фантастични и че Марин и аз наистина ви благодарим, че се включихте. Преди да дам думата на нашата главна организаторка, бих искал да споделя няколко думи. Не се безпокойте, знам, че ви се иска да танцувате и да се забавлявате и с нетърпение очаквате фойерверките, така че ще бъда кратък. Но бих желал тази вечер да ви кажа нещо важно. Всъщност, да го кажа по-специално на един човек — на Ерик Ланел, но да го чуете всички. Ерик, моля, ела на естрадата при мен…

Думите на Брюно ни спряха насред устрема ни. Ерик се обърна към сцената, а после към мен.

— Върви — казах му, отгатвайки въпроса в погледа му. — Ще те изчакам.

— Сигурна ли си? Защото иначе Брюно може и да почака.

— Не, Брюно не може да чака. Обещавам, че няма да избягам.

Той продължи да се взира в мен още няколко секунди, сякаш за да се убеди, че не го лъжа и че наистина ще остана тук, после кимна и пусна ръката ми.

— Ще ме чакаш тук, нали? Ще дойда, щом се измъкна.

— Няма да мърдам.

С няколко крачки пресече тълпата от танцуващи двойки, а очите на всички бяха вторачени в него. С един скок се оказа на естрадата, както го бе направил преди малко, и отиде при Брюно, а двама души качиха горе нещо като пиедестал, покрит с платно.

Мушнах се няколко крачки напред, за да виждам по-добре, моментално забравяйки за тревогите си и изгаряйки от любопитство.

— Ерик — започна Брюно, — благодаря, че си тук тази вечер. Знам, че не обичаш да си център на вниманието, затова ще бъда кратък.

Докато говореше, кметът се бе приближил до пиедестала, увличайки и Ерик със себе си.

— Както всички знаете — продължи той, — тази вечер поставя началото на цяла седмица тържества, с които ще отпразнуваме хилядолетието на Шандьоние. През 1016 година един новопроизведен рицар получава няколко хектара гора, насред която издига ловна хижа. Днес знаем това благодарение на проучванията на пристрастени историци, които се посветиха на историята на нашия град и на неговия замък. Тази вечер заедно с организационния комитет искам да отдадем почит не само на нашия красив град, но и на двама от най-ревностните и отдадени на работата си историци и негови пламенни защитници — и Брюно се обърна към Ерик. — Това са твоите родители, Ерик — Лора и Марк Ланел.

Ерик не можа да скрие изненадата си и смръщи вежди.

Проврях се още крачка напред, подтиквана от любопитство и нетърпение.

— Знаеш, че винаги съм изпитвал към тях огромно възхищение — продължи Брюно, — въпреки че нямах удоволствието да познавам лично майка ти. Но винаги съм искал официално пред всички да споделя с каква преданост работеха за нашия град и за замъка, колко много обичаха Шандьоние и неговата история. Затова след като станах кмет, се заех да осъществя този замисъл.

Брюно дръпна плата и откри великолепна скулптура на замъка Ферте-Шандьоние, изработена от бронз. Над замъка имаше една-единствена разцъфнала роза, която също бе направена от бронз. Бях доста далеч от естрадата и не можех да разгледам детайлите на скулптурата, но пък ясно виждах емоцията по лицето на Ерик, въпреки че той правеше огромни усилия да я скрие.

— Розата е от същия вид като тази, която баща ти посади за майка ти — обясни Брюно, докато Ерик слушаше мълчаливо. — Днес ти връчвам скулптурата, направена в памет на Марк и Лора, без които Шандьоние нямаше да е това, което е днес. И знай, че всички ние ги обичаме много, светът загуби прекрасни хора, когато си отидоха от него.

— Не знам какво да кажа… — прошепна Ерик със задавен от емоцията глас.

Виждах по погледа му, че прави усилие да спре напиращите сълзи. Знаех го, защото бях видяла с очите си колко дълбоко го бе засегнала смъртта на баща му и колко страдаше още.

Сърцето ми изведнъж преля от емоции. От благодарност към Брюно за жеста му, който — знаех това — развълнува дълбоко Ерик. Но и заради едно мощно чувство, което ме тласкаше към Ерик и ме изпълваше с желание да се кача на естрадата, да стисна с длани ръката му и да споделя с него този момент, да му кажа, че вече не е сам, че и аз съм тук. И че всички сме тук.

