Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (9)

Седма глава

Анна лежеше в леглото си и не можеше да заспи. В съзнанието й непрекъснато изплуваха картини от танца на Никос в таверната. Нощната горещина, която нахлуваше през прозореца, подклаждаше въображението й и изпълваше душата й с объркване. От години не се беше чувствала по този начин — не след дълго разпозна изгарящото я отвътре чувство като сексуален копнеж. През изминалите двайсет и пет години брачен живот с Макс той и единствено той беше обект на желанията й, само той беше мъжът, за чиито прегръдки тя копнееше. И това чувство сега беше напълно ново за нея. Загледа се през отворения прозорец към августовската луна, която със своите хиляда и едно обещания все повече и повече се пълнеше и наближаваше пълнолуние. Увиснала сред индиговочерното небе и ухаещия на цветя и лимони въздух, тя къпеше света в неземния си блясък. Анна си даваше сметка, че този път не ставаше въпрос за невинен флирт — това чувство към Никос нямаше нищо общо с детинската игра, която беше играла доскоро с Антонис. Това беше див и необуздан сексуален копнеж, изгарящ тялото й, разгорял се огън към един мъж, когото само допреди броени часове тя беше смятала за свой приятел и когото сега желаеше повече от всичко останало. Изпълнена с еротични очаквания и надежди за онова, което би могло да й донесе предстоящото пълнолуние, тя лежеше с широко отворени очи, неспособна да заспи. Тайничко се молеше изгревът на слънцето да успее да я избави от това крайно ирационално чувство.

Към пет часа сутринта, когато първите слънчеви лъчи се прокраднаха между лентичките на дървените кепенци, тя се отказа да се опитва да спи. Скочи от леглото, измъкна се тихичко от къщата и тръгна към плажа. Все още срамежливо, слънцето покриваше всичко, до което се докоснеше, със своя румен блясък и само лекото захлаждане във въздуха издаваше, че наближава изгрев, а не залез.

Този път, вместо да се гмурне в яркосиньото море от скалите както обикновено, Анна навлезе във водите му бавно, потапяйки постепенно тялото си с надежда да охлади внезапно пламналия прилив на страст. След продължително плуване тя се изкатери обратно на брега и се изтегна на изгладената от вълните каменна повърхност. Затвори очи и се отдаде напълно на ласките на слънчевите лъчи, представяйки си, че това са горещите пръсти на Никос. Очевидно хладните води на утринното море не бяха успели да намалят с нищо сластта, разгоряла се в тялото и ума й. Кожата й потръпваше от топлина, отдавна забравила за хладните ласки на морето. Нямаше представа колко дълго беше лежала така, изпаднала в сладостен транс, когато внезапно беше стресната от познат глас. В първия момент си помисли, че сънува. Но после, когато отвори очи и примижа срещу вече яркото слънце, видя до себе си Никос. Той стоеше прав до нея и от тялото му капеше вода, събираща се в локвичка около краката му.

— Калимера, Анна! — изрече тихо той, докато присядаше до нея на скалата. — Не ти ли е малко рано за плуване?

— Нико! — възкликна стреснато тя, седна и оправи горнището на банския си. — Откъде изскочи така?

— Бях доста навътре в морето, когато ти се появи — отговори той и тръсна косата си като кученце. Капчиците, които се разхвърчаха, се приземиха върху тялото й подобно на миниатюрни диаманти. — Специално за изгрева ли дойде, или и ти не си могла да заспиш тази нощ? — продължи, като изпъна тялото си на скалата до нея.

— Не можах да заспя — прошепна Анна и бузите й пламнаха от срам при спомена за мислите, които я бяха преследвали цяла нощ. — Ами ти? — попита само за да поддържа разговора. — Кога дойде тук?

— Изобщо не съм се прибирал у дома след вечерта в таверната. Много обичам да седя на плажа при изгрев-слънце — отговори той и внезапно млъкна.

Сякаш цяла вечност двамата останаха легнали на скалата, без да отронят и думица. Единствените звуци наоколо бяха крясъкът на чайките и разбиването на прибоя. От тялото на Никос се носеше такава топлина, че главата на Анна се замая. Той беше толкова близо, че ако го докоснеше, сигурно щеше да изгори пръстите си — в този момент като че ли това беше най-голямото й желание. Вместо това продължи да си лежи, без да смее да си поеме дъх.

* * *

Анна се чувстваше като пълна глупачка. Срамуваше се от себе си. С Никос не бяха нищо друго, освен приятели и тя нямаше причини да смята, че той я вижда по някакъв друг начин. Затова леко се помести малко по-далече от него и се опита да се овладее.

