Клое Дювал
Шато край реката (31)

30
Габриел

Анже, февруари 1900

— Е, как ти се струва? — притеснено попита Габриел, докато излизаше иззад паравана.

Софи огледа продължително младата жена с критичен поглед на познавач, и мълчаливо, обикаляйки около най-добрата си приятелка, започна да прихваща тук-там дрехата, да скъсява полата или да променя ръкавите, мърморейки си нещо неразбираемо под носа, така че Габриел се зачуди дали идеята беше добра и дали резултатът наистина щеше бъде на висотата на очакванията й.

Най-сетне след известно време, което й се стори цяла вечност, Софи се спря пред нея и с блеснал поглед и широка усмивка заяви:

— Габриел, великолепна си! Като видение. И да не е бил влюбен в теб досега, твоят чаровен принц тутакси ще се влюби до полуда още в минутата, в която те види да вървиш по алеята. И ще иска да се хвърли и направо да те схруска, сигурна съм!

Младата жена изпита облекчение и страните й леко поруменяха — искаше ефектът да е точно такъв.

Искаше да смае съпруга си.

— Наистина ли мислиш така? — попита и тръгна към огледалото в ателието на Софи, за да се види как изглежда.

Беше облечена в рокля от бял памучен плат в стила на средновековната мода с обемисти ръкави, избродирани със златна нишка по края и пристегнати над лактите с широки медни гривни. Със същата бродерия беше украсено и деколтето и беше оформено нещо като колан над ханша, от който роклята се разширяваше надолу, спускайки се до пода. По края на полата пак със златна нишка бяха избродирани келтски мотиви.

Дрехата беше изумително красива и в нея Габриел се чувстваше като средновековна принцеса — като Гуиневир, която чака да дойде Ланселот; като Изолда^[1], която въздиша след Тристан; като Енида, която следва Ерек^[2] чак до края на света. Но освен с красотата си в очите на младата жена тази рокля се отличаваше и с още нещо, с едно много специално качество, което не би могла да притежава никоя друга рокля, и то я правеше още по-скъпа на сърцето й — с нея майка й се бе омъжила за баща й. Морис я бе подарил на Габриел, когато преди две седмици двамата се върнаха от замъка.

Не притежавам нищо голямо, което да ти подаря за сватбата, но знам, че майката ти би желала да бъдеш с тази рокля — каза й той с вълнение, което се четеше в очите и личеше в гласа му.

Габриел не можа да сдържи сълзите си, докато получаваше този скъпоценен за нея подарък. Нищо друго не би могло да я направи по-щастлива и по-горда от това да се омъжи за мъжа на своя живот, облечена в сватбената рокля на майка си.

— Сигурна съм — отвърна Софи на въпроса на Габриел, който самата тя вече почти бе забравила, продължавайки да я оглежда. — Роклята съответства почти безупречно на размера ти, трябва само малко да се скъси, за да не се препъваш. Нали не искаш да се проснеш в цял ръст насред църквата?

— Наистина бих предпочела да не се случва такова нещо! Нямам никакво желание да стана за смях точно в деня на сватбата…

— Ще се постарая да не се случи, обещавам ти. Ще променя малко и ръкавите — мъничко по-дълги са, отколкото трябва, и леко ще свия деколтето тук и тук, за да описва безупречно фигурата ти. Как мислиш?

Докато говореше, тя забождаше с карфици местата, където роклята трябваше да се поправи.

— Ти си професионалистката — отбеляза Габриел, — имам ти пълно доверие.

— Точно това исках да чуя — отвърна Софи с усмивка.

Погледите им се срещнаха в огледалото и модистката внезапно насред работата си спря да се върти около роклята на Габриел и погледна с грейнали очи най-добрата си приятелка.

— Не мога да повярвам, че се омъжваш — каза тихо. — Луда работа!

— Знам! И аз самата още не мога да го осъзная! Всичко стана толкова бързо.

— Толкова бързо, че дори не си направи труда да ми кажеш предварително, малка хитруша такава!