— Няма нужда да казваш каквото и да е — подхвана Брюно и сложи ръка върху рамото на Ерик. — Знам. Това е нищо в сравнение с онова, което всички дължим на родителите ти. Предлагам ти засега да сложиш скулптурата някъде в кметството, за да може всички да й се любуват и да знаят кои са Лора и Марк Ланел. А когато замъкът бъде реставриран, ще я преместим там заедно с паметна плоча с надпис каква е историята на родителите ти и как е преплетена тя с историята на замъка. Обещавам ти го, Ерик — добави Брюно, като забеляза изненадата му. — Замъкът ще бъде реставриран.

Кметът ме потърси с поглед в тълпата и като ме видя, се усмихна, после добави:

— И не мисля, че изпреварвам събитията, като казвам, че всички, които присъстват тук тази вечер, ще се борят, колкото е необходимо, за да се възроди замъкът от пепелището. Ако си съгласен, разбира се.

Ерик стоеше, взрян в скулптурата, само кимна с глава, без да произнесе и дума. Сигурна бях, че не смееше да отвори уста, за да не го повлекат емоциите.

— Той не знаеше — заяви Марин до мен.

Подскочих. Цялото ми внимание беше съсредоточено в ставащото на естрадата и не чух кога се е приближила.

— Това, което правите за него, е нещо изключително — отвърнах.

— Което ние правим за него — поправи ме тя. — Брюно ми сподели, че имате нещо предвид за замъка.

— Да — отвърнах, преди да й обясня същината на идеята си, която бях изложила сутринта пред Ерик.

— Алекс, но това е чудесно!

— Все още не е станало — добавих. — Не мога да обещая нищо.

— Знам. Но с общи усилия ще успеем. Сигурно е. Ще спасим замъка.

— Надявам се — въздъхнах и погледнах Ерик. — Във всеки случай ще направя всичко по силите си, за да осъществя идеята.

— Благодаря, Алекс. Благодаря от все сърце!

— Изчакайте, преди да ми благодарите.

— Независимо дали ще стане, или не — благодаря. Не бяхте длъжна да правите каквото и да е.

— Знам. Но това е по мое желание.

— Разбирам. В крайна сметка историята на замъка в известен смисъл е и ваша.

Настъпи тишина. После чух как Ерик, дълбоко развълнуван, благодареше на Брюно. Гърлото ми бе свито, а сърцето ми блъскаше. Сякаш… сякаш улавях какво изпитва. Все едно че го чувствах аз.

Прокашлях се.

— Вижте, всъщност не произхождам от семейство Сен Арман stricto sensu^[1] — започнах да обяснявам, за да отклоня вниманието си от чувствата, които ме връхлетяха.

— Как така?

Обясних с няколко думи произхода на Тома.

— Винаги съм се чудила защо е сменил името си. Това обяснява всичко. Направо си е за роман — добави Марин с усмивка.

— И аз мисля така. Наистина би трябвало един ден някой да опише тази история. Сигурна съм, че ще се получи прекрасна книга.

Марин остана така замислена известно време, после се обърна към мен и очите й блестяха от вълнение.

— Спомняте ли си, че когато пристигнахте, ви споменах за приятелката ми, която живее в Бретан?

— Да, е и?

— Тя е романистка и неотдавна публикува превъзходен роман, който има шеметен успех. Сигурна съм, че ще бъде идеалният автор за случая. Перото й е надарено… с такава нежност и вълшебство, че всяка описана от нея история звучи като приказка.

Замълчах, за да осмисля идеята. Роман, написан от истинска професионалистка, която да отдаде дължимото на преживяванията на моите прадеди… щеше да е чудесно. Наистина чудесно. И не само за мен.

— Представете си само как може да се развие туризмът в полза на града и на замъка, ако се публикува роман, който разказва какво се е случило тук и ако този роман има успех! — възкликнах. — Вече си представям рекламните пана: „Това е мястото на трагичната и приказна история на последния барон Сен Арман“. — Струва си, все пак.

Марин се позасмя.

— Без съмнение! Ще й се обадя още утре. Ако сте съгласна, разбира се.

— Ще се чувствам поласкана! Но сигурна ли сте, че ще иска да се заеме, а и дали ще има време?

— Доколкото познавам Флави, няма никакво съмнение, че ще има желание да се захване с това! Няма как да устои на толкова красива любовна история. Освен това е и историк, така че изобщо не си задавам подобен въпрос. Що се отнася до времето, това вече е нещо друго, но няма как да разберем, ако не я попитаме.

— Чудесно! Благодаря, Марин! Знаете ли, вие наистина сте прекрасен човек!

— И вие — също.

Усмихнах се тъжно и сведох поглед.

