Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (13)

Единайсета глава

Анна усети как стомахът й се сви и я накара да се превие от болка. Стресът винаги й се отразяваше по този начин — или с пробождане в стомаха, или започваше да й се повръща. Този път бяха и двете заедно. Телефонното обаждане на Макс я разстрои много повече, отколкото би могла да предположи. Мислите й препускаха като луди, сърцето й туптеше забързано. Тя не помнеше някога да не се е радвала да чуе съпруга си по телефона или да не е била щастлива да го види. Ала сега единственото, което се въртеше в главата й, беше, че моментът е крайно неподходящ. Макс не трябваше да идва сега, не и точно сега! Тя не можеше да се изправи очи в очи с него, не искаше да го вижда! Сега тя беше тази, която не беше сигурна за нищо. Имаше толкова много неща, които да обмисли, които да си изясни. Всяка клетка в тялото й крещеше: „НЕ, МАКС, НЕ ИДВАЙ! ОЩЕ НЕ!“. Беше прекарала на острова близо два месеца, но имаше чувството, че са минали само две седмици. Имаше нужда от още време, категорично не беше готова да взема каквито и да било решения. Но не каза нищо — не можеше да каже нищо.

— Наред ли е всичко, Анна? — запита баща й, когато тя затвори телефона. Изражението на лицето й я издаваше. — С децата ли нещо? Добре ли са? — продължи да я разпитва той вече на гръцки с разтревожено лице.

— Не. Искам да кажа да, татко, всичко е наред. Няма проблем — отговори тя, докато се опитваше да възвърне самообладанието и спокойния си тон. — Просто Макс каза, че иска да ни дойде на гости за няколко дена, това е.

— О, но това е прекрасна новина! — възкликна баща й и въздъхна облекчено.

* * *

Дали Макс беше усетил, че с нея става нещо? Анна беше слушала предостатъчно за „женската интуиция“ и „женските инстинкти“, но никога за мъжки такива. Преди Макс да й признае за изневярата си, тя не беше заподозряла нищо, не беше усетила нищичко. Да не би от тях двамата Макс да е този с интуицията? Това ли го е накарало внезапно да вдигне телефона и да позвъни чак до Гърция? Такива и други параноични въпроси се въртяха в главата й, докато бързаше да се облече. Нямаше търпение да излезе от къщата, страхуваше се от въпросите на баща си.

Анна заслиза надолу по хълма, като се опитваше да подреди донякъде мислите си.

Ходенето пеша й се отразяваше доста добре. А точно сега имаше неистова нужда да остане съвсем сама. Утринният бриз започна да прочиства главата й и да успокоява нервите й. В старанието си да даде превес на гласа на разума, тя непрекъснато си повтаряше, че се държи мелодраматично. Макс не би могъл нито да знае, нито да долови каквото и да било — той беше на три хиляди километра оттук. Пък и да беше доловил, какво от това? Точно той нямаше никакво право да я съди или да й се сърди за каквото и да било! Вярно, беше й казал, че е мислил много. Но тя също беше мислила. В крайна сметка може би наистина беше настъпил моментът да подходят сериозно към проблема, да споделят мислите си един с друг и да поемат отговорност за ситуацията.

Някъде към средата на пътя клаксон на кола я накара да се обърне. Мерцедесът на Антонис се носеше с грохот надолу по хълма всред облак прах — с усамотението й бе свършено.

— Ясу^[1] Анула! — провикна се той, като се показа през прозореца на колата. Спря и продължи: — Къде се губиш, момиче? Вчера цял ден те търсих. Обадих се на Манос, но и той нямаше представа къде си.

— Никъде не се губя — отговори объркано тя. Ако не беше толкова разтърсена от сутрешния си телефонен разговор, със сигурност щеше да избухне в смях. Не я бяха виждали има-няма двайсет и четири часа и вече я търсеха под дърво и камък? Да, все забравяше къде се намира.

— Хайде, скачай в колата да те водя на кафе на площада! Закусвала ли си? — попита той, пресегна се към мобилния си телефон и добави: — Ще звънна на Манос да дойде.

На Анна й стана гузно. Милият Антонис, винаги весел, винаги добронамерен и винаги щедър. В каква абсурдна ситуация беше попаднала! Колкото и да й се искаше да остане сама, сърце не й даде да му откаже. Сигурно след години, когато си спомнеше за този момент, щеше да се усмихне. Но точно сега нямаше сили за усмивка.

* * *

Когато пристигнаха на площада, Манос вече ги очакваше на тяхната обичайна масичка.

— Най-сетне да те видим! — извика той, изправи се и целуна братовчедка си по бузата. — Къде се изгуби?

— Ама какво ви става на вас двамата? — възкликна Анна силно раздразнена, но се опита да бъде със закачливия тон, с който обикновено разговаряха. — И вчера правих това, което правя всеки божи ден от последните няколко седмици — работих! — излъга.

