Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (7)

Шеста глава

Както и можеше да се очаква, работата се оказа нейното спасение. Тя зареди Анна с нова енергия и творческият й заряд отново се пробуди. Денят й започваше в ранни зори с плуване в заливчето, след това идваше закуската с баща й под балдахина от лози, а после се мяташе на скутера си и отпрашваше към селцето Елия, където рисуваше до късните следобедни часове. Никос обикновено работеше в ателието си или се грижеше за животните и зеленчуците, докато Анна обикаляше из околността със скицника си в ръка в търсене на сянка и вдъхновение. Всеки ден двамата спираха работа, за да похапнат сред маслиновите дръвчета и да огледат творбите си — картини, които нямаше как да бъдат по-различни. Неговите представляваха дръзки, абстрактни и експлодиращи от цветове движения на четката върху огромни платна, нейните — деликатни и органични рисунки с пастели и моливи. Вечер Анна се срещаше с Манос и Антонис в „Черната костенурка“ — постепенно и Никос започна да се присъединява от време на време към тях.

Заради новия й график не й оставаше почти никакво време за баща й, но той изобщо не беше самотен. Освен Урания, която беше при него почти по цял ден, го навестяваха и други приятели и роднини. Така и баща, и дъщеря бяха щастливи — Алексис се радваше на незабравими часове сред хората, които обичаше и заради които се беше върнал на острова, Анна бавно, но сигурно се възстановяваше от получените рани.

* * *

Седяха и пиеха в таверната от часове, цялата компания. Обичайната група плюс двама приятели на Манос — Рита и Георгиос, и няколко познати от Атина. Никос разговаряше оживено за политика с някакъв мъж от съседната маса, когато музикантите подхванаха особено тъжна стара гръцка мелодия, разтърсваща душата. Щом чу мелодията, художникът прекъсна разговора, изправи се, отиде до средата на малкия дансинг и започна да танцува съвсем сам, без да обръща внимание на никого около себе си. Танцуваше зеймбекико — „самотното ридание“, както го наричаха гърците, което всеки мъж, който държеше на себе си и на достойнството си, беше длъжен да стане и да изтанцува на някакъв етап от вечерта, когато времето напреднеше и алкохолът замъглеше умовете. Откакто беше пристигнала на острова, Анна беше виждала мъже от селото да танцуват този танц, всеки по свой начин, но никога досега не беше гледала Никос.

Танцът зеймбекико не беше нещо случайно и лековато. Беше сериозен танц, мъжки танц. Никой не беше в състояние да потисне желанието да го танцува. То те грабваше внезапно, изскачаше от сърцето и отиваше право в краката, изхвърляйки те към дансинга по начин, който не можеш да контролираш. Всеки имаше свой собствен стил на танцуване, който не приличаше на ничий друг — защото това не беше танц, който се учи, това беше танц, който се чувства. Чрез стъпките и движенията, които бяха предимно импровизирани, човек изразяваше чувствата си — обикновено несподелена любов, скръб, мъка и болка, в зависимост от състоянието на ума, в което те хванеше неудържимият стремеж да танцуваш.

Анна седеше в пълната с цигарен дим таверна и за първи път наблюдаваше Никос как танцува. Движенията му бяха грациозни, почти балетни, а самият той беше отдаден напълно на сложния ритъм на танца. С разперени встрани ръце и глава, сведена към земята, той буквално се плъзгаше по пода, бързо и чевръсто, изпълнявайки нещо като не толкова отривисто и стегнато испанско фламенко. Не приличаше на нито един мъж, когото Анна беше гледала на този остров — не демонстрираше типичната за този край мъжка напереност, надутите пози и показните акробатични движения, характеризиращи типичните мъжкари. И въпреки това по сила и мъжественост не отстъпваше на нито един от тях. Докато следеше танца, Анна осъзна, че открива нова черта на Никос, за каквато не беше подозирала. Винаги досега го беше смятала за прекалено разумен и резервиран, а не за земен и чувствен, но онова, което я изненада най-много в танцуването му, беше самият факт, че той изобщо танцува.

Той не се перчеше пред никого, не танцуваше заради публика. Танцуваше заради себе си — в което всъщност се заключаваше и самият смисъл на зеймбекико — чрез танца човек прогонваше болката си, извършваше екзорсизъм на собствените си демони. Никос изпълняваше този танц така, както танцът изискваше от него — със своеобразна вглъбеност и скромност.

Художникът продължи да се издига и пропада като приливна вълна, тласкана от звуците на бузукито, от песента, която разказваше за любов и разбито сърце. Анна го гледаше като хипнотизирана. Гледаше и се чудеше каква ли болка и скръб прогонва от душата си този човек. Дали това беше болката на разочарования от света човек на изкуството, или на влюбения, изгубил своето момиче от Виена?