Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (19)

Четвърта глава

Афродита беше мила, богобоязлива жена и макар че болката й беше непоносима, тя все пак намери в себе си сили да не мрази и да не обвинява Урания. Ако изобщо имаше някаква промяна в отношението й към нейната най-голяма племенница, тя по-скоро беше за добро — Афродита усещаше, че сега двете са свързани от нещо изключително важно, от любовта си към Алексис. Освен това, както не преставаше да си напомня, главният виновник за случилото се беше по-скоро тя самата. Затова се стараеше да бъде силна и храбра и да сдържа сълзите си, докато не остане сама.

— Не плачи, жено! — скастряше я съпругът й Костандис, ако случайно я хванеше със сълзи на очи. — Докато се усетим, синът ни ще се е върнал!

Но Афродита знаеше, че няма да стане така.

* * *

Урания също не винеше само леля си за раздялата й с любимия — отлично знаеше, че никога не е имало друга възможност. Въпреки това всяка вечер заспиваше обляна в сълзи в обятията на сестра си. Нежната Калиопа я целуваше по челото, галеше я по косата и я люлееше, докато не заспи.

— Скоро ще те повика да отидеш! — успокояваше я тя.

— Имам чувството, че съм изгубила ръка или крак — жалваше се Урания. — А понякога съвсем сериозно се страхувам, че внезапно ще спра да дишам.

Това беше първата дълга раздяла на двамата братовчеди, откакто се бяха родили, и сега осъзнаването й се беше стоварило върху Урания като лавина.

— Скоро пак ще бъдете заедно, сестричке! — напомняше й Калиопа. — Просто бъди търпелива! Ние поне сме си двете, а представяш ли си горкия Алексис? Съвсем сам сред широкия свят!

— Да, знам, Калиопа му, толкова съм притеснена за него! — хлипаше Урания. — Наистина имам голям късмет, че ти си до мен, а знам, че скоро Алексис ще повика и двете ни!

Колкото и да й се искаше да повярва в мечтите на сестра си, че всички отново ще бъдат заедно, нещо караше Калиопа да се съмнява. Съвсем искрено желаеше щастието на Урания, но макар да не можеше да си представи живота без нея, дълбоко в себе си усещаше, че някой ден ще бъде принудена да приеме и това.

Бяха изминали три непоносими месеца от заминаването на Алексис, когато най-сетне се получи първото му писмо. В онези години пощата се доставяше само веднъж седмично и селяните бяха принудени да си я вземат лично от пощата. Всъщност през онзи знаменателен ден имаше две писма от Алексис, едното адресирано до Урания, другото — до Афродита. Пристигането им породи силно вълнение из цялото село, а новините там пътуваха бързо. Урания взе своето писмо с разтуптяно сърце и се втурна у дома, за да го отвори на спокойствие. Пликът изглеждаше точно толкова измачкан и опърпан, колкото може би изглеждаше и нейният любим Алексис след тези дълги месеци пътуване. Тя го подържа известно време в ръце, наслаждавайки се на очакването. Заобръща го от едната страна на другата, прокара пръсти по чуждестранната марка с цвят на диви теменужки, която й изглеждаше екзотична и непозната като скъпоценен камък, и накрая с треперещи ръце започна да го отваря.

Много внимателно извади от плика няколко листа бледосиня хартия, фини като криле на пеперуда, а заедно с тях в скута й падна и друго, отделно парче хартия. Както скоро щеше да установи, това беше официалното писмо до цялото й семейство, нещо, което Алексис продължи да прави през цялото време, докато пишеше на Урания.

Тя затаи дъх и започна да чете дългоочакваните новини от своя любим.

6 март 1937 година

Прескъпа любов на живота ми,

Липсваш ми много повече, отколкото може да се опише с думи! В този плик ще намериш две писма. Точно това е само и лично за теб. Дръж го близо до сърцето си. Другото е за всички останали — за чичо, леля и братовчедките, моля те да им го предадеш!

Моя сладка любов, без теб имам чувството, че някой е закрил слънцето на небето над мен, но съзнанието, че някой ден отново ще бъдем заедно, ми дава сили да продължа. Искам да те видя, да те докосна, да те целуна! Искам да знам как си и да чуя гласа ти, но знам, че за последното ще трябва да почакам. Всяка вечер, откакто напуснах острова, преди да си легна, ти пиша нещо, макар да знам, че няма да мога да го изпратя. Това е единственото, което ми помага да запазя разсъдъка си.

