Клое Дювал
Шато край реката (20)

19
Александра

Анже. В наши дни

— Е, не отговорихте на въпроса ми — подхвана Ерик, когато сервитьорът се оттегли, след като взе поръчката.

В същия момент го попитах:

— Срещата мина ли, както искахте?

В секундата, в която чу въпроса ми, прекрасното му настроение, което беше нещо съвсем ново за Ерик, изчезна и той се начумери.

— Не — отвърна.

— Съжалявам. Искате ли да поговорим за това?

— Не.

Само че едва бе заявил, че предложението не се приема, и изглежда промени мнението си. Играейки си машинално с ножа, който бе сложен пред него, той каза, без да ме гледа:

— Една позната на моя позната успя в последния момент да ми уреди среща с човек, който би могъл евентуално да ми помогне да финансирам реставрирането на замъка или поне би могъл да ми даде време да си поема дъх и да намеря някакво решение… Но нещата не се получиха.

— Какво по-точно не се получи?

Той сви рамене и видът му показваше, че няма никакви илюзии.

— Винаги е въпрос на пари. Не се интересува от възможността да инвестира в реставрирането на замъка. Възвръщаемостта на подобна инвестиция не е достатъчно бърза, нито му осигурява високи приходи. Предпочита да вложи парите си в казино на брега на реката.

— Какво? — възмутих се веднага. — Той ли ви го каза? А опазването на културното наследство, на историята? И той ли се подиграва? Нима тези неща нямат никаква стойност за никого?

Ерик се усмихна накриво.

— Искрено ли мислите, че това все още интересува хората? Само парите имат значение, печалбата. Историята не е рентабилна. Към културното наследство проявяват интерес само бедните и интелектуалците.

Въздъхнах.

— Съжалявам.

— Не и колкото мен.

— Ще се намери решение — заявих убедено. — Сигурно има начин замъкът да бъде спасен.

Той въздъхна уморено.

— Вече няма, принцесо. Опитах всички възможности. Този човек практически беше последната ми надежда.

Долових в думите му огорчение и отчаяние, които не успя да прикрие, и сърцето ми се сви. Отворих уста да кажа нещо, без да знам какво точно, но той отпи глътка вино и продължи, вероятно обяснявайки както на себе си, така и на мен:

— Почуках на всички възможни врати. Зарязах гордостта си и се молих на банки, на евентуални меценати, на организации за опазване на културното наследство. Никой не иска да поеме финансовия риск да реставрира замъка. А тези, които биха желали, нямат средства за подобно нещо.

Той спря и ме погледна, сякаш за да придаде по-голяма тежест на това, което се канеше да каже.

— Остава само една възможност. Да го продам.

— Не! — възкликнах. — Не може да го направите!

— Нямам избор.

— Винаги има избор. Непременно има друго решение! Не може да го продадете! Трябва да се борите! Не се предавайте!

— Нали ви казах! Опитах всичко. Това е краят, принцесо. Вече нямам средства да запазя замъка. Данъкът върху наследството погълна и малкото пари, които бяха останали от баща ми. Дори не знам дали ще мога да довърша ремонта на таванското помещение. Вече нямам и едно су в джоба си. Трябва да приема реалността. Не се оказах на висота и сега всичко, за което се е борил баща ми през всичките години, ще изчезне.

Тъгата и усещането за вина, които се четяха в погледа му, събудиха дълбоко в мен някакво чувство. Внезапно ми се прииска да го прегърна и да го утеша. И още преди да осъзная какво правя, сложих ръката си върху неговата.

— Недейте, не казвайте това — казах нежно. — Ще се намери изход. Още не съм прочела целия дневник. Дайте ми още седмица, преди да вземете решение, за което бихте съжалявали. Само седмица.

За миг погледна ръката ми, която лежеше върху неговата, без да каже нищо.

Когато започна да говори, в гласа му личеше горчивина.

— Наистина ли вярвате, че в този дневник може да се крие ключът, който ще спаси замъка? Ако бях на ваше място, нямаше да се уповавам прекалено на илюзиите.

