Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (32)

Седма глава

През войната, Гърция, 1944 година

— Когато войната свърши, за мен ще бъде удоволствие да дойда с теб и да ти помогна да основеш вашето селско училище — беше казал Михалис на Урания, когато сподели с него най-голямата си мечта. — Така де — беше побързал да добави той, — ако ти и Калиопа ме искате.

— Не мога да си представя по-добро предложение! — отвърна възторжено Урания.

Връзката й с Михалис беше придобила изключително голямо значение за нея и двамата прекарваха заедно по-голяма част от свободното си време. Когато той не й гостуваше в квартирата у кирия Исмини, двамата предприемаха дълги разходки по плажа или седяха с часове по кафенетата, за да обменят мисли и да правят планове. Михалис не криеше любовта си към Урания и за голяма изненада не след дълго тя установи, че също започва да изпитва към него нещо повече от приятелски чувства. И макар че тези чувства дори не се доближаваха до пълното духовно и телесно отдаване, с което се беше обрекла на Алексис, тя все пак беше силно привързана към Михалис.

Урания беше сигурна, че Калиопа ще го хареса не по-малко от нея самата и ще приветства помощта и познанията му. Знаеше, че тримата ще бъдат страхотен екип. Вече беше споменала за Михалис в писмата до сестра си и Калиопа нямаше търпение да се запознае с младия мъж, който най-сетне беше успял да впечатли упоритата й сестра.

Ала краят на войната изобщо не се виждаше и скоро на двамата им стана пределно ясно, че каквито и планове и мечти да имаха за бъдещето, щяха да бъдат принудени да почакат. Армията имаше нужда от всеки здрав млад мъж, така че съвсем скоро Михалис заедно с повечето приятели и колеги бяха принудени да облекат униформи.

— Да се надяваме, че съвсем скоро пак ще бъдем заедно — каза той на Урания вечерта, когато се отби, за да си вземе довиждане с нея. — Тогава Гърция отново ще бъде свободна и демократична страна.

Нощта беше безоблачна и ярката пълна луна осветяваше лицата им. Бяха се разхождали из градината, а сега седяха под едно натежало от цветове лимоново дърво. Преди това хазяйката ги беше поканила на прощална вечеря, приготвена лично от нея — натъжена заради заминаването на Михалис на фронта, тя искаше да го изпрати по подобаващ начин. Беше заколила любимата си кокошка, беше застлала масата с най-хубавата си покривка и я беше подредила със съдовете си от костен порцелан — и двете част от нейната зестра. Когато вечерята беше приключила, тя церемониално беше изнесла от стаята си бутилка бренди, пазена за много специален случай, и я беше връчила на Михалис, за да я отвори.

— Вечерта изисква тост! — бе изтъкнала усмихнато, докато раздаваше красивите си чаши. — Защото утре нашият скъп Михалис, когото обикнах като син, ще отиде да се бие за нас и заради нас ежедневно ще излага живота си на опасност. Длъжни сме да вдигнем тост за неговата безопасност и да му пожелаем да се върне жив и здрав!

Всички се съгласиха с нея, вдигнаха наздравица за Михалис и му пожелаха скорошно завръщане. А после, както ставаше винаги напоследък, момичетата едно по едно се изнесоха, следвани от хазяйката, за да оставят двамата насаме.

— Ще ме чакаш ли, Урания? — попита Михалис, плъзна ръка през кръста й и я придърпа към себе си.

— Разбира се, че ще те чакам — отговори тя и прокара пръсти по бузата му.

— Ще гледам да се върна по-бързичко! После ще дойда на вашия остров и ще поискам ръката ти от баща ти. Ще разкажеш ли на семейството си за мен, Урания? Ще ме приемеш ли? Ще ме обичаш ли достатъчно, за да станеш моя съпруга, когато тази война свърши?

След тези думи той хвана ръката й, вдигна я към устните си и я целуна.

