Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (17)

Втора глава

За разлика от своите родители, баби и дядовци преди тях, които до един бяха напуснали училище в първия възможен момент или изобщо не бяха ходили на училище, Алексис, Урания и нейната любима сестра Калиопа, която беше само година по-малка от нея, решиха, че искат да продължат учението си и след общоприетата за селото училищна възраст. Особено силно привлечена от учението беше Урания. Едва навършила десет, тя вече беше наясно, че иска да стане учителка.

Селото разполагаше само с един учител за всички класове. Системата беше достатъчно адекватна за първите шест години от основното образование, но ако някое дете поискаше да продължи нагоре, трябваше да пътува до Лимни — най-големия град на острова.

Първоначално сред фамилията се разгоряха ожесточени дебати, дали на момичетата трябва да се позволи да учат по-нагоре, или няма да е най-добре да си останат вкъщи, за да се учат на домакинство и на останалите женски дейности, за да се подготвят за брак. За Алексис, естествено, нямаше никакви спорове — той беше момче. Но Урания беше непреклонна, а Калиопа, която обожаваше по-голямата си сестра, реши да стои плътно до нея. Хрисула също нямаше нищо против дъщерите й да получат образование — нещо, което тя винаги беше искала, но така и не беше получила. Селската учителка, която постоянно хвалеше двете сестри като своите най-добри ученички, също застана на тяхна страна.

— Много рядко се среща толкова силно, умно и волево момиче като вашата Урания — каза един ден тя на двамата родители. — В нейната красива главица има невероятен мозък, съчетан с жажда за знания! По-малката също е интелигентна, същинска перла! Би било грехота да не им позволите да продължат образованието си!

Думите на учителката докоснаха една забравена струна в сърцето на Хрисула и тя твърдо реши да направи всичко възможно нейните дъщери да получат онова, от което тя бе лишена.

— Можем да си го позволим, Андрикос! — каза една вечер тя на съпруга си. — Другите три момичета нямат интерес към ученето, така че ще останат да ми помагат. Мисля, че са предостатъчни. Но големите две са благословени с невероятен ум и не трябва да заставаме на пътя им! Да, нямаме синове, но Господ ни е дарил с две дъщери, които са умни колкото момчета!

Андрикос изпъчи гордо гърди и кимна в знак на съгласие. Вярно си беше — двете му най-големи момичета попиваха знанията като онези великолепни сюнгери, които той вадеше от Егейско море и продаваше по пазарите на висока цена! Но той беше силно притеснен да изпусне от поглед момичетата си и ужасен от това какво ще кажат хората.

— Но как да ги пуснем в града съвсем сами, без придружител? — обърна се той към съпругата си. — Какво ще кажат хората и селото?!

До този момент образоваността никога не беше сред предпочитаните качества при избора на булка. Всички очакваха от една дъщеря да си седи у дома, да бъде скромна и покорна и да се научи да бъде добра майка и съпруга — твърде многото знания за света дори бяха нежелателни. Традицията определяше брака като единствен приоритет за момичетата. Но за голям късмет на двете сестри, майка им се оказа на тяхна страна, а баща им — сговорчив мъж, който беше скроен по-широко от съселяните си.

Тъй като не успя да измисли нищо друго, Хрисула реши, че Алексис ще трябва да бъде придружител и защитник на момичетата.

— Твоят племенник е като брат на нашите дъщери! — напомни тя на съпруга си. — Той не е като другите момчета, ще се грижи за момичетата! А ако на някого от селото започне да му знае много устата, толкова по-зле за него!

Андрикос обичаше сина на брат си като свое дете и знаеше, че момчето би дало дори дясната си ръка, за да защити братовчедките си. Доверието му към Алексис беше безрезервно.

Пътуването отнемаше повече от час с автобус, който спираше на селския площад всеки ден, с изключение на неделя.

На острова не се спазваше точен час — освен в случаите, когато ставаше въпрос за хващане на автобуса. Той винаги пристигаше точно в 6:25 сутринта и се връщаше точно в 16:00 часа следобед, с точно 15-минутен интервал за слизане и качване, независимо от обстоятелствата. Тази аномалия с точността се дължеше единствено на Филипос, шофьора на автобуса, който при постъпването си на работа беше получил разписание за движение и беше твърдо решен да го спазва с едва ли не религиозен фанатизъм. Всички в селото знаеха, че ако искат да отидат, където и да е с този автобус, нямат друг избор, освен да спазват правилата на Филипос. В онези дни единици притежаваха собствени автомобили, а другият начин за придвижване — на гърба на магаре — не беше нито толкова бърз, нито толкова удобен като автобуса.

