Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (25)

Девета глава

Остров Лесбос, 1939 година

През септември, само месец преди влизането и на Гърция във войната, Урания потегли за остров Лесбос, в чийто прочут университет щеше да учи за учителка. За нейна огромна радост беше успяла да спечели стипендията, за която мечтаеше и за която толкова се беше трудила. Калиопа също се надяваше да я последва през следващата академична година и окуражаваше сестра си да тръгва, като обещаваше, че скоро пак ще учат заедно. Двете момичета бяха решили да се посветят на учителското поприще и след завършването си заедно да открият така необходимото за селото им истинско училище.

През първата година в университета животът на Урания като че ли не се промени особено. Състоянието на война, което засягаше континента и най-вече столицата Атина, не се отразяваше на егейските островчета. Макар Урания да се притесняваше, че е далече от дома, прецени, че след като университетът все още работи, значи за нея е напълно безопасно да си остане тук и да продължи образованието си. През по-голямата част от времето за студентите нямаше никаква опасност да посещават занятията и лекциите, и всички се надяваха, че нещата скоро ще се успокоят.

При пристигането си на Лесбос Урания беше очаквала да се чувства изолирана и самотна, след като беше далече от семейството си и особено от любимата си сестра Калиопа, но световните събития, които се разиграваха недалече от тях, създаваха такава атмосфера на вълнение и другарство сред студентите, че на нея на практика не й оставаше време да се чувства самотна. Нае си квартира в къщата на вдовицата кирия Исмини, която свързваше двата края, като приемаше квартиранти. Хазяйката беше далечна роднина на леля й Афродита, която беше препоръчала този дом като почтено и сигурно място за отсядане по време на следването. Вдовицата приемаше на квартира само момичета, защото най-голямата й болка в живота беше, че си няма собствени деца. Съпругът й загинал по време на войната между Турция и Гърция от 1918 година и тя беше останала сама и без деца.

Макар и доста малка, къщата беше приятна и светла, а красивата овощна градина, която я обграждаше отвсякъде, беше предостатъчна компенсация за само трите спални. Урания често вземаше учебниците си и излизаше да учи под хладната сянка на красивите дървета.

Стаите за спане бяха три, а квартирантките — четири, и естествено, една от спалните принадлежеше на хазяйката, затова момичетата бяха настанени по две в стая. Урания, която винаги беше споделяла не само стаята си, но и леглото си с Калиопа, нямаше нищо против да има съквартирантка. Нейната се казваше Талия — също студентка в университета, но по математика.

Семейството на Талия беше от Лесбос, но живееха в селце, намиращо се твърде далече от столицата. Бяха предпочели да наемат квартира, вместо дъщеря им да пътува всеки ден. Баща й — заможен фермер, можеше да си позволи таксите за висшето образование, въпреки че изобщо не виждаше смисъл в това.

— Баща ми смята, че ще си остана стара мома и че си пропилявам младостта — каза Талия на Урания още при запознанството им. — Толкова много образование щяло да откаже всеки, който би пожелал да се ожени за мен.

— Да, разбирам те — въздъхна Урания. — Моята майка ми повтаря същото. Отначало нямаше нищо против да уча, но после започна да прави опити да ме омъжи, за да ме откаже.

— Единственото, което мога да кажа по въпроса, е, че макар моите родители изобщо да не са образовани и да не са в състояние да схванат защо толкова искам да взема виеше образование, нито за миг не са се опитвали да ме спрат. За което ще им бъда вечно благодарна!

Другите две момичета, които бяха квартирантки на кирия Исмини, бяха сестри от едно близко островче. Те бяха дошли да чиракуват при една шивачка и се надяваха някой ден да си отворят собствена работилница в родното си село. Четирите момичета се харесаха и започнаха да се разбират много добре, особено Урания и Талия, които се чувстваха свързани от жаждата си за знания и от твърдата си решимост да имат висше образование. За разлика от тях, сестрите бяха срамежливи, обикновени девойки, изпитващи благоговение към умните си съквартирантки. Говореха само тогава, когато ги питаха нещо, довършваха си една на друга изреченията и бяха източник на постоянно забавление за Урания и Талия.

За кирия Исмини присъствието на момичетата в дома й беше истинска наслада. Но макар да се отнасяше към тях като към дъщерите, които никога не е имала, тя изискваше строго спазване на реда и чистотата в стаите и градината. Не че момичетата имаха нещо против — всички до една бяха свикнали на домакинство в собствените си домове.

През първата учебна година в университета образованието на Урания не се ограничаваше с чисто академичните задачи. Въпреки че по въпросите на сърцето тя беше по-веща от повечето момичета на нейната възраст, житейският й опит се ограничаваше единствено до малката сплотена общност на родния й остров. За разлика от него, Лесбос беше един от най-големите гръцки острови. Къщата на кирия Исмини се намираше на съвсем малко разстояние с автобус от столицата Митилини — оживен, шумен пристанищен град с магазини, пазари, ресторанти и таверни, каквито Урания никога до този момент не беше виждала. Но вместо да се уплаши от огромните размери и чудатостта на това място, като човек, отворен към промени, тя успя да се приспособи доста бързо. Макар да беше мечтала и копняла за приключения, доскоро изобщо не си беше помисляла, че ще й се наложи да ги изживява сама — винаги си беше представяла до себе си Алексис. Но Урания беше издръжлива, силна млада жена и макар че любовта й към Алексис не беше намаляла, тя бе твърдо решена да продължи напред и да не си позволява да затъва в сълзи и самосъжаление. Освен това Калиопа й беше предала най-великия урок на света по сила и храброст.