— Просто онази вечер изхвърча от таверната доста бързичко и оттогава не сме те виждали.

— Именно! Беше едва онази вечер, по-точно онзи ден! Откога станах длъжна да ви давам отчет за всяко мое движение? Баща ми вкъщи ми е достатъчен!

— Хайде, стига сте се карали, братовчеди! — прекъсна ги Антонис. — Сега имаме по-важни неща за обсъждане!

А после, на чаша горещо турско кафе и прясно изпечена тиропита, от която Анна не беше в състояние да сложи в устата си и залък, защото стомахът й все още беше свит на топка, Антонис развълнувано ги информира, че организира за всички плажно парти по пълнолуние.

— Остават броени дни до августовското пълнолуние — изрече той и ги дари с една от ослепителните си усмивки — и тъй като ти, госпожице Анна, отказа да се качиш на яхтата ми, за да гледаме пълната луна, реших да отидем на плажа, където всички са поканени! Помниш ли какво ти казах за августовската пълна луна?

— Разбира се, че помня! Как бих могла да забравя! — отговори тя, макар да се беше надявала той да е забравил.

* * *

Единственото, което се въртеше в главата на Анна, когато си тръгна от кафенето, бяха думите на Стан Лаурел^[2]: „Ето ти още една хубава каша, в която успя да ме забъркаш!“. Поне Лаурел си имаше кого да обвинява за неудачите си — своя приятел Харди. Тя обаче кого можеше да обвини? Само себе си, разбира се. Какво изобщо си беше въобразявала? Беше дошла на този остров, за да поживее малко с баща си и да подреди мислите си, а не да се забърква в абсурдни каши! Как сега щеше да се измъкне от всичко това? Съпругът й щеше да пристигне всеки момент, най-вероятно за да обсъдят какво ще правят със семейния живот оттук нататък. Антонис планираше романтична вечер и празненства на лунна светлина. А Никос я очакваше в ателието си, за да се отдадат на страстна любов. Всичко това й идваше в повече. А как щеше да свърши и тя наистина ли го искаше? В главата й цареше същински хаос. През последните седмици се беше фиксирала толкова много върху себе си, че завръзката на сюжета нещо започваше да й се изплъзва. Ако въобще имаше представа от този сюжет. Беше бясна на Макс, защото се беше държал като безотговорен младеж, а ето че сега тя правеше същото!

Когато остави приятелите си, които не й дадоха никакъв друг избор, освен да се съгласи довечера отново да се срещнат в „Черната костенурка“, Анна установи, че пак се е запътила към къщата на леля си. Краката й я отведоха сами дотам.

Този път леля й си беше у дома, задната врата на къщата беше отворена. Анна чу познатия звук на шевната машина „Сингер“. Урания шиеше една от скъсаните ризи на братовчед си Алексис.

— Здравей, Анна! — каза тя, без да вдига очи от машината, за да не пропусне бод. — Какво те води насам тази сутрин? Днес няма ли да работиш?

— Не съм много сигурна, лельо. Май няма… — промърмори Анна, безсилна да довърши изречението си.

— Какво става, Анула му? — попита Урания, прекъсна шиенето, обърна се и погледна племенницата си в очите. — Изглеждаш силно притеснена. Да не би да се е случило нещо? Алексис добре ли е? — и веднага след този въпрос тръгна да се изправя уплашено от стола.

— Не, лельо, спокойно! Татко е добре! Нищо му няма! — побърза да я успокои Анна, едва сега осъзнавайки, че безпричинно е уплашила горката си леля, като се беше появила изневиделица.

— Тогава какво не е наред, Анула му? — повтори първия си въпрос Урания, хвана и двете ръце на племенницата си и я придърпа към прозореца. Анна си знаеше, че е притеснена, но нямаше представа, че чак толкова й личи.

— Всичко си е наред, лельо — излъга. — Честна дума! Просто исках да те видя — изтърси, но после побърза да добави: — Макс ще ни дойде на гости за няколко дена. Обади се тази сутрин.

— Е, значи това е добра новина, нали? — възкликна Урания и изгледа изненадано племенницата си. Позадържа погледа си за няколко секунди, а после внезапно допълни: — Ти щастлива ли си, че той пристига, Анна? — Протегна ръка и погали нежно бузата й. Докосването беше толкова топло, че напомни на Анна за майка й — и това вече не успя да понесе. Болка прониза сърцето й и за втори път в същата тази стая от очите й бликнаха неконтролируеми сълзи. — Искаш ли да ми кажеш какво става, Анула? — прошепна Урания.

— О, тия му, нищо особено! Просто… просто толкова съм объркана! — изхълца през сълзи Анна като малкото момиченце, в което я беше накарала да се превърне отново леля й с този неин простичък жест на обич.