— Толкова често подценяваме могъществото на секса, Анна — беше й казал веднъж неин стар приятел по време на разгорещена дискусия за живота на един гръцки политик, замесен в скандална сексуална връзка.

— Но нали, след като сме разумни същества, трябва да контролираме импулсите си! — беше възразила тя.

Но приятелят й беше поклатил тъжно глава:

— Има неща, които са извън нашия контрол, приятелко моя!

Да, Анна беше наясно със силата на Ѐрос и последствията от него. Макар да се беше омъжила за Макс на доста млада възраст, беше успяла да опознае донякъде този вид любов. Ала днес беше първият път, в който това чувство се беше стоварило върху нея като чук. Или като гръмотевица. Нямаше никакво съмнение, че ако бъдеш нарочен от любимото синче на Афродита, с тебе е свършено — ако ще и за кратко. В този момент, докато лежеше близо до Никос с прободено сърце, на Анна й се искаше да може да задържи завинаги стрелата на Купидон в него. „Такава идиотка съм! Дърта глупачка! — повтаряше си отново и отново. — На моите години да изгарям от желание, при това към мъж, който не подозира за чувствата ми и който е влюбен в друга жена!“ Отчаяно искаше да измисли нещо смешно, което да каже, нещо неангажиращо, с което да разруши тази магия. Но тъй като беше неспособна дори да помръдне, какво оставаше — да каже нещо, тя продължи да си лежи на скалата, стиснала здраво очи. Докато нещо извън нея не я накара да ги отвори. И видя, че Никос се е подпрял на лакът и съзерцава лицето й. В очите му се четеше тревога, челото му беше прорязано от дълбока вертикална бръчка.

— Какво има? — извика уплашено тя и седна. — Какво не е наред?

— Ами… нищо… — започна той, но млъкна.

— Какво става, Нико? Да не би да има някакъв проблем? — запита Анна и с изненада установи, че той протяга ръка и я поставя върху рамото й. Тя се приближи и също постави ръка върху неговото рамо. — Мога ли да ти помогна с нещо? Искаш ли да споделиш с мен?

— Не, Анна, не мисля, че това ще помогне — отговори той.

Прокара пръсти през косата си, пое си дълбоко въздух и бавно издиша. Нямаше нужда да говори. Анна знаеше много добре какво разяжда сърцето му, какво беше провокирало снощния танц „самотното ридание“. Беше се наслушала на достатъчно истории по този въпрос от селяните и независимо че точно сега нямаше никакво желание да слуша за любовта му към друга жена, Никос все пак беше неин приятел и след като искаше да сподели нещо с нея, тя беше длъжна да го изслуша.

— Откога не си я виждал? — запита тя и стисна рамото му, за да му даде знак, че го разбира. — Много ли ти липсва?

Анна нямаше никаква представа какъв ефект ще произведат върху него въпросите й и как ще реагира той, но със сигурност последното, което беше очаквала, бе последвалата реакция. Погледът, който той й отправи, можеше да се опише единствено като смесица между втрещяване, объркване и забавление.

— За коя жена става въпрос? — изгледа я той и устните му започнаха да се разтягат в усмивка. — За кого ми говориш, Анна?

— Хммм… ами… не знам — смотолеви силно притеснена тя. — Може би за приятелката ти от Виена? — изтърси изведнъж, но веднага след това й се прииска да си беше държала езика зад зъбите.

— Какво?! — извика той, разсмя се с глас и бръчките, изпъстрили челото му, изчезнаха. — Откъде ти хрумна тази идея?

Дълбоко засрамена, като дете, което е показало, че не е схванало фактите и се чувства унизено, Анна се изчерви до уши. Очевидно онова, което току-що беше казала, нямаше нищо общо с настроението на Никос и сякаш това не беше достатъчно, ами и той явно намираше състоянието й за изключително забавно. „Така става, когато даваш ухо на селските клюки!“ — укори се вътрешно тя. Като че ли легендарната виенска акробатка се оказваше по-скоро плод на бурното въображение на нейната леля Асимина, която нямаше друга работа, освен да си фантазира истории за хора, които не познава.

— Ами… просто… така чух за теб, преди да се запознаем — запелтечи сконфузено тя. Прииска й се да млъкне, но веднага след това осъзна, че вече е твърде късно. Затова продължи: — Говори се, че една жена ти е разбила сърцето, затова живееш на онзи хълм съвсем сам… За да забравиш.

— Аха! И какво по-точно се опитвам да забравя според хората?

