Клое Дювал
Шато край реката (17)

16
Габриел

Замъкът Ферте-Шандьоние декември 1899, седмица по-късно

В студения и влажен следобед бяла светлина заливаше библиотеката, създавайки почти феерична атмосфера.

Габриел седеше в края на голямото бюро и работеше.

Или поне това трябваше да прави. Всъщност по-точно би било да се каже, че се забавляваше, изживявайки в библиотеката най-прекрасните и най-ценни моменти в живота си. Всяка книга, която каталогизираше, й се струваше новооткрито съкровище, свят, който тепърва й предстоеше да изследва. И доказателство за това беше произведението, което разглеждаше в момента — много стара, богато илюстрирана книга. Беше романът „Ланселот от езерото“^[1] публикуван през 1494 година от един парижки издател — някой си Антоан Верар, написан на толкова старинен френски, че изпитваше огромна трудност да разгадае текста. Тя внезапно осъзна, че това бе най-старинното четиво, което й се бе случвало да види досега.

С лека усмивка на устните Габриел доближи книгата до лицето си, притвори очи и вдъхна дълбоко, поемайки аромата й. За нея това беше почти ритуал, беше се превърнало в навик. Тя се опияняваше от уханието на книгите и изпитваше непостижимо удоволствие от миризмата на кожата, на хартията и на мастилото, както други се омайваха от аромата на цветята.

Габриел въздъхна от щастие, отвори очи и с внимателни жестове, изпълнени с благоговение, отвори книгата и се зае да описва старателно всеки неин детайл, всяка характерна особеност в поставения пред нея фиш.

Тя приключи с прегледа, записвайки с ясен и четлив почерк последните си наблюдения, и се опита да пресметне цената, на която би трябвало да се продаде това ценно произведение, но после се отказа. Продажната цена на подобна книга, публикувана по-малко от петдесет години след изобретяването на печатницата от Гутенберг, отличаваща се с толкова специфични характеристики, които я правеха изключително ценна, направо уникална, изискваше по-проницателен поглед и по-задълбочени познания от нейните. Тя я сложи настрани до още няколко други, заричайки се да ги занесе на баща си още същата вечер.

Поддаде се на желанието си да се прозине, стана, протягайки се, и тръгна към единия от високите прозорци, за да се възхити на пейзажа, който се разкриваше пред очите й.

През нощта отново беше навалял сняг и в огромния парк около замъка всичко беше толкова бяло, че бе почти невъзможно да се каже къде свършва земята и къде започва небето. Човек би си помислил, че е в приказка на Ханс Кристиан Андерсен.

В подножието на замъка, на няколко крачки от рова, се появиха два силуета. Единият — висок, набит, внушителен, с черно палто, което контрастираше с белотата наоколо, хвърляше къса дървена пръчка, а другият силует — прекрасна кучка с бяла като снега козина — се спускаше да търси, весело подскачайки в пухкавия сняг. След седмица старателни грижи сега тя беше изпълнена с енергия. С преливащо от нежност сърце Габриел гледаше как черният силует се наведе над кучката, за да я погали енергично по главата.

Сцена, която на мнозина би се сторила обикновена, дори безинтересна. В крайна сметка има ли нещо по-банално от мъж, който си играе с кучето си?

Но това не беше, който и да е мъж, нито което и да е куче. Двамата се бяха намерили взаимно. Би могло да се каже дори, че животното беше спасило човека също както човекът беше спасил животното. От контакта си с нея Тома се бе променил. Той изглеждаше… щастлив. Сияеше от щастие и радост, каквито Габриел го бе виждала да проявява рядко, и с всеки изминал ден усмивката му сякаш ставаше по-широка, а раменете му — по-изправени. Светлината се връщаше в душата му и прогонваше сянката от лицето му.

Колкото по-щастлив беше той, толкова по-щастлива беше и Габриел.

И толкова повече искаше времето да спре.

И никога да не напуска това място.

И никога да не се разделя с хората, с които се чувстваше толкова щастлива.

И никога да не се разделя и с него.

С този, към когото сърцето й се привързваше все по-силно.