Очите й най-неочаквано се напълниха с горчиви сълзи, а бурята, която всички тези негови въпроси породиха в душата й, я хвана напълно неподготвена. Някъде дълбоко в нея се надигна едно сладко-горчиво чувство, на устните й запърха едно име. Тя преглътна, за да го избута назад, но името остана да трепти на устните й и да настоява да бъде произнесено. Лекси! Сърцето й се изпълни с тъга. Колебанието й продължи толкова дълго, че тя се отдръпна. Михалис седеше и чакаше, съсипан и отчаян, с пребледняло под лунната светлина лице. Отказът й изглеждаше неизбежен. След още известно време, което му се стори цяла вечност, Урания избърса сълзите си, пое си дълбоко въздух, вдигна гордо глава и изрече:

— Да, Михалис, ще те чакам! — Хвана ръката му и добави: — Ще разкажа на баща си за теб и ще стана твоя съпруга, когато войната свърши. И наистина ще те обичам, имаш думата ми!

* * *

Без Михалис Урания се чувстваше уязвима и неспокойна. Новините от Атина започнаха да стават все по-притеснителни и жените не пропускаха нито една информационна емисия по радиото. Германското нахлуване в гръцката столица означаваше, че не след дълго присъствието на немците ще се усети и на остров Лесбос. Слуховете за пристигането им зачестиха и Урания прецени, че за нея би било твърде опасно да стои повече тук. Нямаше друг избор, освен да се върне у дома, при семейството си, и да чака ситуацията да се стабилизира. Талия също се готвеше да се върне на село, където родителите й вече я чакаха с нетърпение. И сестрите стягаха багажа си за дома. Кирия Исмини щеше да остане отново сама.

— Иска ми се да можех да я взема с мен — каза Урания, когато си даде сметка, че всички потеглят по едно и също време. — Какво ще стане с нея, когато остане съвсем сама?

— Ще помоля татко от време на време да ме кара до града, за да я наглеждам — отвърна Талия. — А ако нещата загрубеят, веднага ще дойдем да я приберем при нас.

А самата кирия Исмини, по характер вечен оптимист, беше убедена, че ситуацията скоро ще се стабилизира.

— Онова, което е надвиснало над нас, е просто тъмен облак, който скоро ще отмине — повтаряше тя на момичетата. — Не след дълго пак ще се радваме на ясно небе, а всички вие ще се върнете отново при мен, за да продължите образованието си, ще видите!

Горката кирия Исмини не можеше да си представи колко се лъжеше.

* * *

Когато се върна у дома, Урания установи, че почти нищо не се е променило. Всичко си беше така, както преди, екотът на войната още не беше достигнал далечните егейски острови и животът си продължаваше постарому. Калиопа беше на седмото небе, когато видя голямата си сестра, и всички, включително леля й Афродита, я посрещнаха с отворени обятия.

— Толкова съм щастлива, че се върна у дома, Урания му! — повтаряше Калиопа, притиснала сестра си към гърдите си. — Толкова се притеснявах за теб! Всички се притеснявахме. Тук, при нас, ще бъдеш в безопасност.

Ала войната не остави незасегнато нито едно кътче по пътя си и спокойствието на техния остров беше кратко.

* * *

Първоначално Урания си помисли, че сънува. През отворения прозорец се чу бръмчене на мотоциклети, скоро след тях се извисиха писъците на кирия Марица, съседката.

— Немците са тук! Немците са тук! — пищеше тя.

Урания седна рязко в леглото и погледна към стенния часовник — точно пет сутринта. Бледа светлина нахлуваше през процепите на кепенците. Урания разтърси здраво Калиопа, за да я събуди, слезе от леглото и отиде до прозореца. Надничайки предпазливо, ги видя — по двама, понякога по трима на мотоциклет. Пристигнаха сред огромни облаци прах и спряха шумно на селския площад. В началото бяха само шест мотоциклета. После се появиха и военните камиони. Скоро целият площад гъмжеше от немци, прашни и уморени на вид.

— Калиопа, Калиопа! Майко божия, ставай! — развика се Урания на сестра си, която се опитваше да се надигне на лакти. — Тук са! Много са!

— Кой? Кой е тук? Какво става? — изкрещя Калиопа, все още сънена и неспособна да разбере нищо. — Помогни ми, сестричке! Помогни ми да се измъкна от леглото!

С пристигането си настаниха в кметството свой щаб и част от войниците. Останалите, в това число повечето от офицерите, щяха да реквизират няколко от местните къщи. Неприятната задача по информирането на селяните, че са длъжни да приютят врага, се падна, естествено, на кмета, който неохотно тръгна да чука от врата на врата и да разнася лошите новини. На бащата на Урания беше съобщено, че при тях ще бъдат разквартирувани един офицер и ординарецът му. Те искали да разполагат със самостоятелни стаи плюс достъп до кухнята, банята и тоалетната.

