Клое Дювал
Шато край реката (16)

15
Александра

Анже. В наши дни

— Е? — попитах, докато закопчавах колана. — Какво стана с архитекта?

Спазвайки обещанието си, Ерик Ланел беше паркирал мотора пред странноприемницата точно в 8 часа. Чаках го, преливаща от енергия и нетърпение, без да смея да помръдна, с папката в едната си ръка и патериците в другата.

— Готово — отвърна той, икономисвайки думите си, което предизвикваше респект.

— И все пак? — настоях. — Вникна ли в проблема? Даде ли ви някакви идеи? Някакви решения? Нещо като заем с нулева лихва за сто и петдесет години? Или половин милиард евро?

— Той е архитект, не е банкер. Каза, че ще помисли, ще се обади тук-там и ще се свърже с мен след няколко дни.

— Смятате ли, че наистина ще ви помогне?

— Не знам.

— Но все пак не ви ли направи поне добро впечатление?

— Не бих се изразил така. Изглеждаше компетентен, но не прояви някакъв по-специален интерес. Мисля, че замъкът не беше достатъчно престижна задача за него.

— Но той няма право да постъпва така! Не може да определя на случаен принцип кой замък заслужава да му бъде обърнато внимание!

— Слезте на земята, принцесо. Той е изключително реномиран архитект и много търсен, на всичкото отгоре. Разбира се, че може! Не…

— Не живеем в идеален свят, да, знам — прекъснах го. — Но съгласете се, че това е вбесяващо!

Не, ама наистина! С какво право този човек си позволяваше да определя точно този замък като безинтересен? Той може и да беше маловажен, но все пак сам по себе си представляваше ценност — истинска ценност, съдържаща история, спомени, личности, преживели в него величави и най-банални часове! Не можеше просто да бъде заличен само с един жест и с едно повдигане на рамене с думите: „Ами, пет пари не давам, пълно е с подобни на него!“.

— Разбира се, че е изнервящо, но това не е ваш проблем. Не се ядосвайте толкова. Как е глезенът ви? — попита той, сменяйки мигновено темата.

— Добре е — отвърнах с въздишка и потиснах разочарованието си. — Ще оцелея.

— Не се съмнявам дори и за секунда. Ще оцелеете дори до края на света, стига това да ви помогне да постигнете целите си.

Признавам, че в момента не знаех как точно да тълкувам думите му.

— Ще го приема за комплимент — отвърнах решително.

Той сви рамене и известно време не пророни и дума с впит в шосето поглед.

— Не бяхте длъжен да идвате с мен, нали знаете това — подех полека.

— И дума не може да става да ви оставя да карате с глезен в такова състояние. Ще представлявате опасност както за себе си, така и за другите.

— Което означава, че бих могла да взема влака.

Забележката ми сякаш го обърка и той замълча за малко, преди да отговори, все така взирайки се неотклонно в асфалтовата лента пред колата.

— Така е, бихте могли.

И толкова.

Със сигурност никога нямаше да мога да разбера този човек.

 

 

Останалата част от пътя изминахме в мълчание или почти в мълчание. Аз говорех, но верен на себе си, Ерик ми отвръщаше едносрично, така че в случая това си беше по-скоро монолог, отколкото диалог. След около час паркира колата пред едно магазинче на малка, покрита с паваж, улица в Анже.

— Пристигнахме — обяви и изключи мотора.

При тези думи ме връхлетя вълна от безпокойство.

НАЙ-СЕТНЕ сме тук! — помислих си.

За последен път повторих набързо кратката тирада, която си бях подготвила, за да обясня на мосю Буржоа ситуацията с надеждата, че така ще мога да го убедя по-лесно отколкото Ерик, а после, докато моят шофьор изчакваше движението от неговата страна да му позволи да излезе от колата, се опитах да се измъкна някак си от седалката, без да се спъна в патериците и пак да се окажа със задни части на земята. Когато успях без особени щети нито по отношение на колата, нито по отношение на мен самата да изляза, останах така няколко секунди, загледана в магазинчето пред мен.