— Не знам дали съдържа каквото и да било, което да помогне, но ще търся. И ще намеря нещо. Имайте ми доверие. В крайна сметка — продължих с усмивка, която исках да му въздейства успокояващо — нали твърдяхте, че съм инат и никога не се отказвам?

Не бих могла да кажа с точност защо внезапното ми желание да предотвратя разрушаването на замъка се бе превърнало в императив. Може би поради факта че бях прекарала деня си, потънала в разказа на Габриел, представяйки си как е изглеждал някога. А може би, защото замъкът беше толкова важно място за нея и за Тома, а значи и за мен.

Или защото Ерик изглеждаше толкова объркан, че имах желание да му помогна да съхрани мечтата на баща си.

В този случай едно нещо беше сигурно — все още не бях готова да се откажа. Щях да намеря решение. Трябваше да го намеря.

По лицето ми навярно се бе изписала решимостта ми, защото слаба светлинка надежда заблестя в погледа на Ерик и той утвърдително кимна.

— Добре — каза. — Една седмица.

— Една седмица — повторих. — Благодаря.

Сервитьорът, който сякаш усети, че моментът е подходящ, се приближи и сложи чиниите пред нас и тогава видях, че дланта ми все така лежеше върху ръката на Ерик. Изчервих се леко, отдръпнах я под разнежения поглед на сервитьора и му благодарих, докато оставяше чинията пред мен.

Известно време се хранехме мълчаливо, чуваше се само подрънкването на приборите върху порцелана. Атмосферата започна да натежава и се чудех как да я разведря, когато внезапно ми хрумна една идея и се усмихнах.

— Казвам се Александра Доусън.

Срещу мен Ерик спря да се храни с вдигната във въздуха вилица и ме погледна учудено, а синият му пронизващ поглед сякаш ме питаше какво става. Продължих, преди да успее да каже каквото и да е:

— Единствена дъщеря съм на родители, които много се обичат или най-малкото, които вероятно са се обичали много силно някога, но така и не са се опитвали да го покажат един на друг. Работя като бизнес асистент в голяма компания за винопроизводство в Напа Вали, която се опитва да се наложи на пазара във Франция, и колкото и да е срамно, възползвах се от една командировка, за да прекарам ваканцията си тук и да продължа издирванията за родословното си дърво — нещо, което никога не бих могла да направя на собствени разноски, като се имат предвид цените на самолетните билети в Калифорния.

Направих пауза и се замислих какво още бих могла да му кажа за себе си, което да е поне малко забавно.

— Имам и две котки — Милейди и Д’Артанян и ви забранявам да ми се смеете — добавих, като видях насмешлива искрица в погледа му.

Обичам розовия цвят, също и черното, яйца по бенедиктински, пържени картофки, чай и десерти. Всички десерти. Ммм… още какво?… Голяма романтичка съм, но това вече го знаете. Обожавам да чета, обожавам и генеалогията, откакто започнах да се занимавам с нея, но най-голямата ми страст е рисуването, което често пъти ми струваше някой и друг укор, но и няколко часа слава.

Спомените изплуваха и въпреки желанието ми се усмихнах.

— В колежа — продължих разказа си — често бях сама и тогава рисувах във времето между лекциите или в междучасията. Рисувах всичко, което попадаше пред погледа ми — учителите, учениците, обслужващия персонал. Правех им карикатури в стил манга като в японските комикси, нали разбирате? Малко тяло, грамадна глава, големи очи.

