Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (34)

Първа глава

Урания обичаше да става заедно със слънцето, предпочиташе да се подготви навреме за училище. Освен това трябваше да свърши много неща, преди да излезе от къщи. Въпреки войната двете със сестра й поддържаха добре училището. Освен Калиопа и леля Афродита, останалите обитатели на къщата още спяха.

Първата задача на Урания беше да помогне на Калиопа да се измие и облече и едва тогава се заемаше със собствената си подготовка. През това време леля й правеше кафе и слагаше на масата хляб и маслини, за да закусят и трите. Тя също обичаше да започва деня си, преди другите да са станали.

Тази година пролетта беше настъпила рано. Макар че беше едва месец май, всички поля наоколо бяха застлани с килими от диви цветя, а от двете страни на черния път до училището бяха избуяли жълти маргаритки. Понякога Урания обичаше да минава по него, напряко през полята. Въпреки че там инвалидният стол на Калиопа се буташе по-трудно, тя нямаше нищо против — оттук беше много по-приятно, а и тя обичаше да си набере букетче, което поставяше в буркан на бюрото си в класната стая. Любимите й цветя през този сезон бяха съсънките. Ако имаха късмет, щяха да намерят поне няколко, а ако имаха още по-голям късмет, нямаше да срещнат немци по пътя си.

Тази сутрин беше като всички останали. Двете сестри и леля им закусваха както обикновено, докато навън двойка лястовички се стрелкаха към гнездото си под кухненския прозорец и бързо след това пак излитаха. Зората вече настъпваше рано и слънцето на изток беше обагрило в розово млечносиньото небе. Нищо не помръдваше, нямаше дори утринен бриз.

Звукът достигна до ушите на Урания едва когато излезе на двора да нахрани Котула. Идваше от доста далече, в началото приглушен, и тя си помисли, че й се е сторило. Но само след миг зазвуча все по-силно и по-силно. Набираше инерция и постепенно екотът му се понесе през цялото село. Урания се закова на място, не можеше да повярва на ушите си. Камбаните на старата църква „Света Екатерини“ в другия край на селото отекваха с цялата си мощ, високо и ясно. Звънтяха радостно и победно, като че ли възвестяваха Божието Възкресение или победата на живота над смъртта. Последния път, когато някой от селото ги беше чувал да звънят така, беше на Великден преди пристигането на немците. Но тази година Великден беше дошъл и отминал, а църковните камбани бяха замлъкнали от три години.

Силно развълнувана, Урания хвърли храната на кокошката и се втурна обратно в кухнята, където завари Афродита и Калиопа също шокирани.

— Знаете ли какво означава това? — прошепна Афродита.

— Дори не смея да си го помисля! — отговори Урания и пребледня като платно.

— Те си тръгват! Най-сетне си тръгват! — извика Калиопа и се опита да стане от стола си. — Как ми се иска точно сега да можех да подскоча от радост — промърмори и се отпусна обратно на мястото си.

Във въздуха се разнесоха писъците на кирия Марица откъм долната страна на улицата:

— Немците ги няма! Немците ги няма вече!

* * *

Беше самата истина. Окупаторите си бяха тръгнали през нощта така внезапно, както и бяха пристигнали. Бяха оставили след себе си само боклуци и хаос. По-късно на хората им отне седмици, докато изчистят домовете си от „мръсната германска воня“, както я наричаше Андрикос. Заминаването им беше отпразнувано с най-голямото тържество, което островът беше виждал някога. Всяко село и град празнуваха, както бяха празнували сватбите и другите си важни събития преди войната. Въпреки че храната беше все още оскъдна, големите количества домашен алкохол я компенсираха. Три дни и три нощи островът беше разтърсван от песни и танци. Бяло-синият гръцки флаг се вееше на всеки балкон, на всеки прозорец, на всеки телеграфен стълб и дърво на острова.

* * *

През следващите няколко месеца нещата постепенно се върнаха към нормалния си ход. Мъжете тръгнаха на риболов, а жените се постараха да направят домовете си отново свои. Всички оплакваха убитите във войната, но и се радваха да посрещнат оцелелите. Сред късметлиите беше и младият учител, който нямаше търпение да се върне на мястото си в селското училище.