— Не знам. От няколко дни насам изобщо не се чувствам прекрасен човек.

Погледнах към Ерик и Брюно, които все още бяха на естрадата, и отново изпитах тъга при мисълта за разговора, който предстоеше.

— Алекс, какво не е наред? Можете да споделите с мен, нали знаете това?

Въздъхнах.

— Знам, Марин. Няма нищо. Мисля… че е, защото предстои да замина оттук. Да напусна това място, замъка, вас.

И него…

Над тълпата наоколо погледът ми срещна погледа на Ерик и останахме така известно време.

— Виждам — каза тихо Марин след малко. — Нали знаете… тук винаги ще има място за вас. Имам приятелка, която дава под наем малък, напълно самостоятелен апартамент над гаража си. Мога да говоря с нея да ви го даде на добра цена, ако пожелаете да дойдете отново за няколко седмици. Или за няколко месеца. Нали знаете? Заради романа. Или заради замъка. Или по каквато и да е друга причина.

— Де да беше толкова лесно… — въздъхнах.

Марин замълча и се заслушахме в думите на Брюно, поне привидно. Да си призная, не чувах нищо. Продължавах да се взирам в Ерик и в главата ми се въртяха хиляди мисли, хиляди чувства. Дори не разбирах за какво точно мисля.

— Нали знаете — подхвана Марин полека, — че понякога решенията са много по-прости, отколкото изглеждат.

— Да — отвърнах й. — Трудни са последиците от тях.

— Алекс…

— Да?

Обърнах се към нея.

— Обичате ли го?

Сведох поглед и не отговорих веднага.

— Не знам. Аз… Има нещо, но не знам какво е.

— Какво ви пречи да го разберете?

Отново въздъхнах. И пак замълчах. Но Марин беше прозорлива.

— Вече си имате някого, така ли е? Онзи, с когото се опитвахте да се свържете дни наред? Чух ви една вечер — обясни тя, като видя изненадата ми.

Стиснах устни и полека кимнах.

— А Ерик знае ли?

— Не.

— Трябвало е да му кажете. Винаги е предпочитал честните отношения. Ненавижда преструвките.

— Тъкмо се канех да му кажа, когато Брюно го извика, за да му направи този подарък.

— Да, разбирам…

— Загубена съм, Марин — признах си внезапно. — Знам, че трябва да се отдалеча, да се откажа от него, но…

— Но е по-трудно, отколкото си го представяте.

Кимнах с глава.

— Опитайте с ези-тура.

— Няма да взема такова важно решение, разчитайки на слепия случай!

— Гледали ли сте „Теория за големия взрив“?

— Телевизионният сериал ли? Да, но не виждам връзката.

— Помните ли епизода, в който Шелдън е в магазин за видеоигри и се чуди коя конзола да избере?

— Не, не си го спомням.

— В този епизод Ейми го съветва да хвърли ези-тура, за да разбере кое предпочита.

Сбърчих вежди — не разбирах какво иска да каже.

— Просто е — обясни Марин. — Какъвто и да е резултатът, или ще сте щастлива от него, или ще сте разочарована. Ако сте разочарована… ще сте наясно какво решение да вземете.

Замислих се за момент над съвета й. Наистина, хитро беше.

Тъкмо се канех да й отговоря, когато чух Брюно да вика Марин и това ме спря.

— Май дългът ме зове. Помислете върху това, което ви казах. И не забравяйте да се вслушате в сърцето си. Това е най-важното.

— Благодаря, Марин.

Усмихна се и ме остави сама с мислите ми, за да се присъедини към Брюно и Ерик на естрадата, като мимоходом подхвърли на Ерик да поостане малко по-дълго с нея, после ми намигна.

Усмихнах се. Може и да бях феята на празника тази вечер, но без съмнение тя беше моят ангел пазител през целия ми престой тук. Тя също щеше да ми липсва.

Дълги минути я слушах да говори с присъщото й чувство за хумор и пламенност, да обяснява как ще протече вечерта, какво се предвижда, за да се съберат средства за финансирането на сдружение, което да се занимава с опазването на замъка.

