Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (26)

Първа глава

Първия път, когато я видя, тя беше с гръб към него. Стоеше пред голямата каменна мивка в старата кухня и миеше съдове, тенджери и тигани с вода, стоплена в чайник. Сноп лъчи струеше от високия прозорец в помещението, а прашинките, които танцуваха около нея, просветваха като брилянти. Косата й беше водопад от тъмни къдрици, прихванати на опашка с розова панделка, която беше в тон с розовата домакинска престилка, завързана на кръста й на огромна фльонга, падаща към красиво оформените й задни части. Той забеляза, че голите й крака с цвят на узрели жита бяха покрити до коляното с рокля на цветя, а обувките й отдавна бяха прехвърлили най-добрите си години. Алексис не смееше да помръдне, не смееше дори да си поеме дъх. Страхуваше се, че само ако мигне, това красиво видение ще изчезне и на негово място ще се появи синьора Филомена.

Съзерцава я доста дълго време, докато накрая — както винаги става в такива моменти — момичето не усети, че е наблюдавано, и не се обърна. Би било трудно да се определи кой от двамата се смути повече. Тя поруменя така, че лицето й придоби цвета на престилката й, а по челото на Алексис избиха ситни капчици пот.

— Скузи, синьор — промърмори тихичко, сведе очи и започна да бърше ръце в престилката си.

Алексис беше като онемял. Облегна се на касата на вратата, за да не падне. Момичето, което сега стоеше с лице към него, му беше заприличало дотолкова на Урания, че за един налудничав миг, за един необуздан момент на шантава логика, си беше представил, че когато се обърне, ще се окаже именно тя.

Всъщност момичето се оказа доста хубаво. Големи кафяви тъжни очи. Червени устни. От онзи вид красота, която Алексис разбираше; познат вид красота, която го докосваше. Но не беше Урания.

Той беше срещал много момичета през изминалите години. За войниците в отпуск такива винаги се намираха, до една готови да доставят удоволствия. Войната като че ли имаше освобождаващ ефект върху хората — парадокс, който не спираше да удивява Алексис. Понякога срещаше и момиче, което пробуждаше нещо у него. Тогава той се предаваше, позволяваше на младежката си страст да го завладее. Но споменът за братовчедка му нито за миг не го напускаше. През осемте години, откакто бяха разделени с Урания, Алексис нито веднъж не беше срещнал друга жена, която да му подейства по същия начин, по който му действаше неговата любов. До този момент и тази стара кухня. Момичето, което стоеше пред него с розовата престилка и старите обувки, беше накарало сърцето му да се разтупти така, както не беше туптяло, откакто беше напуснал родния си остров.

— Буонджорно — успя да проговори накрая и той. — Къде е синьората? — продължи пак на италиански с напълно тривиален въпрос, защото не знаеше какво друго да каже.

— Днес тя не се чувства добре, синьор — отговори срамежливо момичето на неаполитански диалект. — Синьора Филомена е моя леля и ме изпрати да я заместя.

Синьората беше лъчезарна, топла жена, която напомняше на Алексис за собствената му майка. От няколко месеца тя работеше като тяхна икономка. Идваше в щабквартирата всеки ден, без изключение, винаги сама. Готвеше и чистеше, беше любимка на всички офицери, въпреки че повечето от тях не можеха да й кажат на италиански нищо повече от едно ариведерчи. Словесна комуникация се осъществяваше чрез Алексис, който пък заемаше длъжността преводач към военното разузнаване на Съюзниците.

* * *

Всички доброволци, притежаващи някакви лингвистични познания, бяха смятани за особено ценни за хода на войната, както установиха Алексис и Костандис почти веднага след като се записаха в армията. Всеки, който притежаваше над средните познания по чужди езици, беше пренасочван към Британското военно разузнаване, за да служи като преводач. И тъй като и двете момчета попадаха в категорията на лингвистите, бяха изпратени за няколкомесечна основна военна подготовка към сухопътните войски и разузнаването, след което моментално бяха прехвърлени към съответните си отвъдморски назначения. Алексис беше разквартируван в Неапол, където беше пристигнал от Северна Африка — пост, на който скромните му познания по арабски се бяха оказали изключително полезни. Италианският беше започнал да усвоява още на търговския кораб „Дорик“. Алексис установи, че езикът е изключително лесен и много прилича на гръцкия, а след няколкото месеца, прекарани в Италия, вече говореше почти като местен жител.

