Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (12)

Десета глава

Свечеряваше се, когато Анна се прибра у дома. Слънцето вече беше обляло с пожарищата си хоризонта, а трелите на подготвящите се за нощта птици бяха по-оглушителни и от следобедния концерт на щурците. Тя паркира скутера си до страничната ограда на къщата и вдиша с пълни гърди аромата на жасмин, който насищаше вечерния въздух. Анна нямаше да престане да се чуди как тези деликатни миниатюрни бели цветчета успяват да излъчват толкова силно ухание. Беше сигурна, че древните египтяни са заимствали своите неповторими рисунки на звездите от формата на простичкия жасмин. Всяка египетска рисунка на звезда напомняше за формата на едно-едничко цвете — цялото растение беше като съзвездие. През деня, когато беше високо в небето, слънцето сякаш лишаваше от смелост срамежливия жасмин и го караше да се затвори в себе си. Но вечер, когато огненото светило се спуснеше към хоризонта и небето придобиеше цвят на мастило, цветовете на жасмина избухваха с такъв аромат, че само вдишването му не беше достатъчно.

Откъм градината се чуваха песни и смях, които заинтригуваха Анна. Когато се приближи до портата, пред очите й се разкри прекрасна сцена на топлота и приятелство. Баща й и леля й седяха на масата под асмите, в чийто център гордо се кипреше голяма купа с прясно набрано грозде, пиеха вино от гарафата и припяваха с пълни гърди на стара песен, която се носеше откъм къщата — гръцка песен, но с латински рефрен, песен от 30-те и 40-те години на двайсети век, най-популярната музика от тяхната младост. Анна беше слушала безброй пъти тези песни и мелодии — танго, валсове, серенади. Родителите й много ги обичаха и през годините тя се беше старала да им ги купува редовно, записани първо на касети, а после на компактдискове, за да замени старите им грамофонни плочи.

— Анула! — извика баща й и ентусиазирано плесна с ръце, когато я видя. — Хайде да потанцуваме! Откога се опитвам да накарам леля ти, но тя все отказва!

— Защо, тия? — запита Анна, доволна, че като никога не й направиха забележка за късното прибиране. Пусна плажната си чанта на близкия стол и побърза да поеме ръката на баща си, който вече беше станал на крака, готов за танц.

— Коленете ме болят, ето защо! — отговори през смях Урания, отпусна се назад в стола си и се загледа с усмивка в понеслата се около масата танцова двойка.

Изведнъж Анна отново се превърна в малкото момиченце, което танцуваше с баща си. Някога той я беше учил да танцува валс и танго под същите тези лози и под звуците на същите тези песни през незабравимите им лета на острова. И отново тук тя беше гледала майка си и баща си да танцуват заедно, демонстрирайки по-сложни движения, за да й покажат как се прави. Сега тя побърза да преглътне сълзите си, хвана се здраво за баща си и се запита още колко силни емоции ще може да понесе този ден.

* * *

През тази нощ тя очакваше да лежи с широко отворени очи и да се измъчва от мисли, точно като предишната нощ. Но щом отпусна глава върху възглавницата, заспа на мига. И сънят й беше дълбок и продължителен. Когато на сутринта дойде на себе си, започна да се чуди дали събитията от предишния ден действително се бяха случили, или са били някакъв шеметен сън. Наистина ли прави всички онези неща през вчерашния ден, наистина ли се люби на скалата, а след това още веднъж, с такава отдаденост? Това наистина ли беше тя? Кожата й все още излъчваше леко уханието на секс. Тя прокара ръка по тялото си, сякаш за да провери дали краката й са си все още същите, все така нейните — ала нищо по нея не издаваше какво точно се беше случило преди двайсет и четири часа.

Анна стана от леглото и се изправи пред голямото огледало на стария дървен гардероб. След толкова силни изживявания не би ли трябвало да има някакви белези по тялото й? Например да й бяха израснали криле? Тя съблече нощницата си и започна да се оглежда по-внимателно. С изключение на няколкото синини от въргалянето по скалите и от силните ръце на Никос, тя си беше все същата Анна. Стоя и се взира в огледалото цяла вечност, опитвайки се да си представи какво точно вижда Никос у нея. Даде си сметка, че беше престанала да оглежда тялото си доста отдавна. Когато беше по-млада, обичаше да го прави редовно, за да се увери, че то е в добра форма. Отражението, което виждаше тогава, й харесваше. Напоследък огледалото й носеше само разочарование. Какво се беше случило с онази млада жена, която също се казваше Анна?

Макс очевидно вече не харесваше тялото й, след като постъпи по този грозен начин. Но ето че сега Анна се гледаше със съвсем други очи. Нямаше спор, че днешното й отражение в огледалото беше бледа сянка на някогашното й стегнато гъвкаво тяло. Но макар и без блясъка и мекотата на младостта, то продължаваше да си бъде нейното все така здраво и съразмерно тяло, в състояние да дарява и да получава удоволствие. Тяло, което, за разлика от съпруга й, един по-млад от нея мъж очевидно харесваше достатъчно, за да прави страстна любов с нея.