 

 

Беше изминала седмица, откакто кученцата и майка им бяха спасени, и в живота на Габриел настъпи тиха спокойна рутина, съставена от каталогизирането на библиотеката; грижите, които посвещаваше на баща си заедно с Елен; от моментите на пълен безпорядък, когато си играеше с кученцата… и от тази прозирна сфера извън времето, извън живота, която я обгръщаше, щом се спуснеше мощта и светлината на огъня заместеше слънчевата.

Това беше нейната тайна.

Тяхната тайна…

Всяка вечер, когато всички се прибираха в стаите си и тишината изпълнеше коридорите, за Габриел започваше друг живот. Тя скриваше дневника, в който подробно описваше дните си, измъкваше се от стаята, промъкваше се пъргаво през коридорите с маслена лампа в ръка чак до библиотеката, за да отиде при него.

Те никога не се бяха уговаряли нарочно, но това се бе превърнало в навик — в нещо, което очакваха с нетърпение и двамата през целия ден. Всяка нощ тя тайно отново отиваше при него в библиотеката. Всяка нощ отваряше вратата с разтуптяно сърце, питайки се дали ще е там. И всяка нощ, когато Тома я виждаше да влиза, когато погледът му срещаше нейния, го озаряваше различна светлина, сякаш идващо отвътре сияние, от което сърцето на младата жена започваше да бие ускорено.

В този момент — единствено и само техен — докато четяха, разговаряха или просто седяха един до друг в комфортна и за двамата тишина, когато двама души не се нуждаят от думи, за да се разбират, младата жена усещаше как в нея се зараждат нови чувства, които още не назоваваше с думи, но които с всеки изминал ден ставаха все по-силни и я караха да се привързва все повече и повече към тези привилегировани безгрижни моменти. Към него.

 

 

През открехнатата врата до Габриел достигна шум от гласове, които идваха от галерията с портретите извън библиотеката, и те я върнаха към реалността. Навън Дукесата — така бяха кръстили кучката — и Тома бяха изчезнали.

Любопитството накара младата жена да напрегне слух с надеждата, че може би той идва да я види, както се случваше от време на време, за да вземе някоя книга, да зададе някой въпрос или само да я попита за мнението й.

Надеждата й се оказа напразна.

— Скъпи приятелю — подхвана първият глас, — бъдете така добър, ако обичате, да заснемете тази портретна галерия. Тя е превъзходна. Застанете тук, моля ви. Светлината е идеална.

Габриел направи гримаса, като разпозна носовата интонация на мъжа, който току-що бе говорил.

Мосю Шоазьол — оценител, провеждащ търгове — беше пристигнал тази сутрин с присъщото му маниерничене, раболепен тон и изключително високо мнение за себе си, придружен от свой приятел фотограф — Арно Колен, за да направи оценка на стотиците произведения на изкуството, разпръснати навсякъде из замъка. Габриел тъкмо отиваше към библиотеката след закуска, когато той нахълта в голямата зала, представи се най-малкото като някакъв месия, готов да просвети от висотата на своята наука и с висшите си познания невежите голтаци, които обитаваха замъка.

На Габриел не й трябваха й две секунди, за да го възненавиди от все сърце.

Младата жена трескаво потърси с поглед място, където да се скрие, ако случайно на мосю Шоазьол му хрумне да влезе в библиотеката. С наострени уши и цялата нащрек, тя беше готова да скочи и да се мушне зад завесите при най-малкия подозрителен шум, когато в галерията отекна ехото от позната походка.

Изведнъж сърцето й започна да бие по-бързо и неволно по устните й плъзна усмивка. Беше дошъл.

— Господа — поздрави с дълбок гръден глас.

До Габриел достигна неясният глас на фотографа, който отвърна на поздрава на Тома, после гласът като кречетало на мосю Шоазьол изпълни пространството.

— Ах, господин барон! — възкликна той. — Тъкмо исках да ви видя!

Младата жена поклати глава, смаяна от поведението му. Нима не беше разбрал от предишните петнайсетина пъти, че Тома не желаеше да се обръщат така към него? От укритието си до прозореца тя почти можеше да долови въздишката от раздразнение на собственика на замъка.