Габриел погледна най-добрата си приятелка с извинителна гримаса на лицето, осъзнавайки, че по време на престоя си в замъка бе изпълнила с описания много страници в дневника си, но не бе драснала и един ред на най-добрата си приятелка, освен краткото уведомление, че Морис е преодолял най-страшното и ще останат в замъка, докато се възстанови напълно и докато привършат работата си по каталога. Не знаеше защо бе постъпила така. Сякаш искаше да запази случващото се с Тома… единствено за себе си. Като дълбоко пазена тайна. Като пламък, който чакаш да се разгори, преди да го видят и останалите.

Габриел й разказа чак когато дойде в ателието на приятелката си преди час с роклята в ръце, за да я попита с грейнали от радост очи ще приеме ли да бъде шаферка на сватбата и да приспособи за нея сватбената рокля на майка й. Софи, естествено, се съгласи. Сигурно целият квартал бе чул радостните й викове, когато се хвърли на врата на Габриел насред магазина в съседство с ателието пред смаяните погледи на останалите клиенти.

— Сърдиш ли ми се? — попита притеснено Габриел.

Софи я притисна в прегръдката си и сложи брадичка на рамото й.

— Разбира се, че не. Никога няма да ти се разсърдя. Щастлива съм заради теб. Заслужаваш това, което ти се случва.

— Благодаря ти, Софи.

Двете приятелки останаха прегърнати още известно време, после Софи се откъсна от Габриел и продължи да се занимава с роклята на бъдещата младоженка.

— Да оставим това, но я ми кажи, скъпоценна моя, кога най-сетне ще имам честта да се запозная с отредения ти от съдбата?

— Скоро, надявам се. Сега е в Англия, за да уреди някои допълнителни подробности, преди да заминем — обясни Габриел, — но ще се върне веднага, щом това е възможно, и ще мине през Анже, за да ме отведе в замъка. Там ще се оженим — в църквата на Шандьоние — добави тя. — Засега всичко е почти уредено, Елен се е разбрала със свещеника, а Селест ще се заеме с обяда, който ще се състои в замъка точно месец, преди да бъде продаден. Едновременно с нашата ще отпразнуваме и сватбата на баща ми с Елен.

— Великолепна идея! Струва ми се безумно романтична!

Габриел кимна, а в сърцето й радостно запърхаха пеперуди. Донякъде нещата се улесняваха от това, че баща й нямаше да остане сам, след като двамата с Тома заминат за Америка. Щеше да си има съпруга, която с обич да се грижи за него.

— Да се върнем на Тома — подхвана Софи, — надявам се все пак, че ще се запозная с него, преди да се ожените.

— Ще ви запозная, когато мине на връщане през Анже, обещавам ти. Ще ти хареса много, ще видиш.

— Не се съмнявам и за секунда. Щом ти го обичаш, ще го обикна и аз. Но защо не замина с него за Англия? Не ти ли предложи?

— Всъщност, да, предложи ми.

Няколко дни след завръщането му в замъка, докато една нощ стояха сгушени на канапето и гледаха припукващия в камината огън, щастливи, че са тук, просто, че са тук заедно един до друг, Тома притеснено й призна, че се налага скоро отново да замине и обясни, че се е върнал в замъка само за няколко дни с една-единствена цел — да й направи предложение. Нямаше да отсъства дълго, обеща й. Трябваше само да приключи с някои допълнителни формалности, преди да отпътуват. Габриел би могла да отиде с него, подчерта с преливащ от надежда глас. Разбира се, стига Морис да се съгласи.

Габриел беше на косъм да стегне куфарите си още на мига, без дори да изчака съгласието на баща си. За нея беше непоносима самата мисъл да се раздели с Тома дори и временно, дори само за няколко дни, при положение че едва наскоро бяха разкрили чувствата си. Не искаше никога повече да бъде далече от него и за минута. Копнееше да бъде винаги до него, да бъде там, където ще отиде той, да преживее всичко, което ще преживее и той. Освен това тя наистина имаше желание да види как е живял, да се срещне с чичо му, който му бе дал подслон, да се запознае с баба му. Щеше й се да разгледа всичко, което бе изпълвало ежедневието му: улиците, по които бе вървял, сградите, покрай които бе минавал всеки ден, апартаментът, в който бе живял. Да опознае тези други места, където бе станал… какъвто беше сега.

