Клое Дювал
Шато край реката (12)

11
Александра

Замъкът Ферте-Шандьоние. В наши дни

— Пак ли вие? По дяволите, невероятно нещо, човек наистина не може да се отърве от вас!

С тези думи — колкото приветливи, толкова и любезни — ме посрещна благородният собственик на замъка Ферте-Шандьоние, когато на следващата сутрин отидох при него, след като цяла нощ превъртах в ума си всичко, което Марин бе споделила с мен.

Моят предтеча да е наследник на замъка? А аз да произхождам от последния барон Сен Арман? От аристократ с частицата за благороден произход „дьо“ в името и всичко такова? Не можех да повярвам.

Със сигурност това разкритие водеше след себе си хиляди въпроси като например защо в документите, които бях намерила, Тома не носеше фамилното име Сен Арман или още откъде идваше името Д’Арси, с което се наричаше? Знаеше ли Ерик Ланел, че Тома е син на барона? Дали съзнателно бе скрил от мен, че притежава досие с информация, за да се избави по-скоро от моята персона?

Така след почти безсънна нощ реших да се върна в замъка, за да се видя отново с мосю Сарказъм, и да се опитам да измъкна от него съгласие да прегледам досието, което баща му бе събрал.

Но, съдейки по реакцията му, ходът не беше печеливш.

— А ти — добави Ерик Ланел и хвърли убийствен поглед към кучето, — ти си предател.

Макс сякаш разбра какво му казва, наведе глава и се притисна до мен. За разлика от своя стопанин кучето беше толкова доволно, че ме вижда, та още в минутата, в която ме забеляза, се понесе със своите 40 килограма и едва не ме събори.

Този път почти не се изплаших. Трябва да призная, че след първия ни яростен сблъсък преосмислих в известна степен впечатленията си от този молос. Установих, че въпреки впечатляващо яките му плещи това всъщност е едно очарователно същество, много любвеобилно, което искаше само да си играе и да бъде галено. И този път го почесах зад ушите, преди да се изправя пред Ерик Ланел.

С чук в ръка той се взря за момент в мен с не особено приятен поглед.

— Как сте — казах, отвръщайки на погледа му, — не сте длъжен да се държите толкова неприятно, все пак нищо не съм ви направила!

— Какво още искате!

Директен, биещ право в целта и верен на себе си. Чудесно, това ме устройваше напълно.

— Разговарях вчера вечерта с Марин. С вашата братовчедка.

— Е и? Какво ме интересува това?

— Каза ми, че баща ви е събрал досие с исторически документи за замъка и че в тях се споменава и името на моя предтеча.

— Така е.

— Значи сте знаели, когато вчера ви говорих за моите прадеди, че Тома е син на Виктор дьо Сен Арман?

За момент въпросът ми го накара да се почувства малко неудобно и той нервно прокара длан по врата си.

— Да — призна неохотно. — Видях името му.

После, сякаш нищо не се бе случило, отново се зае с работата, която вършеше, когато дойдох, и започна да кове гвоздея с нов прилив на енергия, очевидно пренебрегвайки присъствието ми.

— Защо не ми го казахте? — попитах, повишавайки глас, за да надвикам шума от коването.

Дали не се беше уплашил, че идвам да му отмъкна замъка? Защото, ако е това, можех незабавно да го успокоя. Нямах никакво намерение да предявявам претенции по отношение на Ферте-Шандьоние като полагащо ми се по закон наследство. И без друго нямах средства за подобно нещо.

Само че никога нямаше да мога да го убедя, ако този магарешки инат продължаваше все така да не иска да ме изслуша.

Както и да е, не бях казала последната си дума.

С решителен жест сложих ръчната си чанта върху дъската пред него — точно върху тази, по която блъскаше, сякаш животът му зависеше от това.

— Вие сте луда, опасно е! — възкликна той и незабавно спря да кове.

— Може и да съм, но поне успях да привлека вниманието ви.

Вън от кожата си Ерик Ланел се изправи в цял ръст и ме погледна така, сякаш искаше да ме разстреля с поглед.

— Какъв е проклетият ви проблем?

Бях стъпила здраво на двата си крака, твърдо решена да браня своето, впих поглед в неговия и казах:

— Защо не ме информирахте, че сте видели името на моя предтеча и че баща ви е разполагал с информация за него?

Изобщо не беше лесно да стоя в тази уверена поза, при положение че трябваше да извивам врат нагоре, за да го гледам в лицето, но тази незначителна подробност не ме вълнуваше.