— Държа да ви уведомя, че притежавате абсолютно не-ве-ро-ят-ни неща! — продължаваше непоносимият индивид. — Напълно смай-ва-щи! Това наистина е огрооомна чест за мен да направя оценка на тази скъпоценна колекция!

— Вече ви казах, господин Шоазьол, не използвам титлата барон — отвърна Тома студено. — Бих се радвал да ме наричате Д’Арси като всички останали.

— Разбира се, всички в нашата професия са наясно с репутацията на покойния ви баща като любител на изкуството и добър негов познавач, какъвто беше — продължи високопарно провеждащият търгове оценител, сякаш изобщо не бе чул забележката на човека, който все пак го бе наел за тази работа. — Обзалагам се, че не един експерт днес би желал да е на моето място. Но бяхте прав да се обърнете към най-добрия. С изкуството шега не бива.

Габриел мълчаливо вдигна очи към тавана — беше сигурна, че в този миг Тома би платил прескъпо, само и само да не беше избрал „най-добрия“. Възможно ли бе наистина човек да е толкова запленен от собствената си персона? Въпросът беше как неговият приятел фотографът, който беше толкова дискретен и сдържан, успяваше да го понася от изгрев до заник-слънце? Това си беше истинско постижение.

През следващите минути мосю Шоазьол натрапваше на Тома с описанието на собствените си подвизи, превъзнасяйки до небесата своите чудесни меценати, и се хвалеше с високопоставените си приятели в аукционната къща „Друо“^[2], като постоянно се обръщаше към мосю Колен да потвърди думите му, но не му даваше време да го стори.

Той говореше така упоително и толкова дълго, че накрая Габриел изпита жалост към Тома и реши да се измъкне от своето светилище и да се опита да спаси своя приятел от ноктите на отвратителния Шоазьол. Тя тръгна с високо вдигната глава към тримата мъже и се прокашля, за да съобщи за присъствието си. Като чуха, и тримата се обърнаха към нея.

— Госпожице Вилньов — каза Тома и кимна леко с глава с видимо облекчение.

— Мосю Д’Арси. Господа.

Мосю Колен отвърна на поздрава й с леко кимване, докато мосю Шоазьол я преценяваше, запазвайки обичайния си надменен вид. Габриел вдигна още нагоре брадичката си и се приготви за сблъсъка.

— Какво искате, малката? — попита снизходително оценителят. — Нали виждате, че обсъждаме сериозни неща.

Поеми въздух, Габриел, и запази спокойствие — си каза тя и преглътна хапливия коментар, който беше готов да се изплъзне от устните й. Лепна на лицето си възможно най-любезната усмивка и каза:

— Моля да ме извините, че ви прекъснах, господа, но ако имате малко време, което да ми отделите, мосю Д’Арси, ще ви покажа нещо. Едно много особено произведение, ко…

— Нали ясно виждате, че господин баронът е зает — намеси се мосю Шоазьол, — хайде, той няма време за губене с такива глупости.

Погледът на Габриел срещна погледа на Тома, който тъкмо отваряше уста, за да отговори, и тя му направи знак да не се намесва. В крайна сметка нейна беше задачата да го измъкне оттам, а не обратното. Освен това беше напълно способна да води тази битка сама. Мъже като този индивид, които изпитваха злостно удоволствие да покажат презрението си към нея, защото е жена, а следователно по дефиниция — глупачка, за съжаление бяха обичайно явление. С възможно най-сладникав глас му отвърна:

— Но, разбира се, мосю. Ако съм прекрачила границите на полагащото ми се място, ще ви покажа, че съжалявам.