Той кимна утвърдително, за да ми покаже, че е наясно какво искам да кажа, и аз продължих:

— Един ден мой съученик видя рисунката, която тъкмо правех. Не си спомням вече какво беше, сигурно съм рисувала някой преподавател. Стори му се смешна и каза и на другите. Ефектът беше като снежна лавина — изведнъж популярността ми полетя нагоре като стрела. За първи път бях на авансцената и страшно ми хареса. Толкова много, че започнах да правя все по-дръзки рисунки. Другите ученици ги харесваха много и ме подтикваха да вървя по този път. Само че в един прекрасен ден всичко се обърна срещу мен. Един от преподавателите ме изненада точно когато му правех карикатура по време на часа. Взе скицника и това, което видя, никак не му се понрави… Извикаха ме при директора. После повикаха и родителите ми да дойдат. До края на учебната година трябваше да стоя затворена в стаята по време на междучасията. И тъй като моите родители бяха привърженици на двойното наказание, много време нямах право и да излизам вечер. Тази история си беше като яка плесница.

— Само че и досега не сте спрели да рисувате, нали?

— Не, по-силно е от волята ми. Рисуването е в кръвта ми, не мога без него.

— Обратното би ме изненадало. Не правите впечатление на човек, който лесно може да бъде спрян.

— Не знам. Може би за нещата, които наистина са важни, съм готова всъщност да се боря със зъби и нокти.

Някой ден сигурно щях да се замисля какво означава в действителност тази фраза.

Навярно щях да се замисля и за причината, поради която в краткото си изложение не споменах Спенсър.

Някой ден.

Но не сега.

— И така, това е — подхванах. — Искахте да знаете коя съм и сега знаете горе-долу всичко, с което съм известна. Ваш ред е. Разказвайте.

— Къде сте се учили да говорите френски?

— Сега вече хитрувате! Ваш ред е да разкажете за себе си!

— Няма кой знае какво за разказване.

— Винаги има нещо за разказване — опровергах го. — Хайде: един път — аз, един път — вие. Всеки задава по един въпрос. И тъй като вече ви казах много неща, сега е ваш ред да ми разкажете кой сте.

— Добре, но предупреждавам, че ще съм кратък: работя в организацията „Лекари без граници“, сирак съм и нямам и един грош. С една дума — идеална партия за млада жена от добро семейство.

Каза го на шега, но долових мисълта му — наистина беше убеден, че не е нищо повече от това.

— О, не говорете така! — прекъснах го. — Вие сте добър човек. Всяка жена би била щастлива да е до вас.

За част от секундата вдигна учудено вежди, сякаш не искаше да ми повярва.

— Да, да, уверявам ви!

— Значи не съм вече недодялан грубиянин? — заключи той.

— Такъв сте, разбира се — прекъснах го. — Но все пак поносим грубиянин.

Той се усмихна с чистосърдечна усмивка, която оказа странно въздействие върху стомаха ми.

— Защо избрахте „Лекари без граници“? — попитах.

— Дълга история.

— Нищо, имам време.

Погледът му стана замислен като на човек, който се опитва да се върне към далечни спомени, и започна:

— Към края на 1980 се случи онова прословуто земетресение в Армения. Тогава бях на шест или на седем години и бях ученик в класа на баща ми — той беше учител, знаехте ли това?

Поклатих отрицателно глава, подпрях с ръка брадичката си и му дадох знак да продължи.

— Вестникът излезе с огромни заглавия за катастрофата, а на другия ден баща ми разказа за нея в час, отговаряйки на въпроса на един от съучениците ми. По време на обсъждането Пиер — друг мой съученик, сподели пред всички, че неговият баща работи в „Лекари без граници“ и след няколко дни заминава за там. Очевидно баща ми трябваше да обясни на целия клас каква е тази организация. Спомням си, че слушах със зяпнала уста. По онова време не бях особено разговорчив и станах още по-затворен след смъртта на майка ми, но постоянно чувах какво говорят хората наоколо. И вечерта, докато се хранехме, зададох десетки въпроси на баща ми. Той ми разясни онова, което исках да знам.