Само че… Въпреки че бяха запланували семпла церемония, на която щяха да присъстват само най-близките им, Габриел искаше за Тома тази сватба да бъде… вълшебна. И този първи ден от съвместния им живот да даде тон на всички следващи. Тя копнееше да създаде за него приказка, в каквато никога не бе живял и от която баронът го бе лишил за дълги години. Беше си го обещала и това бе причината, поради която младата жена настоя да се заеме с част от приготовленията, въпреки че Селест се противопостави, посочвайки, че Габриел има да върши други неща.

И наистина, ако искаше да успее с всичко това, имаше все пак нужда от известно време.

Тя нежно целуна Тома и му обясни, че много би искала да го придружи и да се срещне със семейството му, но няма как да стане. Той, естествено, се съгласи и обеща, че преди да отпътуват за Америка, ще се отбият в Англия, за да представи жена си на своите близки. За миг Габриел сякаш полетя в облаците, като чу тази дума.

Няколко дни по-късно пътищата им временно се разделиха след целувка, пълна с емоции и обещания, която си размениха пред входа на книжарницата.

Оттогава изминаха две седмици и Габриел беше много щастлива, че трябва да се занимава едновременно и с книжарницата, и с подготовката за сватбата, защото Тома й липсваше. Липсваше й много.

— Защо тогава не замина с него?

Гласът на Софи я изтръгна от мечтите, в които се бе унесла.

— За да имам време да подготвя всичко за сватбата както трябва — обясни тя. — Искам това да е денят, който ще помним цял живот, дори и когато остареем и паметта ни отслабне и вече не можем да си спомним и собствените си имена. Искам да подготвя за него възможно най-красивата сватба.

Софи се усмихна и се вгледа в Габриел.

— Ти наистина го обичаш, нали?

Беше по-скоро твърдение, а не въпрос, и младата жена утвърдително кимна с глава.

— Никога досега не съм изпитвала толкова силно чувство към някого. То е като… Не знам как да ти го опиша… Сякаш не ми стига въздух, когато е тук, а сърцето ми вече не ми принадлежи и се подчинява на Тома. Сякаш без него светът става безцветен, само черно-бял, но внезапно се обагря в хиляди прекрасни цветове, щом той се появи. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Мисля, че да. Завиждам ти, Габриел, че чувстваш всичко това.

— Един ден ще дойде и твоят ред, ще видиш. Знам го.

— Дано си права. Случайно чаровният ти принц да има брат? — пошегува се Софи.

— За съжаление няма. Но мъжът на живота ти те очаква някъде. Убедена съм в това.

— Сигурно.

Двете жени се усмихнаха на отражението си в огледалото и изведнъж очите на Софи се напълниха със сълзи.

— О, Софи! Какво става? — попита Габриел, обърна се към нея и прегърна своята най-добра приятелка.

— Знам, че е глупаво, пък и ти още не заминаваш, но… толкова много ще ми липсваш, Габриел! Какво ще правя без теб?

Габриел усети как сълзите напират в очите и се търкалят по бузите й.

— Ще станеш известна и търсена модистка, ще видиш! И ти ще ми липсваш, Софи! Толкова много ще ми липсваш! Но ние ще се връщаме тук от време на време. А и ти ще дойдеш на гости в Ню Йорк! Не се съмнявай, може и да не е чак толкова хубаво, колкото беше на Голямото изложение, но…

— О, ще съм доволна и на толкова — пошегува се Софи през сълзи.

Отдръпна се и избърса своите бузи и бузите на Габриел и добави шеговито:

— Кой знае, може и аз също да се преселя!

— Да! Ела! Ела да живееш в Ню Йорк с нас! Толкова ще ни е забавно заедно! Може би там те очаква твоят чаровен принц, знае ли човек?

Софи тъкмо се накани да отговори, когато часовникът, който се намираше в единия ъгъл на стаята, отмери с ударите си два часа.

— Господи! — възкликна Габриел, подсмърквайки не особено грациозно, за да преглътне сълзите си. — Непременно трябва да се върна в книжарницата! Татко е при печатаря, а днес трябва да получим цял сандък старинни книги.

— Тичай бързо! Имам всичко необходимо, за да оправя роклята, след няколко дни ще е готова.