— Скъпи дами, предвидили сме нещо специално за вас: танц с наддаване. След секунди започва наддаването за танц с онези, които избрахте в категорията „четиримата най-секси мъже в града ни“ — извинете, господа, но така гласуваха дамите: Бенжамен — нашият елегантен, провокативен и чаровен полицай; Максим — крайно прелъстителният и също толкова изкусен майстор готвач; Ерик — собственик на замъка и доктор с дух на авантюрист; и последният, но не и на последно място, това е нашият кмет. Господа, заповядайте, ако обичате на сцената, за да могат дамите да ви се възхитят…

Като всички наоколо и аз се засмях, когато и другите двама се покатериха на естрадата и един след друг започнаха да излизат напред, за да се представят. Всеки от тях играеше перфектно ролята си — един излизаше пред публиката с дълбок поклон, друг се въртеше насам-натам, за да изпъкнат мускулестите му плочки или пък се надуваше като паун, за да съблазни присъстващите дами.

Всички… освен Ерик, който не ме изпускаше от поглед, сякаш се страхуваше, че отново ще избягам.

Усмихнах му се леко и той ми се усмихна.

Марин тъкмо обясняваше как точно ще протече наддаването, когато телефонът ми започна да вибрира. Започнах да ровя с ръка в чантичката, прикрепена към китката ми, и го измъкнах оттам.

Направо замръзнах, като видях лицето, което се появи на екрана.

Беше Спенсър.

Леката усмивка, която играеше по устните ми, се изпари безвъзвратно и усетих как раменете ми увисват. Няколко мига се взирах в лицето на годеника си, на мъжа, когото си бях избрала, докато търсех във всяко кътче на сърцето да открия някакво чувство към него.

Напразно.

Нямаше нищо. Абсолютно нищо.

Вибрирането секна, включи се автоматичният регистратор.

Продължавах да се взирам в екрана с лицето на Спенсър и в трите думи, които казваха, че съм пропуснала едно повикване, питайки се защо не му отговорих. Защо не успях да намеря дори следа от чувствата, които търсех.

След няколко секунди телефонът отново започна да вибрира. Този път имах съобщение. Не го прослушах.

Нямах желание.

Ти не си щастлива със Спенсър. Ти не разцъфваш с него… Имаш нужда от някой, който да споделя увлеченията ти, да те окуражава, да ги подхранва, а не да ги задушава в зародиш, както прави той.

Думите на Беа отново и отново започнаха натрапчиво да се въртят в главата ми и внезапно всички парченца на пъзела по вълшебен начин заеха всяко своето място. Нямах нужда нито от монета за ези-тура, нито от някаква игра на късмета, за да разбера какви чувства изпитвам наистина.

Просто трябваше да си отворя очите. И, както каза Марин, да се вслушам в сърцето си.

Беа имаше право. Във всяко отношение.

Самата аз не бях пожелала да погледна истината в лицето. Страхувах се да взема решението, което тя изискваше. Страхувах се от последиците. От неизвестността. Но време беше да спра да си заравям главата в пясъка като някакъв щраус и да погледна фактите лице в лице: отдавна вече бях минала точката, от която нямаше връщане назад. Глупаво и наивно беше да вярвам, че все още можех да го направя. И че все още бих могла да се върна към предишния си живот, сякаш нищо не е станало. Че бих могла да пренебрегна с лекота всичко, което се бе случило тук; всичко, което бях направила; всичко, което бях почувствала; всичко, което бях разбрала за себе си, и да се върна към рутината в живота си отпреди това, към работата, книгите, рисуването, телевизионните сериали, към Спенсър… Към живот без изненада, без страст в него, който водехме двамата заедно.

Натрупаният опит отвори очите ми, за да разбера себе си, да разбера коя съм и какво искам от живота.

А също и какво не искам.

Сърцето ми ускори ритъма си, докато в ума ми всичко се подреждаше от само себе си, сякаш бях намерила най-сетне липсващото парченце от пъзела.

Нямах никаква представа какво щеше да е бъдещето ми, нито дали Ерик щеше да е част от него и щях ли да успея да спася замъка по някакъв начин. Не знаех къде ще ме отведат чувствата, които изпитвах към неговия обаятелен собственик, нито дали щяха да ме отведат изобщо някъде, а и щяха ли да траят достатъчно дълго, за да намеря това място. Но сега поне ми беше ясно едно нещо.

Моето бъдеще не беше със Спенсър. И за да съм напълно честна със себе си, трябва да призная, че отдавна вече той не бе част от него, но самата аз не бях пожелала да видя признаците за това. А те бяха очевидни. Пътищата ни се бяха разделили, без да си дадем сметка за това. Бяхме се затворили в рутината и тя бе сложила край на нашата връзка още преди да ми предложи да се омъжа за него.

Обичах го и сигурно винаги щях да го обичам, но сега съзнавах, че това беше по-скоро приятелска обич, а не нещо друго. Обичах го, както човек обича най-добрия си приятел или брат си, но не и като годеник или като любовник. Вече не изпитвах желание да се хвърля на врата му посред бял ден и да го целувам до забрава. Не копнеех за тялото, за усмивката, нито за звука на гласа му. Той не беше в мислите ми всеки миг от денонощието.