Когато пристигна в Неапол през януари 1944 година, Италия вече беше подписала примирието със Съюзниците, но въпреки това опустошението, което той видя в тази страна, беше огромно. Онова, което Съюзниците бяха оставили здраво, отстъпващите германски войски бяха сринали със земята, превръщайки целия град в необятно поле от руини. Улиците бяха блокирани от бомбени кратери, камъни и боклуци, колите, трамваите и всички останали превозни средства стояха изоставени, цялата градска инфраструктура беше разрушена.

Въздушните нападения бяха унищожили основните водоизточници и хората се бяха принудили да преваряват морска вода за пиене и готвене — стига да има какво да сготвят. Неаполитанците обикаляха полетата в търсене на нещо годно за ядене и бяха стигнали дотам, че да посегнат на животните от зоологическата градина и на рибите от тропическия аквариум. От разрушените мръсни канали се носеше непоносима воня и подсилваше още повече усещането за всеобща разруха. Неапол се оказа най-тежкото военно назначение, с което Алексис се беше сблъсквал до този момент.

Все пак бяха останали и няколко здрави сгради. Една от тях — някогашен палацо — беше реквизиран от войските на Съюзниците и Британското разузнаване за щабквартира. Дворецът беше в окаяно състояние, хлебарките и мишките се бяха превърнали в постоянни наематели от години, а за някогашното величие говореха единствено мраморното стълбище, високите тавани с гипсови орнаменти, огромните позлатени огледала и пищните полилеи. Но в сравнение с останалата част на града беше все още дворец, така че Алексис бе повече от доволен да бъде разквартируван точно тук.

Войсковата им част беше малка, но с голям обем от задачи за изпълнение. Англо-американският съюз беше подтикнал мнозина да започнат да предлагат услугите си като информатори, без съмнение, от благодарност за онова, което смятаха за свое освобождение. Стана ясно, че голяма част от тези доброволци преди са работили за фашистите, така че всички имена трябваше да бъдат обстойно проверени и проучени — досадна, монотонна работа, прехвърлена на Алексис, който беше най-младият в тяхната част — на двайсет и четири години. За щастие, работата му не беше само на бюро — тъй като основната му задача беше преводач между цивилните и своите офицери, Алексис редовно излизаше на полева работа из града и околните градчета и села. Ако синьора Филомена му напомняше за собствената му майка, а начинът й на готвене го връщаше обратно в кухнята на Афродита, то жителите на Неапол му напомняха за хората от тяхното село. Чувстваше силно родство с неаполитанците, които толкова много приличаха на неговите сънародници от острова — хората, които обичаше и с които копнееше да бъде, но нямаше никаква представа кога ще може да ги види отново. Ако изобщо това станеше някога.

Алексис продължаваше да стои в старата кухня и да пристъпва неловко от крак на крак. Чудеше се какво още да каже на момичето до мивката.

— О, разбирам… вашата леля — чу се накрая да изрича. — А тя каза ли колко време ще отсъства? Искам да кажа… хммм… има ли нужда от лекар?

— Нямам представа, синьор — отговори момичето. — Но цяла нощ не беше добре. Ще видим как ще се чувства утре. А аз се казвам Розария, синьор — добави свенливо, пристъпи към Алексис и му подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Розария. Аз пък се казвам Алексис — отговори той и излизайки окончателно от транса си, побърза също да й подаде ръка. Нейната беше все още влажна от миенето на чинии. Прииска му се да я задържи в своята ръка завинаги.

Вече нямаше желание да узнае колко време ще отсъства синьора Филомена. Искаше да продължава да държи ръката на Розария колкото е възможно по-дълго, защото тя караше сърцето му да бие със стар, забравен ритъм, който той не беше чувал от години и който в този момент приветстваше с неистова радост.