— Благодаря, Софи! — зарадва се младата жена и се мушна зад паравана. — Чудесна си! Знаех си, че мога да разчитам на теб!

 

 

След няколко минути с порозовели от хапещия февруарски студ бузи, останала без дъх и малко разрошена от тичането нагоре по улицата, Габриел бутна вратата на книжарницата.

— Етиен, върнах се! — обяви тя, докато затваряше вратата зад себе си под веселия звън на камбанката.

Габриел потърси с поглед младия мъж и го видя в дъното на книжарницата, в която в момента нямаше клиенти. Като я забеляза, Етиен се насочи с бързи стъпки към Габриел и още преди тя да успее да свали шапката и ръкавиците си, я прегърна и я притисна към себе си.

За миг дори й се стори, че усеща устните на младия мъж върху врата си, точно под брадичката.

— Не, какво правиш? — възкликна тя тутакси с възмущение и опря ръце в гърдите му, за да го отблъсне.

В този момент камбанката отново иззвъня, вратата се отвори и на прага се появиха двама доставчици, които мъкнеха огромен сандък с книги.

— Добър ден, доставка за Морис Вилньов — обяви единият.

— Аз съм дъщеря му — бързо отвърна Габриел, пъргаво измъквайки се от ръцете на Етиен. — Елате, последвайте ме.

Габриел хвърли вбесен поглед към чирака, той отвърна с лека усмивка и после се насочи навътре към книжарницата с изключително доволно изражение на лицето, докато тя поведе доставчиците към канцеларията на баща си и вън от кожата си от яд, им посочи къде да оставят сандъка.

Откакто се бе върнала от Шандьоние, Етиен се държеше много странно с нея. Правеше й впечатление, че сякаш си бе поставил за цел на всяка цена да я накара да се поддаде на чара му и нямаше как да не признае, че изобщо не пестеше усилия в това отношение. Докато преди повече или по-малко (най-често по-малко, отколкото повече) проявяваше известна сдържаност, сега вече изобщо не се колебаеше открито да показва интереса си към младата жена и да се възползва често от отсъствието на Морис, за да подхвърли в разговора някой все по-прозрачен намек. Понякога дори заставаше толкова близко до нея, когато й „помагаше“ да подрежда книгите, че тя почти усещаше дъха му в косите си и тялото му да докосва нейното.

Не може да продължава така, реши Габриел категорично, след като съпроводи двамата мъже до изхода. Това трябва да спре, и то веднага.

Щом затвори вратата зад доставчиците, тя обърна табелката, та всеки евентуален клиент да знае, че в момента книжарницата е затворена. След това със спокойствие, каквото всъщност не изпитваше, свали мантото, шапката и ръкавиците си, окачи ги на прикованата към стената закачалка и направи знак на Етиен да я последва в дъното на книжарницата.

— Мога ли да знам какво си въобразяваш? — атакува го веднага, преливаща от яд. — Етиен, така не мо…

Само че той не й позволи да довърши фразата. Още преди Габриел да осъзнае какво се кани да направи, Етиен хвана лицето й с длани и я целуна, притискайки я към стената.

— Ама какво правиш? — извика Габриел, отблъсквайки го. — Луд ли си? Остави ме — изкрещя, тъй като той не се отдръпна.

Вместо да се подчини, младият мъж сграбчи Габриел за китките и отново приближи лице до нейното.

— Омъжи се за мен, Габриел — прошепна той.

— Ти си луд, Етиен! Пусни ме! — повтори отново и се опита да освободи ръцете си. — Тази шега изобщо не е забавна.

— Не е шега и не съм луд. Искам да се оженя за теб. Не е нещо ново.

— Слушай, знам — мислиш си, че си влюбен в мен, но…

— Влюбен съм в теб, Габриел.

— Само че аз не те обичам. Сгодена съм за Тома и ще се омъжа за него. Обичам него. Сега ме пусни, моля те.

Но Етиен продължаваше да я държи. Неясен страх пропълзя в душата й. В очите на чирака се появи странен блясък, който не вещаеше нищо добро.