— Извинете ме, не знаех, че съм длъжен да ви се отчитам, принцесо — отвърна ми със същия тон той.

— Може ли да го видя?

— Кого, баща ми ли? Закъснели сте с шест месеца — отвърна с горчивина в гласа.

Гледах го мълчаливо няколко секунди.

— Марин ми каза, че баща ви е починал, и съжалявам за това — промърморих тихо.

Думите ми го разколебаха за миг.

— Нищо не може да се направи. Такъв е животът. Той не е любовен роман.

— Бихте ли се съгласили да ми позволите да разгледам досието, събрано от баща ви? — попитах. — Моля ви. За мен е много важно.

Сините му очи ме пронизваха.

— Ще се опитате да ми отнемете замъка, претендирайки, че е ваше наследство ли? — изтърси директно.

Има си своите предимства човек да е директен.

— Не. Нямам такова намерение. А и не печеля достатъчно, дори за да си купя къща, да не говорим за замък…

— Тогава защо? Защо настоявате толкова?

Сигурно бих могла да играя неговата игра и да му отвърна, че мотивите ми не го засягат, че това не е негова работа. Но да оставим настрани факта, че такъв отговор би бил безразсъден, имаше и още нещо — не исках да се хвърлям в нова словесна битка с него.

След разказа на Марин за смъртта на родителите му вече бях наясно защо с такава ярост бранеше имота. Той беше наследство от родителите му. Несъмнено обременително наследство и във всеки случай нетипично, но си беше негово, а може би дори бе единственото, което му беше останало от тях. А като се вземе предвид и натискът, на който сигурно е бил подложен по-специално от разни инвеститори, то признавам си, че на негово място аз също най-вероятно щях да стрелям срещу всеки, който се мерне пред погледа ми с намерение да нахълта твърде близо до собствеността ми.

Така че реших да бъда искрена. Съвсем искрена. За да му покажа, че няма какво да крия. Поех дълбоко въздух и започнах:

— Вчера не ви излъгах — подхванах. — Искам само да знам откъде произхождам. Какви са били прадедите ми. Имам нужда от това. За да… за да знам самата аз коя съм.

Погледът на Ерик Ланел остана впит в мен известно време все така непроницаем и аз го издържах, но внезапно се почувствах крайно уязвима.

Защото това, което току-що му признах, не бях споделяла досега с никого. Нито с Беа, нито със Спенсър.

Осъзнах го постепенно. Колкото по-назад в миналото се връщах, толкова повече издирването на информация за Габриел постепенно придобиваше различен обхват, и тогава разбрах, че търсейки нея, всъщност търсех себе си.

Защото имах чувството, и това беше истината, че съм се изгубила някъде по пътя. И не знаех къде съм. Струваше ми се, че водя живот, лишен от смисъл, съвсем празен. Времето ми минаваше в чакане, чаках някого, чаках да се случи нещо. Чаках Спенсър. А всички наоколо гребяха с пълни шепи от живота, живееха на бързи обороти със скорост сто километра в час, винаги трябваше да взимат някакво решение, бяха на път между два полета, между два празника, а аз прекарвах вечерите и уикендите си в рисуване или гледах телевизионни сериали, докато седнала удобно на канапето мечтаех за приключения, които никога нямаше да ми се случат, представях си чувства, вълнуващи емоции, които най-вероятно никога нямаше да изпитам. Живеех по-скоро с представите в ума ми, отколкото истински живот.

И колкото повече време минаваше, толкова повече ми тежеше тази празнота. Вече не издържах. Имах усещането, че се задушавам. Попаднах на снимката точно навреме — превъзходно развлечение. И въпреки че в началото тя беше само повод да задоволя любопитството си и да запълня празнотата в живота си, издирването накрая придоби за мен символично значение: ще знам коя съм чак когато приключа работата по родословното си дърво и когато се върна толкова назад във времето, колкото е възможно. Сигурна бях.

— Моля ви — проплаках отново.

Ерик Ланел продължаваше да се взира в мен и ми се стори, че видях в погледа му колебливо пламъче. За миг си помислих дори, че ще се съгласи, осъзнавайки, че не съм крадла на замъка му, както си въобразяваше, нищо че съм американка. Но мълчанието се проточи и той все така не казваше нищо. Обезкуражена, накрая се отказах.

Поклатих глава и горчиво въздъхнах.

— Зарежете. Трябваше да предположа, че няма да се съгласите. Не биваше да идвам. Довиждане и късмет с вашия замък. Надявам се, че ще намерите начин да го спасите.

Завъртях се и тръгнах да се отдалечавам, когато гласът му отекна зад гърба ми.