То представляваше малка прелестна книжарница със старомоден чар и витрина като в черна рамка, върху която направо върху стъклото беше изписан ръчно с позлатени букви надписът „Книгите на Елоиз“. Вътре се виждаха етажерки, претъпкани с книги в ярки цветове — топли и едновременно нежни, декорация като в старо време, която създаваше впечатлението, че човек сякаш се кани да проникне в един друг свят, в едно друго време. Усмихнах се.

— Хайде, идвате ли, или възнамерявате да пуснете корени? — възкликна Ерик с присъщата му деликатност и любезност, докато идваше към мен. — Не изминахме целия този път, за да стоим като вкопани пред вратата!

— Знаете ли, любезността никога досега не е погубила никого измърморих и тръгнах след него.

Въпреки че отвън книжарницата изглеждаше малка, щом човек прекрачеше прага й, вече не беше така.

— О, но това е направо ТАРДИС^[1]! — възкликнах, докато Ерик затваряше вратата зад гърба ми. — Отвътре е по-голяма!

— Не разбирам нищо от това, което казвате — промърмори той.

— Оставете. Няма значение. Тук наистина е великолепно! — добавих, докато се озъртах с жаден и очарован поглед, запаметявайки всеки детайл: старинните рафтове, които оформяха от единия до другия край на магазина пътеки; окачените по стените картини, повечето от които изобразяваха стари книжни корици; кожените пуфове, сложени тук-там в ъглите или в края на пътеките, които предразполагаха клиентите да поседнат и да отделят време, за да разгледат книгите. Във въздуха се носеше примамливият мирис на кафе и на току-що извадени от фурната кифлички, който се смесваше с несравнимия аромат на стари книги с кожена подвързия. Опитвайки се да открия откъде идваха тези невероятни аромати, видях отляво кът за кафе, обзаведен с мебели от началото на XIX век: маси от оцветен в кафяво дъб и столове в същия стил, високи етажерки, пълни със старинни книги с кафява или с червена кожена подвързия. От тавана полилей в жълто-оранжев цвят разливаше мека светлина.

Бях изцяло запленена от магията на книжарницата и куцуках след Ерик, докато стигнахме до бюрото в дъното на помещението, зад което мъж на около четиридесет години тъкмо прелистваше един каталог.

Като ни чу, че приближаваме, вдигна очи и се усмихна любезно:

— Добър ден, с какво мога да ви помогна?

Един поглед от страна на Ерик ми даде да разбера, че ми предоставя честта да изложа молбата си.

— Добър ден — започнах с най-хубавата си усмивка на лице. — Бих желала да разговарям с мосю Гзавие Буржоа. Обадих се в събота — добавих, сякаш тези думи бяха като „Сезам, отвори се!“ и щяха да разтворят всички врати пред мен.

— Аз съм. Какво мога да направя за вас?

В този миг цялата красива реч, която толкова грижливо си бях подготвила, отлетя от паметта ми и притеснението взе връх.

— Приятно ми е, аз съм Александра Доусън. Моята история сигурно ще ви се стори малко като изсмукана от пръстите, но ето я. Аз съм една от потомките на основателя на тази книжарница и неотдавна попаднах на документ, от който се подразбираше, че може би притежавате документи от времето, когато е била създадена. И по-специално — лични документи на семейство Вилньов. Това говори ли ви нещо?

Спрях, леко задъхана от тирадата, която бях изстреляла наведнъж, без да дишам, и зачаках с блъскащо в гърдите сърце. Усетих как Ерик се приближи зад гърба ми и се зачудих дали все пак въпреки безразличния вид, който си придаваше, не бе заинтересуван от съдържанието на хипотетичния дневник. В крайна сметка, ако се окажеше, че той наистина съществува, кой би могъл да знае какво съдържа? Може би щяхме да открием информация, която да помогне замъкът да бъде спасен?

Във всеки случай се надявах да е така. Наистина се надявах.

От другата страна на бюрото Гзавие Буржоа ни изгледа поред, преди да отговори:

— Всъщност точно така стоят нещата. Какво странно съвпадение, защото не сте първите, които се интересуват. Преди няколко месеца ми телефонира един мъж. Искаше да прегледа точно тези документи, но не се обади повече след това и реших, че се е отказал.

— Говорите за Марк Ланел? — попита Ерик.

— Да, струва ми се, това беше името му. Познавате ли го?