— Вие не сте от един и същ свят, Габриел — продължи той, стискайки все по-силно ръцете на младата жена. — А ние сме. Ще те обичам и ще се грижа за теб, както той никога не може да го направи. Ще бъда до теб през целия си живот в книжарницата на баща ти. Винаги си го искала. Ще ти осигуря това, което винаги си желала. Той не може. Не те познава, както те познавам аз. Не те обича, както те обичам аз.

— Наистина дрънкаш небивалици. Ти не го познаваш. Не знаеш нищо за него. Пусни ме веднага, иначе ще викам.

— Може и да не го познавам, но знам, че ако наистина толкова те обичаше, както твърдиш, в този момент щеше да е тук, с теб. Само че не е. А аз съм тук. Винаги съм бил тук и винаги ще бъда. И струвам хиляди пъти повече от чудовище като него.

Ярост я обзе, като чу тези думи.

— Тома не е чудовище! — извика Габриел и започна още по-ожесточено да се бори, за да се освободи.

Напразно. Етиен беше много по-силен от нея и се възползваше от тежестта на тялото си, за да я притиска към стената.

— Не можеш да стъпиш и на малкия му пръст! Той ме уважава много повече, отколкото го правиш ти в този момент! Казвам ти — пусни ме!

При тези нейни думи лицето на Етиен се промени напълно от обхваналата го ярост. Сякаш някаква маска се смъкна, разкривайки истинското му лице.

— Защо той, а не аз? — извика той с разкривени от бяс черти. — Заради замъка, нали, това ли е причината? Привличат те парите му? Разочароваш ме, Габриел, не мислех, че си толкова продажна. Но дума не може да става, че ще те пусна да си тръгнеш. Ти си моя, чуваш ли? Няма значение как ще стане това, но ще бъдеш моя дали искаш, или не. Не съм те чакал две години, за да се изнижеш ей така между пръстите ми!

Изрече тези думи, притисна Габриел към стената, смазвайки я с тежестта на тялото си, за да не може да мърда, и я целуна, прониквайки със сила и грубо с езика си през стиснатите й устни.

За миг я обзе паника, която се засили, щом Етиен сграбчи едната й гърда и започна безмилостно да я стиска и да я мачка, триейки се в нея като разгонено животно. Стенание от болка се изтръгна от гърлото й и това още повече наелектризира младия мъж, който тутакси се опита да запретне полата и да проникне между краката й. Тогава внезапна ярост замени паниката на младата жена и удесетори силите й.

О не, за кого се мисли той, този сополанко? Да не си въобразява, че може да се възползва така от мен? Ей сега ще видиш ти от какъв камък съм издялана!

Като се възползва от това, че той не можеше вече да стиска лицето й, тъй като и двете му ръце бяха твърде заети да опипват грубо тялото й, Габриел с все сила го захапа за езика и докато той отдръпваше глава назад, тя тутакси завъртя своята, за да не я достигнат устните му. После, без изобщо да се спира, измъкна единия си крак и с ярост заби токчето си в неговия.

Етиен се отдръпна, викайки от болка, но младата жена още не бе свършила с него. Полудяла от ярост, тя се оттласна, доколкото й бе възможно, и го ритна с все сила между краката, после с такъв яд го зашлеви, че плесницата отекна в тишината на книжарницата.

След това, останала вече без дъх и с очи, от които излитаха мълнии, отскочи надалеч от него и докато лежеше проснат на земята с изкривено от болка лице, по което ясно личаха следите от шамара, го прониза с поглед като някаква обладана от демон вещица.

В този момент Габриел наистина съжаляваше, че не е такава. Иначе щеше да го превърне в червей и с удоволствие да го размаже.

— Не прави! Повече! Никога! Така! — изрече бясна насечено, докато Етиен с мъка се изправяше.

Като го видя прав, отново я обзе паника, но не й обърна внимание, само се отдалечи още от него.

— Ти си моя, Габриел — подхвърли той задъхан.

— Махай се. Върви си веднага и тогава може би ще забравя какво се случи.

— Няма да си тръгна. Не и преди да станеш моя.

— Никога няма да бъда твоя — сряза го Габриел с леден глас. — А сега излизай, преди наистина да се ядосам. И никога повече не стъпвай тук.

