Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (20)

Пета глава

Месец ноември бележеше началото на брането на маслините на острова. По време на това ежегодно събитие всички селца наоколо биваха обхващани от празнична атмосфера и от нещо, което можеше да се опише само като маслинова треска. Въпреки че работата беше трудна и изнурителна, в нея искаха да се включат всички, млади и стари.

Тъй като повечето семейства разполагаха поне с няколко маслинови дръвчета, празничният дух обхващаше и тях, не само онези с обширните маслинови масиви. Точно както производството на домашно вино, производството на зехтин беше традиция, следвана от векове, предавана от поколение на поколение.

Братята Левантис притежаваха общо над две дузини маслинови дръвчета и в добра година, когато имаше обилни валежи, дърветата ги даряваха с изобилна реколта, която поддържаше и двете семейства със зехтин за дълго време.

Беше изминала година от заминаването на Алексис, когато започна следващото прибиране на маслиновата реколта. През пролетта и есента на острова се бяха изсипали много дъждове и сега дърветата бяха натежали от плод. За брането на маслините родът Левантис се събираше всяка вечер за по няколко часа и след църковната служба в неделя. В една неделна утрин, когато слънцето топлеше като в майски ден и големите сочни маслини проблясваха между сребристите листа на дърветата, Урания и Калиопа решиха да отложат ученето си за вечерта и да се присъединят към забавлението на двете семейства.

В брането на техните дървета участваше много народ, не само от техния род, но и приятели. Макар че събирането на маслиновата реколта не беше точно бране, а по-скоро биене. Биене на клоните на дърветата с дълги пръти, пръчки и вили, за да опадат маслините. Под дърветата се разстилаха мрежи и големи платна. Здравите мъже и по-големите момчета се редуваха да се качват на дървените стълби, подпрени на дърветата, за да брулят клоните и да събарят маслините, които се приземяваха със силен тътен на земята. Работата беше опасна, но много вълнуваща, имаше добро настроение, смях и песни. Очакваха я със същото вълнение, което предизвикваше и голямата клада в църковния двор по Великден, където изгаряха изображението на Исус Христос.

За Урания и Калиопа беше добре дошло да излязат малко на въздух и да се раздвижат, да захвърлят поне за малко учебниците и писалките си. Оставаха само няколко месеца до приемните изпити на Урания за учителския колеж. Домашните бяха много и нито една от двете не разполагаше със свободно време за нещо друго. Урания беше особено щастлива през този ден — последното писмо на Алексис звучеше изключително позитивно и пълно с планове за евентуалното им бъдещо събиране, на което той се надяваше. Свежият въздух и топлото ноемврийско слънце бяха невероятно ободряващи и двете сестри бяха в превъзходно настроение.

— Помните ли онзи път, когато Алексис си удари ръката с вилата толкова силно, че си счупи китката и започна да тича наоколо и да пищи като момиче? — извика през смях Урания към близките си.

— Как мога да забравя? — отвърна Афродита и спря, за да си поеме дъх. — Бях готова да счупя и другата му китка, задето се държа толкова глупаво!

— Това момче никога не слушаше! — провикна се от другия край Хрисула. — Вършеше само опасни неща, когато беше малък.

— А помните ли, когато старият ни баща вдигна чувала с маслините, а той взе, че се пръсна и маслините се разпиляха навсякъде? — напомни им Костандис от стълбата, на която се беше качил.

— Вярно, падна голям смях! — отвърна един от братовчедите. — Всички започнахте да му крещите. Горкият бапу, толкова го беше срам!

— Да бе, помните ли как трябваше да събираме всички маслини една по една? — засмя се друг братовчед.

— Да де, ама той не беше виновен! — обади се Урания. — Горкият дядо! Чувалът просто се закачи за една от вилите и се разкъса, без той да забележи.

Добронамерените коментари и спомени продължиха в същия дух. Хората работеха и настроението на всички през тази ноемврийска неделя беше радостно и приятно.

— Добре, хора! Имам нужда от малко почивка! — извика внезапно Андрикос, от кривото старо маслиново дърво, на което се беше покачил, и избърса чело с голяма бяла кърпа. Беше прекарал по-голямата част от сутрешните часове или на стълба, или на някое дърво и сега искаше да слезе на земята.

— Хубаво, слизай! Аз ще поема оттук нататък! — извика на баща си Калиопа, нетърпелива да се покатери на дървото, преди някой от братовчедите й да я изпревари.

— Аз съм следващата! — изкрещя Урания, която винаги се съревноваваше със сестра си, когато ставаше въпрос за момчешки дейности.

— Ще си чакаш реда! — провикна се Калиопа и тръгна да се катери по стълбата.