Ерик спря за малко, после продължи:

— Мисля, че тогава възникна желанието ми да стана лекар. Слушах как баща ми говореше за тези хора с огромно възхищение, виждах, че това, което правеха те, беше изключително благородно и крайно необходимо. Преди това исках да стана пожарникар, защото бях убеден, че ако пожарникарите бяха дошли по-бързо, майка ми щеше да остане жива. В този ден промених решението си. Сякаш намерих пътя си. След това не съм се отмятал от намерението си. Учих медицина, после специализирах педиатрия и когато вече отговарях на критериите за достатъчно натрупан опит, се ангажирах с организацията. Това е. Започнах да ходя на различни мисии, идвах да видя баща ми в промеждутъка между пътуванията и после пак след няколко дни или няколко седмици тръгвах отново.

— Ех! Каква превъзходна история!

— Не знам. Изглежда ми банална.

— Повярвайте ми, съвсем не е банална.

— А вие как избрахте професията си?

— Амиии…

За момент сериозно се замислих дали да не излъжа и да си съчиня някаква история. Но се отказах. Реших да му разкажа коя съм в действителност.

— Родителите ми я избраха вместо мен.

— Как така?

— В началото исках да правя кариера в изкуството и да рисувам.

— Точно си мислех, че си ви представям като авторка на комикси, като една от онези модернистични илюстраторки на истории, в които жените и тяхната власт са в центъра на сюжета.

Останах безмълвна. Как…

— И така… С това исках да се занимавам. Но след случката в колежа имах продължителни разговори с родителите си. Обясниха ми, че това не е доходна кариера. Рискът е много голям. Накратко, все още не се бях съвзела от нравоучението от страна на учителите, на директора и родителите ми, така че се съгласих с доводите. Изобщо нямах ни най-малка представа какво бих могла да правя в живота, така че дали щеше да е тяхното мнение, или някое друго… Записах се на курсове за бизнес асистент, заминах за Монреал, за да усъвършенствам френския си, и когато се върнах, баща ми използва връзките си, за да ми намери работа в компанията за винопроизводство. Това е.

Ерик дълго мълча, гледайки ме със съмнение.

— Разочарован ли сте?

— Не. Само ми е трудно да си представя, че човека, когото описвате, сте вие.

— Защото все още не ме познавате истински.

— Възможно е. Но ми се струва, че когато ви срещнах, това бе истинската ви личност. А не онази, която се подчинява на чуждите желания.

Сведох поглед, притесни ме повече това, което току-що бе казал — че не искам да го призная, и отпих от виното, за да прикрия смущението си.

— Коя страна ви хареса най-много?

Продължи да ме гледа още известно време и наистина си помислих, че ще ме упрекне, че сменям темата, за да не му отговоря.

Което си беше самата истина.

Но той не каза нищо и също взе чашата си с вино.

— Кения.

— Защо?

— Защото е прекрасна страна с невероятна фауна. Защото там работих с изключително добри колеги — с най-пристрастените към работата си, най-интересните и най-ревностните.

— Дълго ли останахте там?

— Да, месеци наред. Сега е мой ред. Харесвате ли работата си?

— Може да ви се стори изненадващо, но да, харесвам я. Научих се да я харесвам. Шефката ми е приятен човек, въпреки че ме кара да работя до полуда. Редовно организираме дегустации на местни вина, което си е екстра, човек се среща с различни хора. А и имам достатъчно време да се занимавам, с каквото искам вечер.

— И какво правите вечер?

— А според вас? Рисувам, разбира се! — отвърнах с широка усмивка. — Чета. Гледам телевизионни сериали. А от известно време издирвам информация за дедите си.

— Виждам.

Чаках да продължи, да ми обясни, че всъщност животът ми е лишен от смисъл, че всичките тези занимания само прикриват пустотата му. И че в крайна сметка не ставам за нищо.

Сега, когато знаех какъв е животът му, го осъзнавах още по-ясно. Сякаш фактът, а бях убедена в това, че мъжът срещу мен е заслужил своето място в рая, ме караше още по-остро да чувствам в каква степен самата аз не бях свършила нищо полезно. И колко не бях годна за нищо.

Само че нямах желание да мисля по въпроса. Не и сега. Не и тази вечер. Затова се опитах за пореден път да дам друга посока на разговора.