С язвителна хищна усмивка на лицето Етиен се приближаваше бавно към нея като котка, която си играе с мишка. Сърцето на Габриел блъскаше толкова силно в гърдите й, че цялото й тяло пулсираше. Тя отстъпи още назад, но се блъсна в някаква мебел. Без да го изпуска от очи, прекрачи настрани и пак се удари в нещо.

Господи — помисли си, когато паниката я връхлетя отново. — Твърде много мебели има тук.

Потърси с поглед някакъв изход, но накъдето и да тръгнеше, Етиен само с един скок щеше да е върху нея.

Мисли, Габриел! Мисли!

Но не й хрумваше нищо. Паниката й пречеше да разсъждава ясно.

Като я видя така приклещена, Етиен се усмихна победоносно.

— Ядосана, ти ли? — изсъска. — Наистина ли си мислиш, че може да ме победиш?

С един скок се хвърли върху нея, стисна китката й, притискайки младата жена към себе си. Габриел се бореше, но той беше много силен.

— Струва ми се, че току-що направих точно това — рязко отвърна тя, прикривайки задушаващия я страх. — Мога пак да го повторя.

— Мислиш си. Няма да се вържа два пъти на играта ти.

Устните му отново се опитаха да стигнат до нейните, но младата жена извърна глава, извивайки се във всички посоки, за да го избегне.

— Остави ме да го направя, ще видиш, че ще ти хареса. Даже ще искаш още — заяви той, докато запретваше нагоре полите на Габриел.

— Никога — пророни младата жена със стиснати зъби.

Мисли, Габриел, каза си отново. Мисли! Сигурно има някакъв изход!

И внезапно намери решение.

Кинжалът!

След обира в книжарницата преди няколко години баща й постоянно държеше един добре прикрит кинжал в чекмеджето на бюрото си. Ако успееше да стигне дотам, щеше да има с какво да се отбранява.

Събра цялата си смелост и се престори, че се предава. Нарочно се отпусна, надявайки се, че така ще накара Етиен да разхлаби леко хватката и може би ще съумее да се измъкне.

— Ето, виждаш ли? Връщаме се към по-приятни чувства — прошепна той, гризвайки крайчеца на ухото й. Доповръща й се и тя се опита да си поеме дъх, за да не се случи това. Затвори очи, докато ръката му пълзеше към една от гърдите й, а устните му всмукваха нейните. Остави го да прави, каквото иска, абстрахирайки се от отвращението, което изпитваше.

Още няколко секунди. Само още няколко секунди.

После усети как мускулите й се напрягат почти недоловимо в началото, а после все по-силно. Това беше моментът, който чакаше. Събра всичките си сили и го отблъсна, спускайки се към чекмеджето. Измъкна с трепереща ръка кинжала и го насочи към него.

— Вън! Веднага!

— Да не си мислиш, че така ще ме изгониш? Тази книжарница е моя, Габриел, както и ти! Пада ми се по право и ти вървиш с нея.

Този път наистина мина всички граници. Габриел не можеше повече да го търпи и секунда.

Тя си пое дълбоко въздух, хвърли се върху него и опря кинжала в гърлото му.

Сърцето й биеше с все сила, кръвта блъскаше в слепоочието, тялото й трепереше толкова силно, че беше истинско чудо, че краката все още я държаха.

За сметка на това ръката, с която стискаше кинжала, не трепваше.

Умираше от страх, но яростта, която бушуваше в нея, надмогваше всичките й опасения.

Хвана още по-силно дръжката, натисна острието на кинжала към кожата му и оттам изби капчица кръв.

— Казах ти — вън! — изкрещя му и върхът на кинжала го принуди да отстъпи. — Махай се от живота ми, преди да съм ти прерязала гърлото като на свиня, каквато си!

Този път изглежда Етиен почувства колко сериозни са заплахите й. Закова за няколко мига в нея погледа си, от който лъхаше ненавист. След това вдигна ръце, показвайки с този жест, че се предава.

— Добре, отивам си — изрече с нежелание. — Но ще ми паднеш, Габриел. Вярвай ми, ще ми паднеш.

— Никога. Още по-малко пък след всичко, което направи. Махай се! Не искам повече да те виждам! Никога!