Университетът в Лесбос също беше възобновил нормалния си учебен процес и Урания започна да се подготвя за завръщането си там. Този път вълнението й беше двойно — Калиопа щеше да дойде с нея, а щеше да види и Михалис, завърнал се жив и здрав от фронта. Двете сестри нямаха търпение да отворят нова страница от своя живот. След като получеха дипломите си, мечтата им за ново селско училище, което да приюти по-големите деца, вече можеше да бъде осъществена.

— Толкова се радвам, че най-после ще се запознаеш с Михалис — каза Урания на Калиопа, докато подреждаха багажа й за Лесбос. — Чудя се как ли му се е отразила войната? Дали е променен?

— Войната промени всички ни, Урания му — отвърна Калиопа. — Би било истинско чудо той да не се е променил.

През последните години Урания и Михалис поддържаха връзка чрез писма. Макар и малко и на големи периоди от време, неговите писма винаги бяха успявали да стигнат до нея. Тя му беше писала редовно, макар да нямаше никакви гаранции, че той ще получи писмата й.

Всеки път, когато отиваше до пощата, за да вземе писмо от Михалис, Урания имаше чувството, че й се стяга сърцето. Споменът за Алексис и писмата му преди толкова време сякаш й се присмиваше и събуждаше старата болка по него. Не че не се интересуваше от Михалис, не че не се радваше да получава новини от него. Тъкмо обратното — мислеше за него и с нетърпение очакваше деня, в който двамата щяха да бъдат отново заедно. Но тя отдавна се беше примирила, че колкото и години да бяха минали, Алексис винаги щеше да си остане любовта на живота й.

Подготовката за заминаването на момичетата на остров Лесбос беше в пълен ход, но за разлика от предишния път Хрисула не се беше поболяла от мисълта, че трябва да изпрати дъщерите си надалече.

— Урания е много добро момиче — повтаряше на съпруга си в опит да се успокои. — Знам, че ще се грижи добре за сестра си.

А самата Калиопа изгаряше от нетърпение да се впусне в новото си приключение.

— Да знаеш, че всички ще ти харесат — казваше й Урания. Хазяйката кирия Исмини е точно като мама, все ни товари с някакви задачи, но иначе е добронамерена и готви много вкусно. А Талия… о, тя е прекрасна! Ще харесаш и нея, и останалите момичета, които са много забавни, и всичките ми приятели от университета… — нареждаше тя, зачервена от вълнение.

— И? Не забрави ли още някого? — попита я закачливо Калиопа. — Какво ще кажеш за Михалис, той също ли е прекрасен?

— Разбира се, Калиопа му, и Михалис! Нямам търпение да ви запозная най-после! Той е ужасно интелигентен! Когато заговори, човек просто не може да не се заслуша в него. Сигурна съм, че никога не си чувала човек да говори с такава страст за нещата, в които вярва! И не само това, той е много нежна и добра душа. Ще видиш, че ще го харесаш и всички ще си прекарваме чудесно заедно!

* * *

Няколко дена преди момичетата да заминат за университета, Андрикос и Хрисула решиха, че искат да изпратят дъщерите си подобаващо. Поканиха всички роднини и приятели. Това щеше да бъде първото истинско семейно празненство след края на войната.

Костандис и Андрикос се радваха на добър улов през този ден. На такива тържества по традиция се печеше агне или коза на шиш, но тъй като добитъкът беше все още твърде малко, братята решиха, че ще поднесат морски дарове. Повечето от жените бяха заети с подготовката на разнообразието от риби. Урания беше навън и отговаряше за масите. В кухнята рибите се слагаха върху късове лед, а Хрисула даваше инструкции как да бъде приготвен всеки от морските дарове. Имаше октопод и червен кефал, калмари и сардини — и всички толкова пресни, че цялата кухня ухаеше на Егейско море.

А навън дървените маси бяха подредени под лимоновите и мандариновите дървета в редица, която се простираше по цялата дължина на задния двор.

Гостите щяха да бъдат трийсет и Урания беше заета да прецени кого къде да настани, да се увери, че има столове за всички поканени. Беше се замислила сериозно и броеше вилиците, ножовете и чиниите, когато най-неочаквано някой се промъкна зад гърба й и сложи ръце на очите й. Урания се стресна, разпищя се, изпусна приборите, които държеше, и те се разпиляха със силен звън по плочките.

— Стратос, престани! — извика тя и се опита да свали ръцете му от очите си, като си мислеше, че е един от малките й братовчеди. — Сега нямам време за такива игри!