— И аз не знам — отговори тя. Звучеше идиотски и тъй като се чувстваше още по-зле, отчаяно се опитваше да прекрати разговора по тази тема, която май доста забавляваше Никос.

— Странно е как хората имат нужда да си измислят — отбеляза през смях той и започна да си свива цигара. — Но пък, може би сам съм си виновен. Странейки толкова дълго от хората в селото, сам съм подклаждал въображението им — подаде първата свита цигара на Анна и докато свиваше една и за себе си, продължи: — Както и да е. Но тя не беше виенчанка. Беше германка и се казваше Ава. От Берлин. Танцуваше за Националния балет в Хамбург. Запознахме се преди десет години, когато отидох да работя там.

Анна не беше в състояние да си представи как изглежда лицето й в този момент, но ако се съдеше по реакцията на Никос, сигурно е представлявала олицетворение на неловкостта и смущението.

— Не се притеснявай за казаното, Анна! — изрече Никос. — Ти не си виновна за клюките, които се носят из селото — внезапно хвана ръката й, приближи я до устните си и нежно я целуна. — Това е цената да живееш на голяма скала насред Егейско море, свиквай! Аз отдавна съм го направил.

„Трябваше да бъда по-предпазлива и изобщо да не им се връзвам на измишльотините!“ — помисли си Анна. Да беше послушала поне братовчед си! Манос я беше предупредил, че това са само селски брътвежи.

— Обратно към темата — продължи Никос. — Не съм виждал Ава от седем години. Мисля, че това е предостатъчно време за възстановяване на всяко разбито сърце, нали?

Анна не смееше да каже нищичко от страх да не се изложи още повече. Просто държеше ръката си в неговата, усещаше я как пулсира от целувката му и чакаше да го чуе какво още иска да й каже.

— Ето така стоят нещата, Анна — изрече накрая Никос и изгаси фаса от цигарата си в скалата. — Сърцето ми със сигурност не е разбито, а дори и да ме боли, то определено не е за Ава.

Ревността я прониза като нажежен шиш в корема. Не можеше да понесе мисълта, че сърцето на Никос го боли за някоя друга. Разговорът им събуди конфликтни чувства в душата й.

Беше поласкана, че той споделя с нея такива интимни неща, че демонстрира доверие към нея. Но като че ли нямаше никакво желание да узнае в коя друга жена е влюбен. Изчака известно време, преди да реагира по някакъв начин на коментара му, притеснена да не би пак да сбърка.

— Коя е щастливката тогава? — изрече накрая и се приготви да не губи усмивката си.

— Наистина ли държиш да знаеш, Анна? — отвърна той, моментално разкрил опита й за безгрижие. Вертикалната бръчка на челото му отново се появи.

Уместен въпрос. Държеше ли да узнае наистина? Всъщност не. Но вече беше твърде късно. Ако не искаше да чуе отговора, изобщо не трябваше да задава въпроса.

— Ако ти искаш да ми кажеш, защо не — промърмори неохотно тя.

Никос си пое бавно и дълбоко дъх, плъзна очи по лицето й и накрая прошепна:

— Всъщност не е толкова просто, Анна… Проблемът е, че това… си ти!

* * *

И изведнъж месеците на физическо отблъскване и студенина от страна на Макс се стопиха. Изчезнаха. Или по-скоро бяха компенсирани стократно за Анна. Усещането за блажено сливане с някой друг, което те изпълва при правенето на любов, загубата на чувство за време и пространство и онова чудно осъзнаване, че нищо друго няма значение… През цялото време, докато беше в обятията на Никос, в главата на Анна се въртяха само две думи: пълно отдаване.

Накрая, след толкова месеци, в които се беше чувствала необичана, тялото й реагираше отново на радостите на чувствените удоволствия, на физическия контакт.

Нито един от двамата нямаше представа колко дълго бяха лежали в обятията си на тази скала, но ако се съдеше по положението на слънцето в небето и прежурящите му лъчи, трябва да беше доста. Внезапно тя беше залята от цял порой противоречиви чувства — удоволствие, страст, срам, желание, вина… Стовариха се отгоре й като могъща вълна и я парализираха от страх. „Какво направих току-що?!“ — изпищя мозъкът й. Да се отдадеш на невинна еротична фантазия, беше едно и съвсем друго — да бъдеш тотално погълнат от необуздано сексуално желание и да му се подчиниш.

Анна скочи рязко, грабна си нещата и побягна. Бягаше далече от Никос. Бягаше ли, бягаше, докато не се добра до къщата на леля си Урания в края на селото.