— Имате толкова миловидно личице — видимо доволен, започна отново мосю Шоазьол, — че ще проявя великодушие и ще…

— Позволете ми все пак да ви напомня, че това, което наричате „глупости“, са прецизно подбирани произведения от много поколения страстни библиофили — същите, чиито заслуги възхвалявате от часове. Става дума за книги, написани от личности с висока култура, които до съвършенство владеят френския език. Книги, които — позволете ми да ви го кажа — са изработени изключително грижливо също от пристрастени към работата си издатели и печатари. И независимо какво мислите за тях, мосю, някои от тези издания са истински произведения на изкуството. А сега моля, бъдете така добър да ме извините, но дойдох да говоря не с вас, а с мосю Д’Арси. И нямам намерение да си отида, освен ако той самият не ме помоли да се оттегля. Дори и това да не ви харесва.

С крайчеца на окото си Габриел видя как мосю Колен едва сдържа подигравателната си усмивка, а Тома я гледаше с поглед, преливащ от гордост.

Що се отнася до мосю Шоазьол, не личеше да оценява особено високо речта й.

— Дръзка хлапачка! — грубо я отряза той. — Как смеете да ми говорите с този тон! Не знаете с кого си имате работа!

— О, повярвайте ми, мосю, имала съм повече от един повод да ви чуя как изопачавате собствената си самоличност през последните часове. Проблемът е по-скоро в това, че вие, именно вие не знаете с кого си имате работа.

Мосю Шоазьол беше толкова почервенял, че на Габриел й се стори, че всеки момент ще се пръсне.

— Вие сте една малка…

— Достатъчно! — намеси се тогава властно Тома и погледна смразяващо провеждащия търгове оценител. — Категорично ви съветвам да преценявате думите, които възнамерявате да произнесете, мосю, ако държите да съхраните честта, с която непрестанно се хвалите през цялото време. Госпожица Вилньов е моя гостенка и няма да позволя да бъде оскърбявана в дома ми. Ясен ли съм?

Мосю Шоазьол сякаш се смали, докато Тома се извисяваше над него с целия си ръст.

— Съвсем ясен — отвърна той със свити устни. — Моля да ме извините, госпожице — добави, обръщайки се към Габриел. — Думите ми изпревариха мисълта ми.

Младата жена кимна с глава и се престори, че приема извиненията му.

— Струва ми се, че в момента разполагате с всичко необходимо, за да направите приблизителната оценка, нали? — продължи Тома.

— Напълно, мосю Д’Арси.

— Чудесно. В такъв случай заемете се незабавно с работата.

После се обърна към Габриел:

— Госпожице Вилньов, ако желаете, покажете ми сега произведението, за което говорехте…

— С удоволствие, мосю!

И с тези думи зарязаха развеселения мосю Колен и разочарования мосю Шоазьол и се скриха в библиотеката. Без да се съобразява с нормите за благоприличие, Тома тихо затвори вратата зад тях и се облегна на нея.

— Благодаря ви, че ми дадохте повод да се измъкна от компанията му. Не знаех как да се отърва.

— Моля. Не бих пожелала компанията на този човек никому, дори и на най-големия си враг.

— Съжалявам, че трябваше да изтърпите неговите нелюбезни забележки.

— Не се тревожете за мен. Това не е нито първият, нито последният път, когато се налага да слушам подобни приказки.

На лицето на младата жена се появи закачлива усмивка и тя продължи:

— Благодаря ви, че се хвърлихте на помощ по начина, по който го сторихте. Но, знаете ли, щях да се справя и сама.

— Изобщо не се съмнявам. Способна сте да се противопоставите на всеки. Вие сте най-силната личност, която познавам. Но не можех да търпя да ви оскърбява така. Не мога да надвия себе си.

Думите му я трогнаха, тя сведе поглед, после вдигна очи:

— Задължена съм ви, рицарю смел — отвърна закачливо, докато правеше реверанс, за да прикрие смущението си.

Тома й се усмихна, улавяйки с погледа си нейния за части от секундата, и както често й се случваше, стори й се, че потъва в сивото море на ирисите му. В гърдите сърцето й започна да се уголемява до такава степен, че тялото й като негова обвивка сякаш вече не бе достатъчно, за да го задържи в себе си.

— Кажете ми, наистина ли има книга, която бихте желали да ми покажете? — попита той.

— Как така, месир, нима се съмнявате в думите ми? — издекламира Габриел, преструвайки се на засегната. — Имайте предвид, че всъщност има доста книги, които искам да ви покажа.