— Той ми беше баща.

— Беше?

— Почина преди шест месеца.

Каза го равнодушно, но успях да доловя скрита в гласа му същата болка, същата тъга, която усетих тогава на гробището, и сърцето ми се сви. Почти ме завладя желанието да хвана ръката му и да я стисна, само за да му покажа, че не е сам.

Не направих нищо такова, разбира се. Все пак исках да изляза цяла-целеничка от този магазин.

— Приемете моите съболезнования — каза мосю Буржоа със съчувствие.

— Благодаря.

След това се обърна към мен:

— Вашият свекър не ми каза, че снаха му е потомка на Морис Вилньов.

Опулих се, като чух тази бъркотия, и побързах да го опровергая, а бузите ми почервеняха. В същия миг и Ерик възнегодува.

— О, не! Не, не и не! Мосю Ланел не ми е свекър.

— Ние не сме женени!

— Той едва ме търпи, така че представете си…

— Запознах се с нея едва преди два дни…

— Извинете ме — отвърна Гзавие Буржоа. — Като ви видях заедно, реших, че…

— Само че сте се заблудили — заяви Ерик с рязък тон.

— Моля да ме извините — добави книжарят смутено. — Не исках да ви засегна.

— Няма нищо, не бихте могли да знаете — намесих се аз, хвърляйки поглед на Ерик. — Бихте ли се съгласили да ми позволите да прегледам тези документи? Правя проучвания за родословното си дърво и вероятно бих могла да намеря в тях доста полезна информация.

— Разбира се, няма проблем! Последвайте ме! Ще ми бъде приятно да ви помогна.

Благодарих му с широка усмивка.

Мосю Буржоа ни заведе до една малка стая в дъното на основната част на книжарницата, която изглежда му служеше за офис. Тя беше по-строго обзаведена и по-мрачна от останалата част на магазина — в нея имаше бюро, един стол и няколко шкафа. Търпеливо — или почти търпеливо — чакахме, докато той ровеше в единия от тях. Няколко минути по-късно измъкна оттам сравнително голяма картонена кутия и я сложи върху бюрото.

Вълнението ми мълниеносно нарасна. Успяхме.

— Всичко е вътре — обясни мосю Буржоа. — Кореспонденцията на Морис Вилньов — и личната, и професионалната — и всичко друго, което успях да намеря и да запазя, когато купих книжарницата преди десет години. За съжаление с течение на времето много от документите са били разпилени, така че разполагам само с тези в кутията, но се надявам, че ще имате късмет с тях.

— Много любезно от ваша страна, благодаря — отвърнах.

В този момент камбанката над входната врата на книжарницата издрънка.

— Извинете ме, имам работа — извини се мосю Буржоа. — Ще бъда съвсем наблизо, ако имате нужда, от каквото и да е.

— Благодаря.

И с тези думи той излезе от офиса, оставяйки ни сами с миналото.

— Как ще процедирате? — попита Ерик.

— Да си призная, не съм мислила за това. Възнамерявам първо да прегледам всичко, което се съдържа в кутията, и да видя кое ще ми свърши работа.

— А аз?

— Вие ли? Как така?

— Какво мога да направя, за да ви помогна?

Повдигнах изненадано вежда.

— Искате да ми помогнете ли? Стори ми се, че не проявявате интерес към миналото.

Той сви рамене.

— Тъй като съм тук… поне да съм полезен.

— Признайте си, че ви е интересно да видите какво ще намеря подразних го.

— И какво, ако е така? — отвърна, бранейки се.

— Според мен ще е много добре. Преди малко си мислех, че ако имаме късмет, бихме могли да открием нещо, което да помогне замъкът да бъде спасен.

— Малко вероятно е.

— Но не е невъзможно!

— Не е невъзможно — съгласи се той, но все пак добави: — Въпреки всичко не си правете особени илюзии. В живота нещата никога не са толкова лесни, колкото изглеждат.

Въздъхнах отегчена.

— Случва ли ви се от време на време да виждате чашата и наполовина пълна?

— Въпросът не е в това дали виждам чашата наполовина пълна, или наполовина празна. Аз съм реалист, това е.