— Ще заминете ли отново?

— Не знам. Зависи от това какво ще стане със замъка. Ако намеря начин да го спася, ще остана. Иначе…

Иначе щеше да замине.

Наистина беше глупаво, но тази перспектива ме накара внезапно да изпитам нещо — пустота.

Нямаше никакво обяснение. Едва се познавахме. Дори не се обичахме.

— Разбирам — отвърнах. — Но ако се намери начин замъкът да бъде спасен, бихте ли останали да работите във Франция?

— Да, бих могъл. Един приятел от университета, който работи тук, в Анже, е готов да ми предостави място, стига да пожелая.

— Само че това не ви блазни.

Не беше въпрос. Ясно виждах в очите му, че нямаше желание за подобно нещо.

— Да — потвърди той. — Във Франция имам чувството, че вегетирам. Че не правя нищо полезно. Има толкова места по света, които се нуждаят много повече от моите услуги, отколкото Шандьоние или Сомюр, или пък Анже. Тук разполагат с предостатъчно лекари. В чужбина се чувствам по-полезен. Най-малкото — хората там наистина имат нужда от мен. Освен това обичам да пътувам. Ако се наложи да остана, това ще ми липсва. В същото време обаче… Замъкът е единственото нещо, което имам от баща ми, колкото и обременително да е това наследство… Той беше неговата мечта, а и мечтата на майка ми, затова правя всичко възможно да го съхраня. Но ако го няма замъкът, тогава няма да има причина да стоя тук.

— Ами братовчедка ви? А племенницата? Те не са ли достатъчна причина?

— Да, разбира се. Но… Мога да ги виждам, когато се връщам.

— Ясно. Осъзнавам го.

Разбирах нуждата, която изпитваше, да замине, да живее истински, да е полезен за някого. Да не е просто анонимно лице сред толкова други. Да има стойност. Да е различен. Да прави добро.

Изглежда беше пристрастяващо.

Замислих се за положението, в което се намираше, за дилемата му. Ако успеехме да спасим замъка, който му бе останал в наследство от баща му, и той вземеше решение да остане, тогава съществуваше опасност да се задуши тук. Все още не го познавах добре, но инстинктивно усещах, че се отнася изключително сериозно към задълженията си и това щеше да го принуди да остане във Франция за постоянно. Само че за него нямаше да бъде достатъчно само да контролира ремонта и същевременно да практикува медицина. Тогава нямаше да спасява човешки животи — във всеки случай нямаше да го прави по същия начин. За него животът щеше да е монотонен.

Същевременно да замине, означаваше да захвърли в ръцете на алчни бизнесмени всичко, което му бе останало от баща му. Това би било признание за провал. Би означавало за втори път да загуби баща си.

Да, каквото и решение да вземеше, щеше да бъде принуден да се сбогува с нещо скъпо за него. В известен смисъл това беше тъжно.

Усмихнах се, после, за да разведря малко обстановката, казах:

— Значи идеалното решение е да спасим замъка и да намерите някой доверен човек, когото бихте могли да упълномощите да контролира строителните дейности по реставрирането. Така ще съхраните наследството от баща си и ще можете да заминете за Африка или накъдето ви заведе сърцето. И готово: проблемът е решен!

— Няма да е зле, наистина.

— Няма да е зле ли? Я чакайте, това е пер-фект-но-то решение! Но ще трябва да сте много взискателен в избора си по отношение на този човек. Трябва да ви е предан, да обича историята и да цени културното наследство, а и да са му присърце замъкът и вашите интереси. Необходимо е да бъде решителен, да не се страхува да взима решения на място, когато това се налага. Някой, който да е достатъчно самостоятелен, а не да ви звъни постоянно.

Усмихна се с разбиране.

— С една дума — някой като вас.

— Е да, добре го казахте, имате право! — отвърнах с престорена изненада. — Необходим ви е точно някой като мен! Жалко, само че скоро трябва да си замина за Съединените щати, нали?