Филипос, който караше автобуса вече над двайсет години, имаше огромен корем, добро сърце и голяма слабост към тримата братовчеди. Урания му напомняше за неговата собствена дъщеря, затова се чувстваше едва ли не лично отговорен за безопасното й връщане у дома всяка вечер.

— Ако беше моя дъщеря — промърморваше често той, когато тя се качваше в автобуса, — нямаше да те пусна да припариш и крачка извън дома! Образование! Че за какво му е на едно момиче образование!

О Аетос — „Орелът“, както Филипос беше кръстил своя автобус, беше негова радост и гордост. Той се грижеше за него така, както се грижеше и за собствената си къща. В горния край на стълбите, от които се влизаше в автобуса, той беше поставил бърсалка за крака и държеше всички пътници да си бършат обувките, преди да пристъпят навътре. На таблото си беше поставил малък олтар, от който се очакваше да осигурява безопасно пътуване на всички — малка икона на Богородица, Божията майка, поставена вдясно от волана, обградена от пластмасови цветя в пъстри, ярки цветове, с изкуствена електрическа свещ пред нея. За всеки случай беше добавил и други защитни амулети, които висяха на огледалото му за задно виждане — разпятие, но и голям син камък против уроки, който беше древен езически символ по тези места за предпазване от зли духове. На предния капак на автобуса по поръчка на Филипос един художник беше изрисувал орел в полет, под който с красив калиграфски замах беше изписано самото име на автобуса — име, което към края на работния ден почти не се виждаше от пластовете прах, наслоили се отгоре му. Всяка вечер, когато се връщаше в своето село, Филипос първо измиваше и изтъркваше до блясък автобуса и едва след като се увереше, че всичко по скъпото му возило е тип-топ и то е готово за следващото си пътешествие, шофьорът се сещаше да влезе у дома, да се измие, да вечеря със семейството си и да си почине.

Алексис и Урания тръгнаха в гимназията през една и съща учебна година. Калиопа, която беше с тринайсет месеца по-малка от сестра си, ги последва следващата учебна година. Учебните занятия започваха рано и през зимните месеци тримата излизаха от домовете си преди изгрева на слънцето и се връщаха след залеза му. При лошо време на децата от околиите села се позволяваше да остават в сградата на училището до пристигането на автобусите им, но когато настъпеше лято, братовчедите се възползваха добре от свободното си време и хукваха към плажа.

* * *

Двамата братовчеди не можеха да повярват какъв късмет си извадили — преместването в новото училище стана приблизително по времето, когато Урания беше влязла в пубертета и забраната за събиране с момчета й беше наложена. Ако трябваше да се определи точният момент, когато между двамата се зароди истинска любов, то беше именно по това време. Въпреки че Урания и Алексис бяха напълно наясно, че чувствата им един към друг са се променили драстично и че между тях се беше настанило нещо коренно различно от преди, трябваше да започне тази първа година в гимназията, годината преди Калиопа да се присъедини към тях, за да успеят да си ги изяснят.

И двамата бяха наясно, че това беше забранена любов, която трябваше да бъде държана в тайна. Независимо колко силно Урания си повтаряше наум вечер, че любовта побеждава всичко, и независимо колко често Алексис си повтаряше, че Урания в крайна сметка не е негова сестра, и двамата знаеха прекалено добре законите по своите земи и осъзнаваха, че никой, никога и за нищо на света няма да им позволи да се оженят. Гръцката православна църква и гражданският закон никога не бяха позволявали брак между първи братовчеди, а съюзът между такива беше смятан за грях, за позор.

За разлика от останалите деца, двамата братовчеди не чакаха с особено нетърпение неделите и празниците — предпочитаха учебните дни. Стараеха се винаги да пристигат първи на селския площад сутрин за автобуса, така че, когато влязат, да могат да седнат на последната седалка отзад — Алексис до прозореца, Урания до него. Двете им издути торби, които съдържаха тежките учебници и храната за обяд поставяха встрани, за да си гарантират, че никой друг няма да седне до тях. По-късно, когато и Калиопа тръгна на училище, я слагаха да седне на седалката пред тях. И така в продължение на един час и малко повече — времето, което беше необходимо да стигнат до града, двамата се отдаваха на блажено щастие. В началото те бяха единствените две деца, пътуващи от селото към града, затова се наслаждаваха на близостта си и внимаваха да не привличат внимание върху себе си, нито да позволят някой да забележи, че краката им под седалката са преплетени.