— Неправилно предположение! — прошепна нечий мъжки глас в ухото й и я обърна към себе си. На Урания й се зави свят от рязкото движение и леко се олюля. Но когато дойде на себе си, тя се вторачи невярващо в мъжа, който стоеше само на сантиметри от нея и обгръщаше с ръце кръста й.

Едва го позна. Облечен в цивилни дрехи, по-елегантен от всякога и определено красив в тъмносиния си костюм, бяла риза и вратовръзка, с широка усмивка на светналото си от щастие лице, пред нея стоеше Михалис.

— Приятна изненада, нали? — попита той, хвана и двете й ръце и отстъпи крачка назад, за да я огледа. — Или май те уплаших, а? — попита силно притеснен и я заоглежда.

— О, не! Не, Михалис! — извика тя и се хвърли в обятията му. — Такава приятна изненада наистина? Кога пристигна… как… защо? — занарежда един след друг въпросите си тя, но после внезапно спря, да не би той да си помисли, че всъщност изобщо не се радва да го види. — Искам да кажа, че много се радвам да те видя тук, но нали след три дена щяхме да се видим на Лесбос?

— Да, знам, Урания му, знам, но не можех да чакам повече! — отговори той, вдигна ръцете й до устните си и ги целуна. — Три години чакане е предостатъчно. Освен това бях длъжен да дойда. Дойдох, за да попитам родителите ти дали ще ти разрешат да станеш моя съпруга… Искаш ли ме все още, Урания? Все още ли си съгласна да станеш моя невеста?

* * *

И така, в един топъл септемврийски ден, когато лозниците бяха натежали от грозде, а житото по полята се беше жлътнало, Андрикос и Хрисула се съгласиха да дадат най-голямата си дъщеря на Михалис, който обеща да я обича, почита и да се грижи за нея, докато е жив. Тъй като нямаше време за губене, свещеникът беше повикан в дома им, за да проведе официалната религиозна церемония, освещаваща съюза на младите в очите на Бога. Михалис беше донесъл две златни халки — аравонес. Те трябваше да бъдат благословени от свещеника и поставени на средния пръст на лявата им ръка, което означаваше обещание за брак и обричане на младите един на друг и на семействата им. Халките щяха да останат на левите им ръце до сватбената церемония. Тогава щяха да бъдат свалени, отново благословени и поставени на същия пръст, но на дясната ръка, където се очакваше да останат завинаги. Много сълзи от радост бяха изплакани за щастието на младите, особено от Андрикос и Хрисула, които отдавна бяха изгубили надежда, че най-голямата им дъщеря изобщо ще се съгласи да се омъжи. Афродита също плачеше от радост и благодарност. Тайната, която пазеше толкова отдавна, й тежеше много, а освен това се беше опасявала, че любовта на Урания към Алексис ще й попречи да си намери съпруг и щастие в живота.

През годините Афродита беше мислила много за любовта им. Никога нямаше да я одобри, но сърцето й беше преизпълнено с тъга за съдбата на двамата млади. Раждането им с кръвна връзка не беше по тяхна вина и въпреки това ги беше разделило, а нея беше откъснало от единственото й дете. Алексис й липсваше много повече, отколкото беше в състояние да опише, и не минаваше и ден, в който да не се помоли Бог да го пази или да не запали свещичка за здравето му. От писмата му й беше станало ясно, че синът й се е превърнал в нещастна, изгубена душа, затова, когато й беше писал, че най-сетне пак е открил любовта и че ще се жени за Розария, тя благодари от сърце и душа на Бога и пожела същото и за племенницата си. И сега, когато и Урания беше намерила любовта, единственото, за което можеше да се моли Афродита, беше един ден Алексис да се върне при нея.

Денят, започнал като прощално тържество за трийсет души в един заден двор, се превърна в церемония за годежа на Михалис и Урания, водена от селския свещеник. Всички бяха поканени. След задължителната благословия хората набързо донесоха маси и столове на селския площад, за да могат да се съберат всички, и всяко домакинство начело с пекаря, касапина и продавача на зеленчуци се втурнаха да извадят от домовете си кой каквото има, за да допринесат с нещо за общата трапеза. За втори път от шест месеца насам селото си припомни онзи тип веселба, каквато беше липсвала по тези места през годините на германската окупация. Храната и виното се лееха, а песните и танците продължиха да огласят околността до късните часове на топлата есенна нощ.