— Е да, ако желаете да чуете мнението ми, вашият реализъм опасно прилича на песимизъм — отвърнах, докато отварях кутията с изключително внимание.

Мосю Буржоа беше прецизен също като бащата на Ерик. Отделните листове бяха подредени в класьори тематично и по години. Извадих първия и се заех да го разгледам. „Професионална кореспонденция, 1880-1942“, пишеше върху залепения отгоре етикет. Сложих класьора настрани, за да го прегледам по-късно. Извадих втория, който беше много по-тънък и озаглавен: „Лична кореспонденция“. Отворих го и се заех да проучвам съдържанието му, а до мен Ерик се бе задълбочил в друг документ от кутията.

Бързо установих, че първите писма изглежда нямаха отношение към темата, която ме интересуваше. Обръщах страниците една след друга, докато едно име в горната част на писмото привлече вниманието ми: „Шандьоние“.

С разтуптяно сърце се наведох над посланието, опитвайки се да разчета съдържанието му, което не се оказа лесна работа, тъй като почеркът беше също толкова ясен и четлив, колкото и почеркът на Марк Ланел.

Скъпа моя Габриел,

Пристигнах в замъка Ферте-Шандьоние. Пътуването мина добре. Както се бяхме уговорили с мосю Д’Арси, Гийом ме чакаше в Сомюр, за да ме закара. Както можеш да предположиш, още щом пристигнахме в замъка, помолих да ми покажат библиотеката, за да преценя обхвата на задачата. Габриел, само да беше видяла това място! Невъобразимо е! Навсякъде хиляди книги, разположени на два етажа от пода до тавана и по протежение на всички стени! Ако беше жива майка ти, щеше да подскочи от радост!

Спрях да чета в минутата, в която осъзнах какво държа в ръцете си.

Ouah! Наистина ли е имало толкова много книги в замъка? Знаех, че пожарът е унищожил множество редки и ценни екземпляри, но нямах представа, че са били толкова много! Пробягах с поглед по останалата част от писмото и установих, че бащата на Габриел описваше по-нататък на дъщеря си всичко, което бе успял да види в замъка след пристигането си там, и без дори да се замисля, повиках Ерик:

— Ерик! Вижте, намерих нещо, което може би ще представлява интерес за вас!

Той стана и се премести зад мен, като се опря с една ръка на бюрото, а с другата на фотьойла ми, така че лицето му беше точно на пет сантиметра от моето и парфюмът му нахлу в ноздрите ми.

Изведнъж стомахът ми започна да се свива, а едно странно усещане, сякаш ме лазеха мравки, се разпълзя по цялото ми тяло. Това толкова ме смути, че загубих нишката на мисълта си и ми трябваха няколко секунди, за да си спомня какво исках да кажа. Колкото и да е изненадващо, но тъкмо тембърът на гласа му, който изгърмя почти в ухото ми, помогна да се съвзема.

— Какво има?

— Едно писмо — отвърнах, установявайки с облекчение, че гласът ми звучи естествено. — От Морис Вилньов до Габриел. Той описва замъка, какъвто е бил през — погледнах датата горе на писмото — ноември 1899 година. Чуйте това.

Прочетох на глас останалата част от писмото, а Ерик ми подсказваше думите, на които се запъвах. Пред очите ни се разкри замъкът, какъвто е бил точно преди пожара — библиотека, която би могла да съперничи на Александрийската, картини от големи художници, скъпоценни гоблени. Изумителна колекция от нефритени статуетки. Египетски статуи, японски брони, турски ятагани. Галерия с огледални стени и още една с подредени в нея средновековни оръжия.

Безброй пъти се повтаряха различни имена: Елен, Гийом, Анес… Сигурно на прислугата в замъка.

В класьора имаше множество подобни писма, в които Морис описваше на Габриел дните си в замъка. Доколкото успях да разбера, бил е нает да състави каталог на библиотеката, за да бъде обявена на търг след това. Очевидно целият замък е трябвало да бъде продаден след смъртта на Виктор Льороа дьо Сей Арман.

Последната информация ме остави без дъх.

— Но защо? Защо Тома е искал да продаде семейния замък? Това няма смисъл!

— Сигурно ще ви е трудно да повярвате — отвърна Ерик, — но не всички непременно изпитват желание или пък имат средства, за да живеят в замък, дори и да е наследство от дедите им.