— Чакайте! Съгласен съм да ви дам да ги прегледате.

Обърнах се изненадана и сдържайки зараждащата се у мен надежда, казах:

— Искате да кажете, че сте съгласен да ми дадете да прегледам събраните от баща ви документи?

— Да.

YES!

— Последвайте ме — добави той, остави чука и тръгна към сградата зад нас. — И внимавайте къде стъпвате с тези сандали. Може да има пирони, а не бих искал да ми се наложи да ви водя в болница заради прободен крак.

— Благодаря за загрижеността — отвърнах му в същия тон, докато вървях след него, — но умея да ходя от доста години вече и сигурно ще мога да се оправя без особени трудности, бъдете сигурен.

— Вие сте отчайващ случай.

— Благодаря, да, често ми го казват.

Въпреки че бях на доста крачки зад него, чух как въздъхна от досада.

Дори не се опитах да скрия усмивката си.

 

 

Следвах го и влязох с него в някогашната конюшня, скришом разглеждайки помещението, което беше изненадващо модерно обзаведено за толкова стара сграда: каменните стени ограждаха почти напълно отвореното пространство — светло и слънчево, с мецанин, който беше превърнат в спалня, с цветни обновени мебели, които донякъде напомняха мебелировката в странноприемницата на Марин — бях готова да си заложа главата, че е участвала в обзавеждането. В дъното на стаята беше оформено затворено пространство, навярно баня, отделено от останалата част със стени от матово стъкло, които скриваха вътрешността, но пропускаха светлината.

А до нея имаше кухня, обзаведена по последния писък на модата и напълно оборудвана, отделена от останалата част на помещението с кухненски плот за хранене като в Америка. Той ме заведе точно до него.

— Чакайте ме тук.

— Шефе, слушам, шефе — козирувах, заемайки военна стойка.

Той ми хвърли яростен поглед, на който отвърнах с най-красивата си усмивка. После поклати глава и се отдалечи, качвайки се на мецанина.

— Нещата, които правите, за тук ли са? — попитах с любопитство.

— Да.

— И какво по-точно майсторите? Всичко изглежда безупречно.

— Нищо тайно — отвърна от мецанина и чух, че отваря някакво чекмедже и вади оттам документите. — Неща, с които да подобря изолацията. Слагам нови прозорци, печка на дърва, слънчеви панели на покрива. Смисълът е икономия на енергия.

— Да, разбирам.

Той се спусна по стълбите с дебел класьор в ръце и дойде при мен.

— Моят… баща ми искаше да превърне това място в частна хижа за гости — неочаквано сподели с мен. — Един вид пристройка към странноприемницата на Марин.

Сигурна бях! Знаех си, че това е почеркът на Марин.

— Великолепна идея! — подхванах. — Само че не се ли е опасявал, че наемателите ще тръгнат да се разхождат из замъка? Вчера споменахте, че е опасно.

— Да, опасно е. Но баща ми беше оптимист. Убеден беше, че рано или късно ще може да включи в общия класификатор замъка и да го реставрира. Надяваше се да го превърне в луксозен хотел, в място за колоквиуми, конференции, търгове или пък за сватби. Или да стане музей, или дом за вече пенсионирани писатели, или за всеки, който има желание да се оттегли от света. Всъщност за него нямаше значение — единственото, което искаше, беше да му вдъхне живот по някакъв начин. Но за целта имаше нужда от пари и тогава му хрумна да трансформира конюшнята в нещо като луксозна хижа за гости с надеждата, че това ще му осигури достатъчен доход, за да се заеме с реставрацията. Почти беше привършил обновлението, когато почина.

Това обясняваше модерното обзавеждане — последен писък на модата.

Но дълбоко в себе си се чудех дали този проект е наистина печеливш. Въпреки задълбоченото проучване, което направих вчера, не научих кой знае какво ново за това как се реставрира замък, но и не ми се струваше възможно само една такава хижа да може да осигури достатъчно средства за толкова мащабен проект.

Все пак запазих възраженията за себе си. В крайна сметка това не беше моя работа.

— Баща ми беше голям мечтател — добави Ерик Ланел, сякаш четеше мислите ми. — Невинаги стоеше здраво стъпил на земята. Вземете, ето досието — и той сложи класьора върху плота пред мен. — Това е всичко, с което разполагам.

Едно е сигурно, помислих си като видях колко е дебел, и то е, че Марк Ланел е имал много по-голям късмет или е бил много по-ефикасен в сравнение с мен в диренията си. Досието беше поне четири или дори пет пъти по-дебело от моята папка. Разбира се, не всичко, което се съдържаше в него, имаше връзка с моите прадеди, но сред тези документи несъмнено щях да намеря неща, от които да науча повече за семейството на Сен Арман.

