Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (22)

Седма глава

Гърция, Егейско море, 1999 г.

За по-малко от двайсет и четири часа Анна беше научила за миналото на своето семейство много повече, отколкото през целия си живот досега. Разказът на баща й я разтърси до дъното на душата й, преобръщайки тотално възприятията й както за нея самата, така и за нейните близки. Любовната история между Урания и Алексис надхвърляше всяко въображение. Сигурно трябваше да се почувства обидена от името на майка си заради всичко това. Заради забранената любов, която баща й цял живот е изпитвал към жена, която майката на Анна беше смятала за своя добра приятелка. Но как би могла да ги осъди при всички тези изпитания, които са били принудени да изтърпят в името на такава голяма любов?

— О, тате, мама знаеше ли за леля Урания? — попита Анна през сълзи. — А аз винаги съм смятала, че именно мама е била любовта на живота ти! Всичко това е толкова тъжно! Как си успял да го преживееш?

— След като Урания взе решение да не дойде при мен, и аз често се питах как ще го преживея, как ще продължа напред — отговори баща й с огромна болка в гласа. — Но хората наистина продължават да живеят, Анна, животът винаги намира начин.

— А как изобщо си успял да обичаш мама, след като толкова много си обичал Урания? — продължи объркано Анна. — Или по-точно, как изобщо си успял да се влюбиш отново?

— Любовта няма граници, Анна му. Любовта е тази, която ни поддържа живи. Искам да знаеш, че обичах истински майка ти, а тя нямаше никаква представа за Урания. Какъв би бил смисълът да й признавам за това? Щях да й причиня единствено болка.

— Но как е възможно да обичаш истински, с такава страст повече от веднъж в живота си, тате? Възможно ли е изобщо това?

— Обичах и двете истински, с цялото си сърце, но трябва да знаеш, момичето ми, че в живота има много истини и много начини да обичаш. Животът има способността да ни изненадва, Анна му — отбеляза Алексис с очи, вперени невиждащо някъде в далечината. В миналото. — Разбираш ли, в крайна сметка това беше извън нашия контрол. Колкото и да искахме с Урания да бъдем заедно, колкото и да се стараехме това да се случи, просто не е било писано. В живота има неща, по-важни от нашите желания и страсти.

Анна се запита дали някога би имала куража на леля си да загърби собственото си щастие заради някого, когото обича. Като че ли би могла да го направи единствено заради децата си. Въпросът за лоялността беше един от ключовите, които я съпътстваха неизменно, откакто беше пристигнала на острова. Как беше възможно след всичките тези години Макс дори да допусне мисълта, че може да напусне живота им? Не значат ли семейството, миналото и лоялността много повече от краткотрайните емоции и егоистичното удовлетворение? Както беше казал и баща й, не са ли някои неща по-важни от нашите желания и страсти?

Не беше много сигурна дали би могла да бъде чак толкова безкористна и пожертвувателна като леля си Урания, но определено знаеше, че никога не би причинила на някого болката, която Макс бе причинил на нея. Докато гледаше сега с нови очи баща си и леля си, чиято любов продължаваше да живее и до ден-днешен, тя усети в сърцето си още по-голям гняв заради изневярата и предателството на Макс. В главата й се заформи съвсем нова мисъл. Да не би да беше престанала в крайна сметка да го обича? Да не би гневът й да беше изместил окончателно любовта? Една от причините да дойде на острова, беше да предостави и на двама им пространство и време за мислене, така че евентуално да намерят начин да продължат. Но колкото и да държеше на живота, който двамата споделяха, колкото и да обичаше децата и общото им минало като семейство, тя все още смяташе стореното от него за непростимо, а сега, след разказа на баща си, се чувстваше още по-объркана и отпреди.

Този разговор с баща й се беше оказал истинско откровение. Анна беше дълбоко впечатлена от неговата мъдрост и познания по въпросите на любовта. Всъщност той беше последният човек на света, с когото би й хрумнало да говори за множеството начини да обичаш, но пък кой знае, Алексис вероятно беше прав. Може би Макс имаше правото да се влюби в друга. До този момент последната мисъл изобщо не й беше хрумвала, но като че ли вече не можеше да бъде сигурна в нищичко.

Никос беше събудил у нея съвсем друг вид чувства и осъзнаването, че и тя като Макс е способна на силна връзка с човек, който не е брачната й половинка, замъгли иначе ясните й виждания по подобни въпроси. Дали щеше да постъпи така, ако Макс не й беше изневерил? Надали. Но пък пълното сексуално отдаване на Никос, което изобщо не бе характерно за нея, я караше да постави под въпрос редица свои преценки. Когато Макс й беше казал, че е влюбен в друга жена, тя беше съсипана, неспособна да проумее чутото. „Но как е възможно да бъде влюбен в напълно непозната жена?“ — питаше се отново и отново. Но ето че сега и тя имаше чувства към човек, когото почти не познаваше. Как беше възможно това? От друга страна, както разбра през последните дни, по света има много неща, които иначе сме мислели за невъзможни.

— Да, Анула му — извади я от размислите й гласът на баща й. — Животът невинаги върви според нашите планове. Решението на Урания беше окончателно и аз бях длъжен да го уважа.

— И после как продължи, тате? — запита Анна с надеждата, че баща й няма да се поддаде на обичайното си изтощение напоследък и да млъкне.

— Ще ти кажа, Анула, обещавам! Но прояви малко търпение. Имам още много да ти разказвам, но първо ми позволи да си поема дъх и да си почина мъничко.

Алексис стана от масата и тръгна към къщата и леглото си. Кратката дневна почивка винаги му се отразяваше много добре. Сънят беше свещено занимание за гърците, както си даде сметка Анна — нещо, което беше научила още от съвсем ранна детска възраст. Сиестата беше смятана за жизненоважна, особено през летните месеци след обедното хранене. За Алексис това беше начин на живот, дори в Лондон. Сега Анна с обич си спомни как едно време майка им тихичко им се караше, когато заедно с братята й вдигаха шум, докато баща им си почиваше следобед. По-късно, когато самата Анна беше тийнейджър и сънят все не и достигаше… през почивните дни често спеше и след дванайсет на обяд, майка й охраняваше зорко и нейния сън. Ако я потърсеха приятелки, Розария им казваше да се обадят по-късно. „А моята майка ме мисли за мързелива, ако спя след девет сутринта, ако ще и да е неделя!“ — беше редовното оплакване, което чуваше в такива случаи от удивените си приятелки.

Когато някои от английските приятели на Алексис се осмеляваха да изразят възмущение от този негов навик — намираха го за загуба на ценно време — той отговаряше през смях: „Следобедният сън съживява тялото и изостря ума, приятели! Трябва някой път да пробвате, може и да ви хареса!“. Когато беше малка, Анна също го беше смятала за загуба на ценно време за игра, но сега се наслаждаваше на всяка възможност да полегне следобед.

* * *

По примера на баща си Анна се запъти към сенчестата част на градината, където морският бриз винаги се усещаше, постла си едно одеяло под лимоновото дърво и легна. Затвори очи и се унесе в дрямка, докато чакаше баща си да се събуди и да продължи увлекателния си разказ.