* * *

Солидарността и другарството, наложили се сред студентската общност в Митилини, обхванаха бързо целия остров. Млади и стари, обединени от една мисъл, се събираха по кафенета и барове, за да слушат радио и да обсъждат хода на войната. Тези редовни събирания помогнаха много на Урания и се превърнаха в преграда срещу отчуждението, което при други обстоятелства щеше да я завладее в този голям, странен за нея град. Тя свикна с новия си живот много по-бързо, отколкото си беше представяла.

Момичетата прекарваха свободното си време с приятели от университета. Един от добрите приятели на Урания беше Михалис — също бъдещ учител, но във втори курс. Но ако Михалис не се беше влюбил до уши в Урания в мига, в който я видя, тя надали щеше да го забележи. Тя дори не подозираше за съществуването му, докато веднъж той не се настани до нея на масата в студентския стол и не започна да говори.

Външно Михалис беше пълна противоположност на Алексис. Докато Алексис беше висок и атлетичен, с гъста черна коса, Михалис беше по-скоро нисък, дребен, с очила и макар само на двайсет и две, темето му вече беше започнало да се оголва. Докато кафявите очи на Алексис разпалваха пожар в сърцето на Урания, при това толкова голям, че да прогори копринения й комбинезон, очите на Михалис я съзерцаваха иззад очила. Изобщо, външният му вид беше такъв, че никое момиче не го поглеждаше втори път. Но в мига, в който си отвореше устата, щом започнеше разговор с някого, крайно скромните му физически дадености автоматично ставаха незначителни. Начинът му на говорене беше завладяващ, гласът му излъчваше сила и страст. И когато човек го опознаеше, той се превръщаше в не по-малко красив и привлекателен и от най-хубавите младежи. Или поне така смяташе Урания.

Активен член на новосформираната комунистическа група за съпротива към университета, Михалис беше уважаван от редица свои колеги, които споделяха неговите либерални политически възгледи. Преди войната заедно с цялото си семейство той беше членувал в социалистическата партия, която се противопоставяше на диктатурата на министър-председателя Метаксас. Промененият политически климат в Европа, настъпил след избухването на Втората световна война, беше дал нов фокус на идеите му. Урания се чувстваше сигурна в неговата компания, намираше го за умен и мъдър и обожаваше да седи и разговаря с него. Не беше влюбена в Михалис, но го харесваше много повече, отколкото можеше да опише с думи.

* * *

— Трябва да се борим, Урания, трябва да се съпротивляваме с всички сили и средства! — каза й той една вечер, докато седяха под звездите в овощната градина на хазяйката, след като всички бяха вечеряли заедно.

Зеленчуците, които кирия Исмини отглеждаше в градината си, бяха важна част от тяхното меню, защото храната по магазините беше започнала да свършва. Вдовицата открай време отглеждаше няколко лехи домати, краставици и подправки за собствена употреба, но сега, когато имаше повече гърла за хранене, й се беше наложило да увеличи както количеството на зеленчуците, така и асортимента им. Хазяйката им беше много общителен човек и посрещаше радушно всички приятели на момичетата си. Тази вечер към тяхната вечеря се беше присъединил Михалис. Всички се насладиха на купите зрял фасул, приготвен и поднесен от двете сестри, а след вечерята си поговориха. Една по една другите жени си легнаха, а с позволението на хазяйката Урания и Михалис останаха да си говорят.

— Не можем да позволим на фашизма да разпростре злите си пипала и при нас! — изрече със страст Михалис. — Ако му позволят, премиерът Метаксас би ни отвел в преизподнята!

— Но той не разбира ли, че Мусолини е чудовище? — възкликна ужасено Урания.

— Не разбира, естествено, защото е същият като него! Мегаломан, симпатизант на фашистите! Ако не беше Чърчил и такива като нас, на които им пука за тази страна, досега да се бяхме съюзили с врага! Представяш ли си, Урания? Гръцкият народ да бъде обречен на срам и позор заради един луд!

Никой до този момент не беше говорил на Урания толкова подробно и изчерпателно по подобни въпроси. В нейното семейство не се говореше за политика, родителите й бяха простички, необразовани хора, които не разбираха от такива работи. Но Михалис я накара да се замисли и за тях, да задава въпроси и да се интересува. Уж не беше много по-голям от нея, а знаеше толкова много! Усети в сърцето си странно чувство — привързаност към този късоглед, слабоват, но невероятно умен млад мъж, който говореше красиво, с разбиране и страст, говореше така, че караше всички около него да млъкнат и да го слушат в захлас.

— Имам чувството, че светът е препълнен с луди — отбеляза замислено тя и вдигна очи към обсипаното със звезди небе. — Защо не могат народите да живеят просто в мир? Защо трябва да има толкова много омраза и болка?

— Имаш още много да учиш, Урания му — отвърна нежно Михалис. — Светът наистина е опасно място. Дори не е необходимо да отидеш по-далече от този остров и тази страна, за да забележиш разделението и омразата между хора, които не споделят едни и същи възгледи.

Макар познанията на Урания за политиката и широкия свят да бяха действително ограничени, приятелят й изобщо не можеше да си представи колко много знае тя за липсата на търпимост между хората, за суеверията и предразсъдъците и за невероятните обрати на съдбините човешки.