Всеки човек си имаше конкретна задача, всеки знаеше какво точно трябва да прави и всички работеха заедно в перфектна хармония. По едно време някой запя и постепенно всички подеха песента му. Млади и стари гласове се сляха в едно, пееха островна песен, която разказваше за морето и неговите рибари, за рибарски лодки и техните безценни товари от корали и перли. Жуженето на пчелите, чуруликането на птиците и пеенето на берачите се превърнаха във вълшебен хор, а през това време слънцето прежуряше, а от небето валяха големи твърди пурпурни, черни и зелени маслини.

Чу се силен звук от тупване, който беше доста по-различен от звука на паднал на земята клон. Внезапно песента секна. Всички се вцепениха, настана гробна тишина. Сред листата, клоните и падналите маслини лежеше Калиопа. Беше се проснала като счупена кукла, но все още стискаше здраво клона, на който беше седяла допреди малко.

Никой не смееше да проговори. Никой не смееше да помръдне. Първа наруши тишината Хрисула — с пронизителен писък майката хукна към своята дъщеря. И с това сякаш развали магията — хората се втурнаха след нея да помагат. Урания се беше заковала на място, неспособна да помръдне. Примигна няколко пъти, като че ли очакваше, че всеки път, когато отвори очи, картината пред нея ще бъде различна. Ала продължаваше да вижда как майка й беше коленичила до тялото на сестра й.

— Паная му! — пищеше Хрисула. — Тя не диша! Бързо! Някой да повика доктора!

И всички изведнъж започнаха да викат и реват, което извади окончателно Урания от транса й. Паниката и адреналинът я накараха да побегне. Тичаше ли, тичаше, без да спира, докато не започна да удря с юмруци по вратата на доктор Думас.

— Сестра ми, сестра ми! Докторе, докторе! — викаше и хълцаше едновременно. — Елате бързо! Тя не диша!

* * *

Падането на Калиопа не беше фатално. Когато пристигна в маслиновата горичка, докторът с облекчение установи, че тя все още диша и че никой не беше направил опит да я мести. Установи, че момичето има сътресение на мозъка и трябва незабавно да бъде откарано в болницата. Берачите набързо сковаха импровизирана носилка от клоните, мрежите и платната по земята и под зоркото око и наставленията на доктора преместиха внимателно Калиопа първо на носилката, а после и в колата на доктора, която я откара в болницата.

На пръв поглед Калиопа не беше претърпяла опасни наранявания, с изключение на счупен лакът и три счупени пръста на ръката. Но въпреки първоначалната диагноза на доктора, че тя има мозъчно сътресение, пострадалата всъщност беше изпаднала в кома. Стана ясно, че докато не дойде в съзнание, не може да се предполага друга диагноза. През цялото време, докато Калиопа спеше, Урания внимателно следеше лицето й за най-дребното помръдване — но Калиопа си оставаше бледа и неподвижна, а кестенявите й къдрици обрамчваха като ореол бялото й лице. В продължение на шестнайсет дни и нощи Урания отказваше да се прибере у дома и дори да отиде на училище — не помръдваше от леглото на сестра си. Докато накрая, една прекрасна сутрин, Калиопа не отвори рязко очи и не проговори.

— Урания! Какво става? Защо съм в това легло? — попита объркано.

— Добро утро, поспаланке! — отвърна Урания, като се стараеше да звучи весело и да не издаде с нищо притесненията си. — Помниш ли как падна от дървото? — попита и се наведе, за да я целуне.

— Помня как полетях — отговори Калиопа и се огледа. — Но защо съм в болница?

— Полетът ти не беше особено успешен и ти тупна на земята.

— Олеле! Сигурно много е боляло! — усмихна се Калиопа. — И сега добре ли съм?

— Разбира се! А сега, след като се събуди, ще бъдеш още по-добре, обаче толкова ни уплаши!

— Много съжалявам! Колко време съм спала? — попита тя, повдигна ръката си и се загледа в бинтованите си пръсти.

— Малко повечко от обичайното излежаване.

— Вече може ли да се прибираме? — попита Калиопа и се опита да седне.

— Първо трябва да те види докторът. Каза ми да го повикам веднага след като се събудиш.

— А не може ли да го почакам седнала? — запита Калиопа, сякаш всичко отново си беше нормално.

— Предлагам да почакаме малко със сядането — отвърна неуверено Урания. — Доктор Думас положи много грижи за теб!

— Все пак ми се ще да се поразмърдам мъничко — промърмори Калиопа. — Чувствам се напълно скована.

Отново опита да заеме седнало положение, но лакътят под нея се приплъзна и я принуди да се отпусне на леглото.

— Помогни ми, Урания му, нямам никакви сили! — изстена и протегна ръка към сестра си.

— Което изобщо не е изненадващо — промърмори Урания, прегърна сестра си през кръста и се опита да я повдигне.

Калиопа се хвана за Урания и се опита да се изтегли в седнало положение на леглото. Но това се оказа невъзможно.

— Странна работа! Май нямам никакви сили — и внезапно осъзна истината. — Краката ми! Нещо е станало с краката ми! — А после с едва доловим шепот добави: — Изобщо не ги чувствам!