Анна продължи да съзерцава отражението си и да се пита какво точно вижда Никос в нея. Някога често й бяха казвали, че има хубави крака, знаеше си, че има и хубава талия — или поне имаше, когато беше млада. Майка й винаги беше повтаряла, че Анна прилича на рода на Алексис и че е наследила усмивката на леля си Урания, но напоследък единственото, което самата Анна виждаше в огледалото, беше една уморена от живота жена на средна възраст.

Анна реши, че всичките хормони, които се бяха отприщили вчера у нея, може би са й се отразили положително, защото сега, в меката утринна светлина, с великолепния си златист тен и без очилата си тя като че ли не изглеждаше толкова ужасно. Винаги беше смятала, че единственият плюс от носенето на очила за четене — поредното напомняне на живота, че остарява — е, че когато не ги носиш, лекото замазване на картината пред очите ти прави всичко и всички наоколо да изглеждат красиви. Само че Никос нямаше нужда от очила и най-вероятно имаше зрение на орел. Друга мисъл в главата й едва не я накара да се запревива от смях — ако юношеското й „аз“ или дори двайсет и няколко годишното й „аз“ си беше представяло какво ще прави след петдесетата си година, и двете сигурно щяха да потънат в земята от срам. В онази млада възраст всеки над трийсет години й изглеждаше престарял. „Насищаме ли се някога — запита се тя. — Има ли изобщо възраст, в която тялото се отказва от секса?“

Внезапно откъм дневната се разнесе силният звън на домашния телефон, който я стресна. Звъненето наруши утринния покой и събуди в душата й неясна тревога. Тук телефонът почти никога не звънеше и ако изобщо се случеше, беше винаги за нещо спешно. Кой пък може да е сега? Неспособна да помръдне, Анна остана като прикована към пода, напълно парализирана. Телефонът продължи да звъни. Докато накрая баща й не го вдигна. Анна наостри уши, за да чуе за какво става въпрос — оказа се невъзможно. Приглушеният тон, с който Алексис говореше, я паникьоса още повече. Кой звъни толкова рано и защо баща й едва ли не шепти? Тя грабна халата си, облече го в движение и връхлетя в дневната.

— А, ето я и нея! Значи в крайна сметка се е събудила — изрече баща й, щом я видя, вече с нормалния си тон. — Добро утро, Анна! — поздрави и й връчи слушалката. — Обажда се Макс.

Последният човек, когото Анна очакваше да чуе — не, когото искаше да чуе — беше съпругът й. Преди да се разделят, двамата се бяха заклели да си дадат време и пространство за мислене, и досега и двамата бяха спазили обещанието си. Това телефонно обаждане не беше част от уговорката им. Тогава защо Макс звъни? Анна пое слушалката с треперещи ръце.

— Анна! — изрече дълбокият, сериозен басов глас на съпруга й от другия край на линията. — Как си? Алексис каза, че спиш.

— Да, искам да кажа — вече не. А ти как си? — промърмори Анна. Сърцето й щеше да се пръсне. — Да не би да си се чул с Клоуи или Алекс? — продължи, защото не знаеше какво друго да каже.

— Не, с нито един от тях. Но съм сигурен, че са добре — продължи Макс със същия сериозен тон. — Клоуи се върна от Калифорния и реши да се присъедини към Алекс някъде из Южна Франция. В момента са там заедно с Чарли и Ема на къмпинг.

Чарли и Ема бяха децата на най-близкото приятелско семейство на Анна и Макс. Те бяха неразделни приятели с техните деца още от детството. Като малки бяха прекарали много незабравими лета на този остров, придружавани от родителите си Пам и Джо. Сега, вече тийнейджъри, четиримата с радост оставяха родителите си и сами си организираха почивките. Когато за първи път ги бяха уведомили за намеренията си да отидат някъде на къмпинг, Анна се беше притеснила не на шега.

— Безопасно ли е без възрастен с вас? — беше попитала.

— Мамо, престани! — беше отвърнал Алекс. — Според теб на колко години трябва да стане човек, за да бъде смятан за възрастен? Та Клоуи вече е на осемнайсет, на практика пенсионер!

* * *

— Клоуи изпрати два имейла от Сан Франциско, а на татко прати картичка — изрече Анна, неспособна да повярва колко банален разговор водят. — Очевидно и двамата са си прекарали чудесно.

— Да, така е. Но как си ти, Анна?

— Аз съм добре, Макс. Ами ти? Ти как си?

— И аз съм добре. Така де, помислих. Много мислих. И реших, че бих искал да дойда при вас на острова. Искам да те видя, Анна! Трябва да поговорим. Липсваш ми! Какво ще кажеш? Ще ме приемеш ли?