Искам да знаеш, че съм добре! Не трябва да се тревожиш за мен! Старая се да поддържам духа и тялото си силни, за да мога да работя, да спечеля пари и да ти изпратя, за да дойдеш при мен колкото е възможно по-скоро.

Пътешествието ми е трудно и паметно и всички ми липсвате много, но най-много ми липсваш ти, любов моя! Толкова много неща ми се случиха, откакто напуснах острова, че направо не знам откъде да започна. Имам чувството, че ме е нямало при вас от години, а не от няколко месеца.

Най-хубавото, което ми се е случило до този момент, беше, че почти веднага след като ви напуснах, се запознах с един млад мъж, с три години по-голям от мен, който се качи на нашия кораб в Хиос. Казва се Костандис като баща ми и в редица отношения, особено в любовта му към морето, ми напомня за него. Много забавна компания е и точно като баща ми е много мил и добър. С него станахме добри приятели и съм сигурен, че ти би го харесала…

Докато четеше, Урания усети, че думите на Алексис я унасят дотолкова, че все едно чува гласа му и усеща присъствието му до себе си. Не й беше трудно да си представи, че самият Алексис й разказва всичко това — сякаш двамата отново седяха в своята тайна пещера на плажа и той ниже историите си за своя нов живот, новите си приятели, плановете си.

… Костандис беше решил да търси работа на търговски кораб и затова се беше запътил към Великобритания. Има чичо, който живее там, и по-точно в Уелс, в столицата Кардиф — едно от най-големите пристанища в тази страна, където акостират и много гръцки кораби. Попита ме дали не искам да тръгна с него, и каза, че чичо му със сигурност ще помогне и на двама ни. Започнахме да си търсим работа заедно и не след дълго я намерихме — на един търговски кораб, от който ти пиша сега и който пътува за Кардиф. Аз бях нает като чирак дърводелец, а Костандис работи в кухнята, което е добре за нас, защото ни осигурява допълнителна храна.

Корабът се нарича „Дорик“, а ние сме на борда му вече шест седмици. Никога през живота си не съм работил по-трудна работа от тази, обаче нямам нищо против, защото знам защо го правя — за нас! Утре ще стигнем до първото си пристанище — в Италия, и ще ни позволят да слезем на сушата, така че ще пратя това писмо именно оттам.

Въпреки че работата е тежка, на мен ми доставя удоволствие, а и научавам страшно много неща…

Алексис продължаваше все в същия дух и на следващите няколко страници. Гласът му сякаш отекваше в съзнанието на Урания. Тя продължи да чете и препрочете писмото най-малко четири пъти, а когато Калиопа се прибра у дома, двете го прочетоха още веднъж. Просто не можеше да му се насити. Искаше да си представи всичко, в най-големи подробности. Той беше толкова далече, чакаха го екзотични нови светове, нови хоризонти, нови небеса и морета. Обещанието за нов живот изглеждаше по-близо от всякога и тя нямаше търпение да го види и почувства лично.

На следващия ден, след като всички се бяха изредили да четат официалното писмо от Алексис, тя го върна обратно в плика, който постави внимателно между страниците на един от учебниците си и го взе със себе си. Другото, което беше адресирано само за нея, сгъна на малко квадратче и го пъхна в бельото си точно до лявата си гръд.

Знаеше, че всички в училище, включително учителите, очакват да чуят някакви новини от Алексис.

— Изпратено е от Италия! — възкликна щастливо госпожица Евгения, учителката й по география, когато Урания я помоли да разгадае написаното на марката. — Печатът е от Палермо, което е в Сицилия — добави и си сложи очилата, за да огледа всичко по-добре. — Можете ли да повярвате! Нашият Алексис разглежда света! — завърши с неподправено възхищение.

* * *

Месеците, които последваха след първото му писмо до следващото, бяха непоносими. За да облекчи болката си, Урания реши да смени редовния плач преди заспиване с писане на писма до него. Всъщност пишеше нещо като дневник, провеждаше виртуален разговор със своя любим — нещо, което повдигаше духа й и я даряваше с надежда. После изчиташе всичко на Калиопа и двете започваха да мечтаят за времето, когато отново ще го видят.