* * *

Ранното сексуално пробуждане, сполетяло Алексис и Урания, беше невинно и целомъдрено като крехката им възраст. Особено за Урания нямаше по-голямо щастие просто да седи колкото е възможно по-близо до своя любим, да усеща топлината му и да слуша гласа му. Алексис, който вече беше навършил тринайсет, се радваше на прилив на тестостерон — гласът му беше станал басов и дълбок като на баща му, над горната му устна се беше появил гъст мъх, обещаващ скорошната поява на хубави мустаци, а тялото му беше като на млад атлет. Очертаваше се точно толкова красив като мъж, колкото Урания беше красива като жена. Но въпреки че хормоните му отдавна бяха започнали да му подсказват какво да направи с тази своя любов към братовчедка си, той отказваше да ги слуша, докато Урания не му дадеше знак.

В онези времена, когато момичето навършеше петнайсет се смяташе, че е готово за брак. И макар Урания все още да ходеше на училище и нямаше навършени петнайсет, предложенията за брак с нея бяха започнали да валят едно след друго. Според обичая, ако момичето приеме някое от предложенията за брак, женихът е длъжен да изчака с венчавката, докато невестата му не стане на съответните години. Ако и двете страни дадяха съгласието си за този брак, се приемаше за „дадена дума“, което означаваше, че младите са сгодени и обречени един на друг.

Не минаваше и месец, в който някое трето лице, наречено проксения — сватовница или сватовник, да не се появи на прага на Андрикос и Хрисула Левантис, за да иска ръката на Урания от името на някой момък. Урания действително беше отлична партия. Впрочем всички момичета от това семейство бяха смятани от хората за отлична партия — добро семейство, хубави момичета, стабилна зестра. Но традицията повеляваше, че първа трябва да даде дума на някого най-голямата дъщеря, преди останалите да могат да я последват. Обаче Урания категорично отказваше да чуе за брак и всеки път, когато майка й се появеше с новина за поредното предложение, просто си запушваше ушите и излизаше от стаята.

— Единственото, което я интересува, са училището и книгите — сподели веднъж Хрисула със загрижения си съпруг, който не закъсня да й напомни, че именно тя беше настоявала дъщерите й да се изучат. — Така е, но мислех, че ще е само за две-три години! — възрази отчаяно майката. — Откъде можех да допусна, че ще иска да продължи още по-нагоре? — Хрисула си знаеше, че да откажеш на добра сватовница, е на лошо — все едно затръшваш вратата под носа на късмета. — Училището е важна работа, но не по-малко важно е да си намериш добър съпруг — продължи тя. — Освен това другите момичета чакат да им дойде редът! Имаме пет момичета, Андрикос, а късметът не всеки ден чука на вратата!

— По-скоро бих умряла, отколкото да стана съпруга на друг мъж, Лекси! — призна обляна в сълзи един ден Урания на братовчед си, докато се разхождаха по плажа в очакване на автобуса. Калиопа, която вече беше станала довереница на двамата влюбени, си седеше на плажа и четеше книга, докато те се разхождаха. — Освен това съм твърде малка за брак! Искам първо да завърша училище, а след това да се омъжа, но за теб!

Урания и Калиопа бяха близки като близначки и си имаха безрезервно доверие, затова, когато моментът настъпи, по-голямата без никакво колебание сподели своята най-съкровена тайна с по-малката.

— Никой никога не трябва да разбира за това! — беше автоматичната реакция на Калиопа, уплашено ококорила очи.

— Не се тревожи, Калиопа му! — успокои я Урания и хвана двете й ръце. — Ти си единственият човек, на когото признавам!

— Ама вие наистина ли се обичате? — попита разтревожено Калиопа.

— Да, обичаме се! И някой ден ще се оженим! Сигурна съм в това! — отговори уверено сестра й.

— Но как изобщо ще го направите? — ахна по-малката сестра. — Никога няма да ви позволят!

— Засега не знам, но все ще измислим нещо. Докато имам до себе си теб и Алексис, всичко ще бъде наред!

А после, макар и силно притеснена за сестра си, Калиопа се закле да пази тайната й, и обеща, че ще стори всичко по силите си никой никога да не я научи.