— Сега го казваш, но когато останеш сама, ще имаш нужда от мен, за да опазя книжарницата, тогава ще ми паднеш и победата ще е моя. Ще бъда търпелив. Ще чакам.

— ВЪН! — изкрещя Габриел, загубила търпение.

Притискаше го с поглед с насочен към него кинжал, чак докато излезе от книжарницата. След това се спусна към вратата и превъртя всички ключалки. Проследи го с погледа си, колкото можеше по-дълго, за да е сигурна, че няма да се върне. Когато вече нямаше и грам колебание, че е далеч и няма да се появи отново, тя се сви в един ъгъл и се разрида.

Когато два часа по-късно Морис се върна от печатаря под мишница с каталозите, предвидени за продажбата на библиотеката, Габриел външно се бе съвзела, въпреки че все още преживяваше случилото се, но ръцете й бяха спокойни.

Все едно че не беше се случило нищо.

Или почти.

Баща й влезе в книжарницата, тъкмо когато приключваше с обслужването на един клиент.

— Всичко наред ли е, Габриел? — разтревожено попита Морис, щом останаха сами. — Не изглеждаш както обикновено. Станало ли е нещо? Къде е Етиен?

Очевидно баща й четеше мислите й като в отворена книга. Чиста утопия си беше да си въобразява, че би могла да скрие каквото и да било от него. Опитвайки се да превъзмогне гаденето, което се появяваше всеки път само като чуеше името му, младата жена заяви с безстрастен глас:

— Етиен вече не е доволен от условията на работа в книжарницата и предпочете да напусне.

Морис хвана ръката й, докато тя подреждаше нещо върху бюрото.

— Какво е станало, Габриел?

Тя спря и поемайки дълбоко въздух, погледна баща си.

— Очевидно господинът не одобряваше брака ми с Тома — каза с безизразен глас, в който обаче се чувстваше незатихналата в нея ярост. — Твърдеше, че му се падам по право, също както и книжарницата. Ясно му дадох да разбере, че сънува буден и че никога няма да се омъжа за него. Когато прояви… настоятелност, показах му къде е изходът.

По лицето на Морис се четеше изненада и разочарование, беше шокиран.

— Причини ли ти нещо лошо? — разтревожено попита с леден глас.

Габриел се поколеба и това беше достатъчно, за да разбере.

— Ще го намеря веднага — заяви той и се насочи към вратата — и ще му обясня какво мисля за поведението му.

— Недей, татко, не си струва. Не ми направи нищо. Поне не и нещо сериозно.

— Посегнал е на дъщеря ми!

— Но се защитих и той си отиде! Всичко е наред, нищо ми няма.

— Няма значение, Габриел. Няма да ме спреш. Сега ще ида да му покажа къде зимуват раците! Не може безнаказано да посяга на дъщеря ми!

— Недей, татко! Не искам да се разправяш! Против съм! Добре съм и всичко е наред. Нека приключим с това, моля ти се.

— Габриел, аз…

— Моля те… — настоя младата жена. — Татко! Животът си е мой, аз трябва да решавам. И взех решение, че не си струва. Самият той не си струва. Моля ти се, недей!

Морис се взря в дъщеря си за няколко секунди и, насилвайки се, кимна с глава.

— Благодаря ти, татко.

— Добре ще направи да не ми се мярка пред очите, иначе не отговарям.

Габриел се сгуши в прегръдката на баща си, надявайки се с цялото си сърце, че баща й няма да го срещне.

— Татко?

— Да?

— Не казвай на Елен, моля те. Не искам никой да знае какво стана.

— Няма ли поне на Тома да разкажеш?

Габриел леко поклати глава.

— Най-малкото пък на него. Само ще се разтревожи и това ще му причини ненужна болка.

След всичко, което Тома бе преживял, тя се страхуваше, че ако разбере как се е държал Етиен с нея, това само ще разбуди спомените му и в пристъп на гняв ще реши да се разправи с него. А тя не искаше да се случи нито едното, нито другото. Не искаше нищо да помрачава сватбата им.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Да забравим за станалото. Добре съм, важно е само това.

Камбанката издрънча и още преди Морис да успее да отговори, един клиент влезе в книжарницата и с това въпросът приключи.