— Хмм, сигурно е така, но да продаде всичко? Може би защото вече е планирал да замине за САЩ…

— Или защото баща му е натрупал твърде големи дългове и продажбата на замъка е била единствената възможност да се плати на кредиторите.

— Май вашата теория ми харесва още по-малко и от моята.

— Въпросът не е в това дали ви харесва, а дали е вярна, или не. Би трябвало да сте готова за това, че не всичко, което ще откриете, непременно ще ви хареса.

Въздъхнах дълбоко.

— Знам… Знам. И все пак нещо не се връзва. Ако Морис е отишъл в замъка, а Габриел е останала тук, в книжарницата, тогава откъде е тази нейна снимка в библиотеката? Какво е правила там?

— Няма ли други писма?

Прелиствах страниците на класьора, но следващите писма бяха на всевъзможни други теми, които нямаха никаква връзка нито с Шандьоние, нито с Габриел.

— На пръв поглед — не — отвърнах разочаровано.

— Тогава може би ще има информация тук — каза Ерик и вдигна подвързания с червена кожа дебел бележник, който проучваше, когато открих писмото. — И аз намерих нещо — добави той и сложи бележника пред мен. — Ще ви хареса.

Сърцето ми се разтуптя.

— Дали е това, което си мисля?

— Май, да.

— Но защо не ми казахте по-рано? — възкликнах и взех дневника.

Отворих го с треперещи ръце, прелистих го. Пожълтелите от времето страници бяха изписани с фин женски почерк, малко забързан понякога, сякаш пръстите са се затруднявали да следват мисълта. И в написаните редове се открояваха имена: татко, Елен, Анес, Гийом и… Тома.

Развълнувана се върнах на първата страница. Дневникът изглежда е бил започнат някъде през 1898 година. Корицата и първите му страници ме убедиха в това, което инстинктивно вече знаех.

Беше дневникът на Габриел. Той наистина съществуваше.

Погледнах Ерик с блеснали очи. Беше толкова близо до мен, че можех да различа миниатюрната светлинка, която сякаш се канеше да излети от зеницата.

— Точно той е — казах.

— Да, той е — съгласи се Ерик.

Отместих поглед към дневника и известно време само го галех с поглед и длани почти като влюбена.

— Сигурно ще се смеете — казах тихо, — но малко бях скептична и мислех, че вероятно това е грешна посока и че не би трябвало да възлагам особени надежди на дневника. Струва ми се, че май попадам под влиянието ви!

— Още не сте го прочели, не знаете какво пише вътре — обърна внимание той.

— И вие като мен видяхте, че в него се споменават същите имена като в писмата, както и името на замъка. А и на Тома. Сигурно е, че съдържа онова, което търся.

И какво търсите всъщност? Освен родовите си корени, искам да кажа?

Усмихнах се, погледнах го право в очите и му отговорих съвсем чистосърдечно:

— Красива любовна история.

След това избухнах в смях, като видях как смаяно вдигна очи към небето.

 

 

Час по-късно, когато Гзавие Буржоа дойде да се осведоми докъде сме стигнали и ни попита дали сме имали късмет, все още не бях открила любовната история, която търсех. Но трябва да кажа, че двамата с Ерик едва бяхме прочели първите десетина страница от дневника, които се отнасяха за месеците, преди Габриел да срещне Тома. От чисто историческа и културна гледна точка началото на дневника на моята далечна предшественица представляваше мина от сведения за обществото и нравите в онази епоха, което със сигурност щеше да зарадва историците.

Но пък — помислих си, — що се отнася до романтичната история, ще трябва да го препрочета отново.

Налагаше се да проявя търпение. Не знаех точно в кой момент Габриел се е запознала с Тома, но бях стигнала до месец октомври 1899 година. Знаех, че моите предци са се оженили през юли 1900 година. Сигурно беше, че всеки момент щях да стигна до деня, в който са се срещнали, и да разбера какви са били причините, поради които е отишла в замъка.

Но… ако благоволят да ме оставят да чета.

— Имате ли всичко, от което се нуждаете? — попита собственикът на книжарницата.

— Да, благодаря, намерих точно това, което търсех — дневника на моята далечна прародственица!