Корабът на Алексис най-сетне пристигна в Кардиф. Чичото на Костандис се оказа наистина мил и отзивчив, както го беше описал племенникът му. Алексис вече можеше да даде на Урания адрес, на който да изпраща писмата си до него. Той се беше притеснявал много как ще бъде приет от чичото на приятеля си, но за щастие, тревогите му бяха неоснователни. Надали можеше да се намери по-мил и гостоприемен човек от Георгиос Мендринос! Той беше пристигнал в Кардиф преди трийсетина години по приблизително същия начин, по който се бяха появили момчетата, затова чувстваше, че да им помогне да пробият в живота, е най-малкото, което може да стори за тях. На него му бяха помогнали други хора, когато беше слязъл от кораба на чуждия бряг, без никакви познания на езика и без пукнат грош в джоба си. Макар и малка, гръцката общност беше сплотена и силна още по негово време и благодарение на нея той беше успял да си стъпи на краката. Впрочем любимият анекдот на Георгиос Мендринос, който той обичаше да разказва на хората, беше точно за това как си е стъпил на краката в Кардиф.

— Намерих си работа в работилницата на обущар! — избоботваше и се заливаше от смях, докато разказваше историята си.

Малко след като пристигнал в Кардиф, Георгиос бил нает за чирак от един гръцки обущар, който го научил на всичко в занаята, а след няколко години, му помогнал да си отвори собствена обущарница. Сега, трийсет години по-късно, той беше смятан за един от най-добрите обущари в целия град. Обущарницата му се казваше „Обувки по поръчка“ и беше много популярна както сред гръцките заселници тук, така и сред местните жители. Беше си намерил достойно място в живота, затова помощта за сина на сестра му и за момчето, което беше пристигнало заедно с него, приемаше като свое задължение. Той също напуснал своя остров много млад и не съжаляваше за нищо друго, освен че никога повече не се беше върнал там да види роднините си и най-вече майка си, преди тя да почине. Искал, но не го направил, а вече било твърде късно.

Къщата на Георгиос Мендринос се намираше недалече от пристанището. Беше малка, част от стара викторианска редица от прилепени една до друга къщи, на два етажа, с по две стаи на всеки етаж. Момчетата никога досега не бяха виждали подобна къща, даже на картинка. Всичко тук им се струваше ужасно тясно. Едрите им атлетични тела бяха в пълен контраст с двете тесни легла и претрупаната стаичка, която бяха принудени да споделят, но въпреки това и двамата бяха повече от благодарни на своя домакин за оказаната доброта и гостоприемството.

Георгиос се радваше много, че момчетата ще поостанат малко в дома му, докато са в града. Последните три години се бяха оказали тъжни за него. В продължение на четвърт век той беше женен за пухкавата и грижовна гъркиня Марика, но след внезапната й смърт се чувстваше самотен и опустошен. За огромно съжаление и на двамата не могли да имат деца.

— Твоята леля Марика щеше много да ти хареса! — бяха първите думи, с които посрещна племенника си. — А тя щеше да се влюби в теб! Най-голямата й мечта беше да има син!

* * *

Редовните търговски курсове на кораба из Средиземно море бяха чести и изтощителни и въпреки че „Дорик“ акостираше за кратко на различни пристанища, които в началото бяха много интересни на двете момчета, постепенно и двамата започнаха да чакат с нетърпение няколкото дена свобода на сушата, които Кардиф им предлагаше. Къщата на Георгиос се превърна за тях в убежище, където при всяко завръщане от поредния курс ги чакаха огромни купчини писма с новини от дома.

С времето животът на острова също се върна към обичайния си ритъм. Урания и Афродита продължаваха да страдат от загубата си, но макар никога да не демонстрираха враждебност една към друга, и двете предпочитаха да се държат на разстояние. Въпреки това между тях цареше някакво негласно споразумение за примирие, което ги поддържаше свързани, така че, когато на събиранията на фамилията останалите започваха да говорят за Алексис, и двете усещаха как болката отново пронизва сърцата им и се споглеждаха тъжно. Алексис пишеше редовно не само на Урания, но и на майка си. Разстоянието му помогна да проумее абсурдната невъзможност на ситуацията, в която се беше озовал с братовчедка си, затова отдавна беше престанал да обвинява Афродита за каквото и да било. Просто мълчеше и работеше здраво, за да успее да събере пари, които да изпрати за пристигането на любимата си.