На устните ми се появи усмивка, докато вътрешно потривах ръце. Предчувствахме ще бъде много забавно да разглеждам документите в досието. Без да чакам, извадих от ръчната си чанта резултата от собствените ми проучвания и бележника.

— Ще бъда отвън, ако имате нужда от мен — каза още Ерик Ланел.

— Да, благодаря — отвърнах разсеяно, докато отварях класьора и изваждах от него първия документ — фотокопие на статия, публикувана в местен вестник, за причините за възникналия през февруари 1900 година пожар. — Ще ви дам знак, ако имам нужда от вас.

Смътно долових смаяния му поглед, докато се вглъбявах в четенето на статията. След това чух, че въздъхна, промърмори нещо неразбрано и с крайчеца на окото си видях как поклати глава, връщайки към изхода.

Вече бях сама, на четири очи с историята на замъка Ферте-Шандьоние.

 

 

Марин не беше преувеличила, твърдейки, че проучването на чичо й е като на истински историк. В класьора имаше всевъзможни документи, класифицирани много прецизно: той съдържаше множество копия от статии, публикувани в местния вестник; библиографски справки; надраскани с нечетлив почерк бележки; хронологично подредени изображения, някои от които подробно показваха по-специално изграждането, после разрушаването, отново възстановяването и отново разрушаването на замъка; имаше и архитектурни планове — някои още от времето на съграждането на замъка през 1017 година, и други — по-нови, от възстановяването му през 1812 година след Френската революция. Имаше и карта на региона, на която ясно бяха очертани границите на собствеността… Намерих и множество стари пощенски картички, а също и куп листчета с имена с посочени телефонни номера, както и официални предварително попълнени формуляри за банкови кредити и за включване в списъка на историческите паметници на културата, върху които някой бе подчертал отделни пасажи.

И най-сетне сред тези десетки — какво говоря! — сред тези стотици страници попаднах на документите, които търсех: множество актове за раждане и на първо място на някой си Тома Виктор Ендрю Льороа дьо Сей Арман.

Марк Ланел току-що ми бе икономисал цял следобед ровене в архивите за гражданско състояние в Шандьоние.

Едва се сдържах да не заподскачам наоколо, взех документа и се заех да го проуча. Докато разделът с данните за майка му беше сравнително ясен — Адалин Д’Арси Льороа дьо Сен Арман, родена в Плимут в Англия през 1850 година и починала в Шандьоние през 1880 година, то разделът с данните за бащата беше истинско предизвикателство за всеки, занимаващ се с генеалогия. Името Виктор Едгар Франсоа Льороа дьо Сен Арман, роден в Шандьоние през 1845 година и починал в същия град през 1899, беше задраскано три пъти и беше заменено с Ендрю Д’Арси, роден в Плимут в Англия през 1845 година и починал в Амиен във Франция през 1916 година.

Стиснах документа в ръка и въздъхнах с облекчение, че го бях открила.

Значи Тома беше сменил името си, отказвайки се от фамилията на баща си в полза на майчината фамилия. Какво се бе случило, за да стигне до такава крайност? Нямах кой знае каква информация как става това, но предположих, че едва ли е лесно човек да промени името си, пък дори и в епоха, в която — доколкото ми бе известно — личните документи не са имали чак такова значение като днес, а може би изобщо не са съществували.

Прегледах набързо останалите документи за гражданско състояние, но не намерих отговора в тях. Прерових и другите раздели на класьора, но напразно. И тогава попаднах на листче, мушнато между две фотокопия. На пръв поглед представляваше написана на ръка бележка със същия нечетлив почерк, с който бяха нахвърляни всички бележки в класьора, и сигурно щях да го оставя, без да му обръщам повече внимание, ако погледът ми не бе привлякло едно открояващо се сред останалите, име.

„Вилньов“.

Веднага зарязах всичко, грабнах листчето и го погледнах по-отблизо. Успях да разчета няколко думи и разбрах, че ставаше въпрос за книжарница, чийто собственик беше някой си Морис Вилньов. „Книгите на Елоиз“, май така се казваше. Но… толкова — наистина се затруднявах да разгадая почерка на Марк Ланел. Импулсивно тръгнах да търся Ерик Ланел.

Намерих го, тъкмо когато рендосваше, съсредоточен в работата си, една дъска.

— Мога ли да ви помоля за една услуга?