— Много се радвам! Мога ли да ви предложа кафе или нещо за хапване?

Тъкмо се канех да откажа, когато Ерик се изправи и прокарвайки длан по тила си, заяви:

— Признавам, че не бих се отказал от едно кафе.

— Елате, последвайте ме, ще ви направя.

— Вървете без мен, мисля да остана тук. Предпочитам да продължа да чета.

— Сигурна ли сте? — настоя мосю Буржоа.

— Да, да! Благодаря!

— Дневникът няма да избяга, Александра — намеси се Ерик. — Имам нужда от едно кафе.

— Е добре, вървете.

— И вие също имате нужда от кафе.

— Не, не, добре съм. Пък и не обичам кафе.

— Имам и чай — изтъкна мосю Буржоа.

Господи, не могат ли тези двамата да ме оставят на спокойствие? Само исках да чета!

— Хайде, не се инатете и елате — пак каза Ерик.

— Да не би да ви е страх да отидете сам или какво?

Той повдигна едната си вежда, но не отговори. Или поне не отговори на това.

— Търсехте си го. После да не се оплаквате.

— Да се оплаквам ли? — отвърнах аз, мислейки си наивно, че най-после щеше да ме остави да дочета на спокойствие всичко докрай.

Само че вместо да последва мосю Буржоа, както се надявах, той тръгна към мен с мистериозна усмивка на лицето и без повече обяснения ме вдигна на ръце. След това под развеселения поглед на собственика и на неколцината клиенти, които ровеха из рафтовете, ме занесе до пригодения за кафене ъгъл, без да обръща внимание на протестите ми.

— Нямаше нужда да правите това — промърморих, докато оправях дрехите си вече седнала на стола.

Бузите ми горяха, от много отдавна не се бях чувствала толкова унизена. От много, много отдавна.

Ерик седна срещу мен.

— Още щяхме да сме там, ако трябваше да ви убеждавам. По моя метод икономисахме време.

— Само че това е метод на грубиянин.

— Това, принцесо, вече ми го казахте.

— Какво бихте желали да пиете? — попита Гзавие Буржоа.

Погледнах окаченото на стената меню и си поръчах чай с мляко. Ерик си поръча еспресо.

— Нося ги веднага.

Обградих се като със стена с трудно поносима тишина, разглеждайки краищата на ноктите си, така че недоволството ми да не убегне от вниманието на мосю Сарказъм.

— Е добре, съгласен съм и съжалявам — каза внезапно Ерик. — Малко попрекалих.

— Малко ли?

— Съгласен съм — много.

Гледах го упорито известно време, после примирено въздъхнах. Ерик ми се усмихна и стомахът ми започна отново да се свива. По дяволите, но какво му става, какъв му е проблемът?

— Готово! — обяви мосю Буржоа и сложи чашките пред нас.

— Няма ли да се присъедините и вие? — попитах забързано.

— Щом желаете, но само за няколко минути.

Използвах тези няколко минути, за да го разпитам за книжарницата и обстоятелствата, при които я бе придобил.

Той ни разказа как е намерил документите, докато е ровел на тавана на апартамента, който вървеше заедно с книжарницата. Искал да направи нещо с тях, да ги покаже на някой историк, за да е сигурен, че нямат някаква друга стойност, освен лично за него, и да създаде кът в книжарницата, в който да се разказва кога е възникнала. Само че не бе имал достатъчно време, за да осъществи проекта си, както ни обясни той.

— Нали знаете как е — добави, — човек първо се занимава със спешните неща, казвайки си, че с другите ще се заеме по-късно, а после минават дни и месеци и той така и не се захваща с тях.

— Напълно наясно съм какво искате да кажете — отвърнах с усмивка, отпивайки глътка от моя превъзходен чай.

Някъде насред разговора мобилният телефон на Ерик звънна, той се извини, мърморейки, че непременно трябва да отговори. Излезе пред книжарницата и въпреки намерението ми продължавах да го гледам през витрината. По лицето му премина сянка, когато видя кой му звъни, и усмивката му изчезна. Сега вървеше напред-назад, размахвайки ръце, и жестовете му показваха колко е разочарован.