Урания от своя страна беше изцяло погълната от училището, а обемът на материала, който трябваше да усвои, за да завърши, беше прекалено голям, за да й остане време за рев и сълзи. Предстоеше й да се яви на приемния изпит за учителския колеж и тя учеше здраво. Да приключи с преговора на поредния материал, после да свърши своя дял от домакинската работа и накрая да напише писмо на Алексис, беше напълно достатъчно, за да я запрати в дълбок непробуден сън веднага щом отпуснеше глава на възглавницата до сестра си вечер.

Тази вечер тя написа на своя любим:

Твърдо съм решена да завърша с добри оценки и да спечеля стипендия за колежа. Искам да мога в бъдеще и аз да работя, за да помагам за живота ни заедно. Но пък ми е много трудно да убедя родителите си, че точно това искам от живота си, а не моментален брак. Очевидно е, че ако ще уча в колеж, ще трябва да отида на Митилини, което само по себе си е голям проблем. Помниш ли колко време им трябваше да ми позволят да пътувам с автобуса до училище? И се съгласиха само защото ти беше с мен! Така че сега може би е твърде смело да се надявам, че ще ми позволят да отида на друг остров. Макар че, те започват да свикват с мен, с трудния ми характер, а както обичам да повтарям на майка си, след като съм достатъчно зряла за брак, значи съм достатъчно зряла и да отида сама в колеж!

Което ми напомня за друго. Сватовниците продължават да ни навестяват, но бъди сигурен, Лекси му, че изобщо не им обръщам внимание! Майка ми вече ме мисли за луда и не пропуска да не се опита да ме накара да променя решението си. Обаче напоследък имам чувството, че е вдигнала ръце от мен. Казах й, че щом толкова иска да омъжи някого, да прехвърли вниманието си върху другите си дъщери. Има достатъчно. Асимина например е точно толкова нетърпелива да си намери съпруг, колкото майка ни е нетърпелива да намери за мен, така че се надявам не след дълго тя да прехвърли вниманието си върху нея, а мен да остави на мира. Да, вярно че следващата поред след мен е Калиопа, но както знаеш, тя все още не проявява никакъв интерес към брака. И тя иска да ходи в колеж, което е добре, защото, ако сме двете, родителите ни може би накрая ще се съгласят да ни пуснат. Представяш ли си, ако в крайна сметка и двете станем учителки? Ще бъдем страхотен отбор!

Алексис четеше писмата на Урания с наслада и широка усмивка. Очакваше ги с удоволствие и вълнение, обожаваше чувството й за хумор и начина, по който винаги успяваше да го развесели. Знаеше, че тя копнее да го види не по-малко, отколкото той копнееше да види нея, и че той й липсва не по-малко, отколкото тя на него, и въпреки това по някакъв странен начин тя винаги успяваше да звучи оптимистично и вдъхновяващо.

Сплотената гръцка общност в Кардиф беше много доволна да приветства в редиците си двамата млади мъже. Обичайното им място за срещи беше църквата „Свети Никола“, изградена в традиционния византийски стил само броени години по-рано заедно с прикрепения към нея център на общността в близката пристройка. Скоро този център се превърна в редовното място за посещение на двете момчета, когато бяха в града — предпочитаха го пред шумните претъпкани пъбове. Постепенно уелската столица и нейната гръцка общност се превърнаха в новия им дом.

При всяко акостиране на кораба първата работа на Алексис рано сутринта на следващия ден беше да отиде до църквата „Свети Никола“, да запали свещника, за да благодари на светеца, че се е погрижил за него и колегите му и този път, да поседи сред покоя и аромата на тамяна на светата обител и да се помоли. Молеше се за скорошното си събиране с Урания, за прошката на майка си, за безопасността на баща си и за своята. Молеше светеца да го дари с търпение, смелост и мъдрост — все качества, от които Алексис отчаяно се нуждаеше, ако искаше да се справи с онова, което му предстоеше в този живот.