Той вдигна глава и ме погледна изненадано, сякаш беше забранил за присъствието ми.

— Каква?

— Не мога да разбера какво пише тук — обясних и му подадох листчето.

Без да каже и дума, той го взе и се вгледа в него.

— Доколкото разбирам, става дума за Морис Вилньов, който е бил собственик на книжарница в Анже.

Кимнах, че и аз съм стигнала до същия извод, и той продължи:

— Очевидно баща ми е установил контакт с някой си Гзавие Буржоа, който изглежда е собственик сега на книжарницата, предполагайки, че е възможно той да притежава някои интересни документи.

— Е добре. Какво ви кара да мислите така?

— Написал е в полето отстрани „Дневник Г“.

„Г“? Може би като Габриел?

— Но пише „Дневник“. Какъв точно? — попитах, изстрелвайки думите. — Нещо като newspaper, тоест… информационен или личен дневник?

Отново ме обхвана възбуда. Възможно ли е да се е запазил личният дневник на моята далечна предшественица? Мили боже! Ако е така, непременно трябва да го открия!

— Не е уточнено, но предполагам, че е по-скоро личен дневник, иначе не виждам защо би проявил интерес — наблегна Ерик Ланел с характерния му практицизъм.

— Имате право. Боже господи! Баща ви е намерил дневника на Габриел!

— Не е сигурно. Накрая има въпросителен знак.

— Какъв темерут сте!

— Казва се „реалист“, принцесо.

— Моля ви, не ме наричайте принцесо. Казвам се Александра.

Той ме погледна за миг изпитателно, после каза:

— Вижте, не знам името ви.

— Как така? Не е възможно!

— Напротив, напълно възможно е. Така и не се представихте.

— Не, аз… Ами да, наистина, не ми оставихте време за това. Нападнахте ме още с идването ми.

Протегнах ръка с широко отворена длан.

— Добър ден. Аз съм Александра Доусън.

На устните му се появи за кратко подигравателна усмивка и изчезна толкова бързо, че се поколебах дали не съм си въобразила. С поглед, втренчен в очите ми, той пое ръката ми и я стисна. Дланта му беше груба, а ръкостискането — силно и горещо. Тръпка премина през тялото ми.

— Ерик Ланел — каза той, без да отмества поглед.

После пусна ръката ми и за момент се почувствах… някак странно. За да прикрия смущението си, пъхнах ръка в джоба и насочих вниманието си към документа.

— Хм, ами… хм… баща ви казвал ли е нещо друго за този документ? — казах объркано.

Погледът му се задържа още малко, после се насочи към бележката.

— Не, нищо особено. Тук е даден телефонен номер. Предполагам, че е на книжарницата.

— Хм… ОК. Тогава ще звънна. Само за да проверя.

С тези думи се върнах вътре, а сърцето ми биеше по-бързо от обичайното.

 

 

— Е? — попита Ерик Ланел, когато няколко минути по-късно затворих телефона.

Погледнах го изненадано. Беше се облегнал небрежно на вратата и ме гледаше с любопитство.

— Не знаех, че сте тук.

— Стана ми интересно. Е и?

— Обади се един служител, не беше мосю Буржоа. Той не можа да ми каже повече подробности. Посочи, само че книжарницата е създадена от Морис Вилньов през 1876 година. Вероятно е баща или пък чичо на Габриел. Ще разбера чак когато намеря нейния акт за раждане. Потвърди още, че Гзавие Буржоа наистина притежава различни исторически документи от времето, когато се появява книжарницата, но не знаеше нищо повече. „Аз съм нов тук, нали разбирате, а мосю Буржоа днес отсъства!“ — повторих думите му, имитирайки несръчно носовото произношение на младия човек, с когото бях разговаряла по телефона.

Ерик Ланел се засмя леко и аз направих същото, после продължих:

— Накратко, попитах го кога бих могла да отида там, за да говоря с мосю Буржоа, като, естествено, му казах коя съм, за да не си помисли, че просто любопитствам, и после собственикът да ме изхвърли още преди да му обясня защо съм дошла, както някои други…

Притиснах с поглед Ерик Ланел, който повдигна вежда, но не му оставих време да се възмути, и продължих:

— Служителят ми каза, че мосю Буржоа ще бъде там в понеделник, а после заминава и книжарницата ще бъде затворена три седмици от вторник нататък. Така че сега мога да направя само едно нещо.

— И какво е то?

— Да бъда в Анже още в понеделник сутринта.

На устните му се изписа подигравателна усмивка.

— Искате ли да ме придружите?

— Чакайте да си помисля… Хм… Не.