След края на фразата ми настъпи тишина, после Ерик тихо каза:

— Да, жалко.

Няколко секунди ме гледаше с поглед, натежал от нещо различно, нещо непознато. Сърцето в гърдите ми внезапно полудя, а времето сякаш спря.

— Александра… — подхвана Ерик.

— Всичко наред ли е?

Въпросът на сервитьора спука опасната сфера, която бе започнала да ни обгръща.

Обърнах се към него:

— Всичко е перфектно, благодаря — отвърнах забързано.

Ерик насочи вниманието си към храната в чинията, сякаш не бе ял цяла вечност.

Сервитьорът се оттегли, очевидно доволен.

Продължихме да се храним в странна атмосфера. На пръв поглед същата като преди и същевременно различна. Все така шеговито го дразнех, той продължи да ме провокира, но нещо помежду ни се бе променило. Сякаш внезапно бях започнала изключително добре да разбирам и него, и жестовете му, и погледа му. Все едно ни свързваше нова нишка, изтъкана от откровенията, които бяхме споделили.

Беше полунощ, когато напуснахме ресторанта. Ерик настоя да плати сметката в знак на благодарност, че му бях дала колата си.

Когато стигнахме до хотела, нощният пазач ни информира, че асансьорът е повреден и техниците ще се заемат с поправката чак утре.

— Надявам се, че стаите не са на последния етаж — каза Ерик.

— Не съвсем, но почти — отвърнах с досада. — На четвъртия са.

Нямаше да е лесно да се изкатеря с патериците четири етажа.

Само при мисълта за това се почувствах уморена.

— Добре, има едно-единствено решение — заяви Ерик.

Погледнах го с недоумение.

— Ще ви нося.

И обединявайки в едно, думи и действие, той ме вдигна, както го бе сторил по-рано, и преди да успея да се възпротивя, започна да изкачва стъпалата.

— Нали знаете, че бих могла отлично да се справя и сама — казах, опитвайки се да не обръщам внимание на ударите на сърцето, които ставаха все по-силни с всеки изкачен етаж.

— Знам.

Въпреки това не ме пусна чак докато стигнахме до стаите си, които бяха една до друга.

— Ето, стаята на Нейно височество е готова. Ако Нейно височество би желала да си направи труда…

— Благодаря, монсеньор. Много сте любезен.

— На вашите услуги, Ваше височество.

Усмихнахме се и за миг сякаш времето отново спря. Стояхме очи в очи и успях да зърна в полумрака на коридора как погледът му заблестя. Беше толкова близо, че усещах дъха му. В гърдите сърцето ми беше обезумяло.

— Благодаря, Александра — промърмори той.

— По-скоро аз би трябвало да ви благодаря, защото платихте вечерята.

— Не, благодаря ви, че сте тук. Благодаря, че вярвате. Нямате представа колко добре ми се отразява това.

Сега вече окончателно изгубих контрол над блъскащия в гърдите ми жизненоважен орган, а цял облак пеперуди започнаха да пърхат с крилца в стомаха ми.

Неволно се усмихнах като Ерик.

— Моля.

— Лека нощ, Александра.

— Лека нощ, мосю кастелан.

Той отново се усмихна и пеперудите съвсем подивяха.

Затворих вратата зад себе си и се облегнах на нея с блажена усмивка на лицето. Отдавна не се бях чувствала толкова жива. Толкова лека. Имах желание да се смея. Да танцувам.

Отметнах глава с притворени очи и си представих като на филм вечерта. Усмивката на Ерик. Погледа му. Прекараните заедно моменти, споделеното помежду ни. И всичко неизречено.

Всичко, което аз не изрекох.

И изведнъж ужасена отворих очи, когато осъзнах двете смущаващи реалности.

Ерик ме привличаше. Много. Твърде много.

И…

Стиснах с длани лицето си — глождеше ме непознато досега чувство за вина.

Съзнателно бях пропуснала да спомена за Спенсър.