Всичко това изпитвах към Ерик. Към него и единствено към него.

И наистина исках да знам има ли шанс той и аз да бъдем заедно. Дали би могло някога да съществува ние.

Вдигнах очи и инстинктивно потърсих погледа на Ерик. Усмивката от лицето му бе изчезнала, там се четеше тревога. Сигурно бе забелязал как изражението ми се бе променило. Усмихнах му се, размахах телефона, за да го успокоя, и му дадох знак с глава, че ще се отдалеча за малко, колкото да изпратя едно съобщение.

Кимна, показвайки, че ме е разбрал. Измъкнах се от тълпата и си потърсих място малко по-назад, за да мога все пак и да се възхищавам на спектакъла. Марин продължаваше да говори, мъжете на сцената да се правят на красавци, а Ерик ме следеше с поглед.

Написах кратко съобщение.

„Сега не мога да отговоря. На нещо като маскен бал съм, много приятен. Ще имаш ли възможност да ми отделиш малко време утре? Наистина трябва да говоря с теб.“

Пръстът ми стоеше върху бутона за изпращане, но за части от секундата се поколебах. Сърцето в гърдите ми блъскаше с все сила. Сигурна ли бях в себе си? Дали не правех грешка в момента? Не хвърлях ли на вятъра пет години от живота си за нещо… което може би дори не съществуваше? За мъж, който може би не ме обичаше истински?

Знаех, че така ще причиня страдание на Спенсър. Ще разочаровам и моите, и неговите родители, а изпитвах огромно уважение и привързаност към тях.

Щеше да ми се наложи да поема отговорност за постъпката си, да приема, че ще причиня болка на другите, за да намеря себе си. След такъв разговор нямаше вече да има връщане назад. Това ли исках?

Отговорът беше ясен: да.

Да, исках точно това. Исках да намеря себе си. Не желаех вече да живея така. Копнеех за нещо повече. За Ерик, за замъка, за свободата си и за тази авантюра. Жадувах за екзалтацията от непознатото.

А то започваше сега.

Не исках да отлагам и натиснах бутона за изпращане, слагайки край на колебанията си, на безконечните дни страдание и постоянно възникващи въпроси. Може би не си давах сметка какво точно правя, но изведнъж се почувствах… не знам как да кажа. Почувствах се освободена. Спасена. Готова да приема всичко, което животът щеше да ми предложи. Бях изплашена, ужасена, но ми олекна, завладя ме оптимизъм.

За първи път от дълго време насам бях сигурна, че бъдещето ще ми се усмихне. И че всичко ще е наред.

Бях щастлива. Най-сетне. Вече знаех коя съм. Знаех какво искам. Сега нещата бяха ясни.

Тази вечер, след като тържеството приключи, щях да говоря с Ерик. Щях да му кажа всичко, без да крия каквото и да е. Да му разкажа за Беа и Спенсър и за решението си да загърбя миналото и да се посветя на бъдещето и на замъка. На себе си. На него.

Щеше да ме разбере. Знаех, че ще ме разбере.

Отново го потърсих с поглед и когато той ме видя, сякаш погледите ни се сляха. Пак му се усмихнах. Само че този път уверено. С усмивка, пълна с обещания. Усмивка, която казваше, че споделям чувствата му и съм готова да поема рисковете, които тя води след себе си.

Лицето му сякаш грейна, засия от щастие и той също ми се усмихна. Светът около нас изчезна и се почувствах щастлива и лека. Сякаш вече нищо не можеше да ме засегне. Бях намерила своето място. Приближавах се до happy end на своята история.

Сигурно беше.

Четях го в погледа му.

И тъкмо когато се канех да се върна при хората на площада и — да се включа в наддаването, за да спечеля един танц с мъжа, за когото сърцето ми копнееше, усетих, че някой стои плътно зад мен, и две длани изведнъж затулиха очите ми. После един глас прошепна право в ухото ми:

— The fairest of them all… May I kiss you, my fair lady?^[2]

Усмивката ми замръзна и всички мускули на тялото ми се напрегнаха.

Този глас… но как така?

И още преди да успея да реагирам, двете ръце се отдръпнаха от очите и ме хванаха за раменете, за да ме завъртят.

Спенсър ме прегърна, притисна ме до себе си и под смаяния поглед на Ерик страстно ме целуна.