Като го видях така с превити рамене, мрачно лице и без никакви илюзии, не можах да се сдържа и си помислих, че от време на време би му дошла добре някаква лекомислена постъпка. Просто за смяна на идеите. Наистина създаваше впечатлението, че носи на раменете си тежестта на целия свят.

Погледът ми машинално се плъзна по афишите, които украсяваха стените. Един от тях по-специално привлече вниманието ми. На него се виждаше носещ се над лозовите масиви балон, а на заден план личеше замък. Горе на афиша беше изписан призивът „долината на Лоара да се види и в друга светлина“. Веднага ми хрумна една мисъл и се обърнах към собственика на книжарницата:

— Наистина ли е възможна такава разходка с балон?

— Да, мой приятел я предлага.

— Мислите ли, че вашият приятел би могъл да заведе и нас — Ерик и мен?

— Разбира се! Кога искате?

— Може би е малко прекалено в последната минута, но тази вечер, ако е възможно.

— Ще трябва да го попитам. Почакайте, ще му се обадя.

— Благодаря.

Мосю Буржоа извади мобилния си телефон и набра номера. Той обясни каква е ситуацията, изслуша отговора, после сложи ръка върху микрофона и каза:

— За тази вечер не е възможно, но има един отказ за утре сутринта, удобно ли ще ви е тогава?

Разсъждавах с мълниеносна бързина и реших, че да, става, напълно подходящо е. Само ще трябва да намеря хотел за през нощта в Анже.

— Чудесно.

Две минути по-късно вече беше затворил.

— Готово, ще ви чака в 5 сутринта. Ще ви дам координатите на мястото за среща.

Потиснах гримаса на леко недоволство, осъзнавайки неуместния час, в който трябваше да станем, и отвърнах:

— Много благодаря!

Камбанката издрънча и мосю Буржоа се извини и отиде да посрещне клиента, който току-що бе влязъл. Аз се възползвах от това, че останах сама за известно време, и се заех да потърся чрез менюто на телефона място за нощувка. Само след две минути вече бях резервирал стая в хотел и за двама ни за тази нощ. Ето една добре свършена работа! Оставаше само да кажа на Ерик.

Реакцията му не закъсня.

— Не ви ли мина през ума да ме изчакате да приключа с разговора, та да ме попитате за мнението ми?

— Ако го бях направила, щяхте ли да кажете „да“?

— Не!

— Така си и мислех. Така че само последвах вашия пример и сама взех решение, за да икономисаме време. Имате нужда от развлечение, Ерик — добавих след кратка пауза. — Няма да загинете, ако си го позволявате от време на време.

— А ако имам запланувани неща за утре?

— Е добре, ще ви изпратя у дома, а аз ще вземе влака, после — такси, за да се прибера, и толкова. Но тъй като не личи да имате някакви ангажименти, отпуснете се и се възползвайте поне малко от живота. Няма да ви се отрази зле.

— Така или иначе не можем да прекараме нощта в Анже — нямам дрехи за смяна.

Вдигнах вежди, учудена от отчаяния му опит да намери някакъв претекст.

— Франция, според последните новини, е цивилизована държана и тези неща би трябвало да може да се купят.

— Вие може и да се въргаляте в злато, но не и аз, имам замък в руини и нещата никак не са сигурни. Така че нямам пари за пилеене и безсмислени неща.

— Изобщо не се въргалям в злато, за разлика от това, което си мислите, но все пак имам средства да ви купя един слип за смяна, ако това е причината, която ви спира. Или едни боксерки — зависи от предпочитанията ви.

Този път той вдигна очи към небето.

— Този разговор е сюрреалистичен. Не говорех за бельо, а за хотела и за разходката!

— В такъв случай няма проблем, идеята е моя, аз каня! Вие няма да плащате нито стаята, нито екскурзията, нито дори бельото си за смяна.

— Не приемам да плащате за мен! И дума не може да става!

— Значи ли, че ако ви оставя да платите вашата част, ще се съгласите да се качите заедно с мен в балона?

— Знаете ли, непоносима сте.

Подарих му най-красивата си усмивка. После се наведох към него и доверително му пошушнах:

— Казва се „решителна“. Хайде, мосю Ланел, признайте си: слип или боксерки?