— Копелета! — изрева Андрикос, когато уплашеният и силно смутен кмет му съобщи тази новина. — Къщата ми е пълна с дъщери! Какво се очаква от мен да правя с тях?

— Защо тези долни кучи синове не избраха моята къща! — изруга брат му Костандис, когато научи. — В нея сме само аз и Афродита, а твоята е препълнена.

— Сигурно защото са надушили миризмата на женско — измърмори Андрикос и се изплю отвратено на земята.

— Решението е само едно! — заяви Костандис и удари с юмрук по масата. — Момичетата трябва да се преместят при нас!

Ето как през онази нощ, преди немците да се появят в дома им, под прикритието на нощта четири от петте момичета на фамилията Левантис се преместиха да живеят при леля си и чичо си. Асимина, средната сестра, която отдавна се беше отказала да чака Урания да вземе решение за брак, още миналата година беше приела една сватовница и сега живееше при семейството на съпруга си.

А Андрикос беше принуден безпомощно да наблюдава как в къщата му двама германски войници громоляха с тежките си ботуши, поздравяваха се с омразното „Хайл Хитлер“, готвеха отвратително вонящите си немски наденички в кухнята му и при всеки изгрев на слънцето се събличаха най-безсрамно по долни гащи, за да се мият с маркуча в задния двор, вместо да използват банята.

— Ама те са като животни! — извика ужасено Хрисула, когато ги видя за първи път. — Нямат никакъв срам, никаква почтеност!

— Не мога да търпя подобно поведение! — изсъска под нос зачервеният от гняв Андрикос. — Представяш ли си, ако момичетата бяха останали тук! Какъв срам, какъв позор!

В старанието си да избягват колкото е възможно повече контактите си с немците, двамата възрастни съпрузи се оттеглиха в стаичката на най-горния етаж на къщата, като оставиха всичко останало от дома си в ръцете на врага.

* * *

Последиците от германската окупация се стовариха върху малкия остров като цунами. Търговията рязко спря, електричеството беше изключено, на пресата беше наложена строга цензура, на храната — жестоки ограничения. Новият режим беше усетен автоматично и целият остров изпадна в състояние на шок. До пристигането на немците Костандис, Андрикос и останалите рибари все още имаха възможност да излизат в морето и да въртят търговията си. Но сега това беше станало изключително трудно. Немците реквизираха храна и провизии от всеки, който разполагаше с такива или ги произвеждаше. Информатори, готови да издадат сънародниците си заради облагите и парите на врага, бързаха да насочат германските войници към съответните къщи. В началото те идваха на велосипеди и претърсваха, след като установяха какво има в наличност, се връщаха с камиони, на които натоварваха намерената храна и животни.

Фамилията Левантис открай време отглеждаше собствени плодове и зеленчуци, произвеждаше собствен зехтин и вино, държеше по няколко кози, кокошки и зайци. Заедно с риболова те разполагаха с предостатъчно храна за себе си и дори споделяха нещо от нея с други семейства — докато не се появиха немците и не започнаха да грабят всичко. Единственият начин да оцелеят след подобно насилие и да не умрат от глад, беше да измислят как да скрият известна част от провизиите. Животните бяха иззети до едно, но оставаше продукцията от зеленчуковата и от овощната градина, която момичетата започнаха умело да крият.

Държаха храна навсякъде, освен в кухнята и килера. Яйцата и хляба криеха в кошници сред макарите и преждите си за бродерия, млякото и сиренето пъхаха в кошовете с мръсно бельо в пералното помещение, зеленчуците — в тасовете за баня. Много ги биваше и да разсейват синеоките белокожи младежи, изпращани от командването им да извършват проверките за храна. Макар момичетата да ги ненавиждаха, за да оцелеят всички, трябваше да отвличат вниманието им. Сестрите до една бяха красавици, затова не им беше трудно да отклоняват войниците от задачата им.

Единственото животно, което немците не успяха да приберат след първото си претърсване, беше малка кафява кокошка, която се беше привързала много към Калиопа, откакто момичето я беше отгледало от малко пиленце със счупено краче.