С пъргава стъпка тръгна към бюрото, взе купчината книги, които преди няколко часа бе отделила настрани, за да ги види баща й, върна се обратно с тях и ги сложи върху най-близкия фотьойл.

Чакаше усмихната да дойде съвсем близо до нея, след това отвори твърдата корица на първата от купчината книги — „Изгубеният рай“^[3], американско издание на поета Джон Милтън — стисна заедно всички страници с двете си ръце и ги наклони, за да се очертае изображението на една великолепна фреска там, където преди това се виждаше само позлатата на затворената книга.

— Това е невероятно — изуми се Тома. — Не знаех, че съществува такова нещо.

— Нарича се скрита рисунка — обясни младата жена. Сравнително честа практика е в англосаксонските страни, но досега не ми се бе случвало да се възхитя на нещо подобно. Изключителен късмет е да се намери такъв екземпляр във френска библиотека. Дедите ви сигурно са пътували много, щом са успели да се сдобият с толкова красиви произведения на изкуството!

— Да — потвърди Тома и смени темата, както често правеше, щом младата жена споменеше дедите му. — Как се постига този ефект?

Габриел не настоя и му обясни накратко принципа на тези рисунки върху бялото поле или, както още се нарича, върху външния край на страниците: там, върху всяка страница се нанасяше много фина тясна лента от вече готовата рисунка. След това добави, че в някои книги може да има и две изобразени фрески, като всяка от тях може да се види само когато страниците се наклонят под определен, и то различен, ъгъл.

— И това съвсем не е единственото съкровище в библиотеката ви! — допълни и остави книгата, за да вземе другата, която бе разглеждала малко преди това. — Погледнете, отпечатана е през 1494 година. Това е най-старата книга, която съм виждала досега! Знаете ли, че не минава и ден да не направя някакво откритие от този род.

Тя се поколеба, после продължи:

— А… тази сутрин намерих нещо друго.

Върна се към бюрото и взе оттам нова купчина книги, която се състоеше от три дебели тома с кафява кожена подвързия. Занесе ги до канапето и без да каже и дума, подаде първия том на Тома. Той го пое, прочете заглавието и името на автора върху корицата и остана дълго време безмълвен, втренчил поглед във фамилното име, което изпъкваше с позлатените си букви.

Франсоа Льороа дьо Сен Арман.

— Прелистих я — обясни Габриел спокойно. — Това са мемоарите на вашия дядо. Описва живота си, но разказва също и историята на Сен Арман от възкачването на трона на Луи XVI чак до последните години на Втората империя. Част от историята на Франция, но разказана чрез историята на вашата фамилия.

Тома продължаваше да мълчи, все така загледан в книгата.

Тя продължи:

— Питах се… дали не бихте искали да ги запазите?

— Не — отвърна той отривисто. — Продайте я заедно с другите.

Габриел се поколеба.

— Чух какво казахте във връзка с дълговете и за решението ви да не съхраните нищо, останало от баща ви. Разбирам, че не желаете да чувате повече за него и искате да ликвидирате всичко от наследството му. Но… Тома… тези книги… това е историята на вашия род! На дедите ви!

Той затвори очи, но не и преди Габриел да види светкавицата, породена от мъка, която проряза погледа му. Той сякаш изведнъж се напрегна и тя почти съжаляваше, че му бе показала книгите. Само че не можеше да разбере защо. Защо се отказва от целия си род, при положение че, доколкото й бе известно, той беше в конфликт само с баща си? Защо не искаше да запази поне един спомен от това място, от този замък, от собствените си корени?

Замълча, оставяйки въпросите само за себе си.

Най-сетне, както й се стори след цяла вечност, Тома отвори очи и впери поглед в нейния.

— Защото — започна той напрегнато… — те не са мои предци. Това не е моята история.

Младата жена се стъписа, не можеше да разбере.

— Какво искате да кажете с това, че не е вашата история?

Като видя как реагира, Тома се поколеба няколко мига, после каза:

— Искам да кажа, че Виктор дьо Сен Арман не е мой баща.