— Повечето хора си имат за домашен любимец котка, куче или жълто канарче в клетка — подкачаше я понякога Евгения, най-малката им сестра. — Ти обаче си избрала да имаш кокошка!

Но когато необичайният домашен любимец се превърна в тлъста кафява кокошчица с невероятна способност за снасяне на яйца, никой повече не посмя да се подиграва на стопанката й. Тъкмо обратното — всички се стараеха да се грижат за нея и да я крият добре от зорките очи на германските войници. Котула, както я беше нарекла Калиопа, като че ли разбираше какво става. Щом чуеше изскърцването на спирачките на военен камион, кокошката се оставяше на Калиопа да я вдигне и да я постави в кошницата, увесена на една от дръжките на инвалидния й стол, след което да я покрие добре с прежди и куки. Оставаше там по-тиха от водата, докато не й бъде даден знак, че отново е безопасно да излезе. Нито един от войниците не беше заподозрял нищичко, а и всички се стараеха да не обръщат много внимание на чудатото сакато момиче в инвалидния стол.

В своето безпомощно състояние при нормални обстоятелства Калиопа щеше да се превърне в обект на интерес за нацистката полиция, която не се славеше с толерантност към болните и сакатите. Но този път съдбата бе решила да я дари с късмет, благодарение на който й се размина. Един от германските войници, изпратени да инспектират семейство Левантис, се оказа със сестра, която след катастрофа с кола също била в инвалиден стол. Когато видя Калиопа, в сърцето му се зародиха толкова силни чувства на тъга и съчувствие към гръцкото момиче, че реши да я остави на мира.

* * *

По време на германската окупация повечето училища в града и селата на острова бяха затворили поради липса на учители. Младият учител, който отговаряше за основното училище в тяхното село, беше призован в армията и трябваше да напусне острова, а в гимназията в града, макар да беше още отворена, почти нямаше учители, които да преподават. Транспортът беше ограничен до минимум и никой не се чувстваше в безопасност да пътува, особено децата. Дори Филипос беше прекратил ежедневните си отбивания със своя автобус „Орела“ и селото беше изпаднало в почти пълна изолация.

Тогава на Калиопа и Урания им хрумна да отворят пак селското училище и си предложиха услугите като учителки. Идеята им беше приета с ентусиазъм от всички и учениците започнаха да се тълпят при тях. По-големите, които вече не можеха да ходят в гимназията в града, също имаха нужда от обучение. И така двете сестри изведнъж се оказаха страшно заети.

Децата бяха свикнали да бъдат обучавани в една обща стая, седнали в шест редици. В коя редица ще бъдат, зависеше от възрастта им. Всяка сутрин учителят започваше от първата редица — шестгодишните, и постепенно стигаше до последната, където бяха дванайсетгодишните. На всяка от групите посвещаваше определено време и след като им възложеше задача за изпълнение, се прехвърляше на следващата. Така към края на деня учителят беше успял да обхване по малко и шестте групи. Изключително труден и отнемащ много време метод на обучение.

Но тъй като щяха да имат и ученици от гимназиалния курс, Урания и Калиопа бяха изправени пред трудно решение. Налагаше се да измислят такъв метод на обучение, който да обхване всички възрастови групи. И решиха, че вместо да преподават на шестте класа едновременно както преди, да ги разделят на три групи от по два класа. Първи и втори клас щяха да бъдат обучавани в понеделник, трети и четвърти — във вторник, пети и шести — в сряда. Останалите два дена от работната седмица щяха да бъдат посветени на по-големите ученици. И тъй като вече бяха две учителки, Калиопа щеше да поеме едната група, Урания — другата и така щяха да прекарват по цял ден само с един и същи клас.

Новото разпределение моментално пожъна огромен успех. Децата бяха щастливи, че специално на тях се отделя цял ден, че могат да задават индивидуални въпроси и да получават индивидуално внимание, след което да разполагат с останалите дни от седмицата, за да учат и помагат на родителите си. До този момент нито един от учениците не ходеше с охота на училище. Но планът на младите учителки се оказа невероятно ефективен и учениците започнаха да чакат с нетърпение своя учебен ден от седмицата. Калиопа и Урания се трудеха усилено, доволни от осъществяването на голямата си мечта. И цялото село им беше благодарно за невижданата добрина.