— Ще те разбера, ако не ти се говори — отвърна леля й и започна да я гали по главата. — Ако мислиш, че плачът ще ти помогне, просто си поплачи!

Дълго време Анна остана в успокояващите обятия на леля си. Никоя от тях не каза нищо. Сълзите й просто се лееха, мислите й се носеха, но една беше постоянна — как леля Урания я беше изненадала за пореден път с разбирането и състраданието си. Беше си мислила, че леля й ще я принуди да й разкаже всичко, да сподели, за да се опитат да намерят решение на проблема, който я тревожеше. Поне майка й щеше да постъпи така. Но макар да й беше почти като майка, Урания не беше Розария. На Анна й хрумна, че може би само жена, която също си има своя голяма тайна, би могла да бъде толкова разбираща, търпелива и дискретна. Докато мислите на Анна се рееха, погледът й случайно падна върху раклата в другия край на стаята.

Дали леля Урания все още усещаше дълбоко в сърцето си тази любов отпреди толкова много години? Дали писмата на нейния любим все още караха сърцето й да претупва от щастие, докато ги четеше? Защо пък възрастта да намалява чувствата на леля й или да й отнема спомените за младата енергична жена, каквато е била някога — жена, пълна със страст и сексуално желание, способна да възпламени такива красиви любовни думи, нижещи се в писмата на нейния любим?!

След сякаш цяла вечност мълчание и съзерцание Урания се изправи и се запъти към кухнята, за да донесе кафе и нещо за ядене. Върна се с голям поднос, който постави на дървеното столче в краката им. Докато похапваха, двете започнаха да говорят. Говориха толкова дълго, колкото преди бяха мълчали, че и повече. До късните следобедни часове говориха за загуба и тъга, за любов и раздяла, за семейството и за хода на времето. Две жени от различни поколения, различни времена, различни светове и въпреки това с едни и същи чувства. Човешките чувства никога не се променят, независимо от разликата в епохите. За огромна своя изненада Анна установи, че говори с леля си така, както никога преди. Съзнанието, че Урания също е била движена някога от любов и страст и че беше познала противоречиви чувства и огромна тъга, сякаш изведнъж я накара да разкрие душата си. Сега беше убедена, че леля й ще я разбере много по-добре. Не спомена за Никос, разбира се, нито сподели кой знае какви подробности за изневярата на Макс. Но все пак й каза, че бракът й се намира в огромна криза, разказа й за своя смут и объркването си и как беше решила да придружи баща си на острова, за да даде и на Макс, и на себе си време и пространство, за да помислят.

— Не ме разбирай погрешно, аз още обичам Макс — изрече по едно време, отпивайки глътка студена вода. — Двамата сме заедно отдавна. С него сме семейство, имаме две прекрасни деца, имаме хубав живот заедно, споделяли сме толкова много неща, че няма как да не го обичам. И въпреки това… Не знам дали би могла да разбереш това, лельо, но понякога, когато се случат някои неща, изведнъж всичко се променя… Променят се и чувствата ти.

— Да — отвърна Урания и постави топлата си ръка върху ръката на племенницата си, — понякога, дори и да обичаш много силно някого, се налага да го оставиш, да се отдалечиш от него, независимо от причините!

Тези думи накараха Анна неволно да хвърли поглед към раклата в другия край на стаята. Реши, че може би тъкмо сега е моментът да попита леля си за писмата. Да й признае за неочакваното си откритие вчера, да се извини за своята недискретност. Ако на Урания не й се говореше за това, Анна щеше да я разбере — тя също можеше да бъде търпелива. Реши да опита. Имаше усещането, че подобно признание щеше да ги сближи още повече.

* * *

Отначало тя не каза нищо. Тишината беше осезаема, носеше се из стаята като мъгла. Анна беше затаила дъх и чакаше несигурна как леля й ще реагира на чутото. Урания продължаваше да мълчи. Накрая, тя бавно се изправи и тръгна към раклата. Клекна пред нея, като че ли се готвеше за молитва, после вдигна капака, бръкна към дъното и измъкна кутията. Притисна я с две ръце към тялото си и се върна обратно към прозореца. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник.

— Писмата — изрече накрая, като посочи към кутията в скута си — ми помагаха да живея през всичките тези години. Беше много силна любов. Любов, от която не можеш да избягаш.

— Той върна ли се изобщо тук? — плахо се обади Анна.

— Всъщност никога не си беше тръгвал, Анна му — отговори леля й. — Остана завинаги в сърцето ми.

— Някой научи ли? Казвала ли си на някого? — попита пак Анна, като се чудеше какви ли последици би имала такава тайна любовна връзка в подобно затворено общество, макар и отпреди повече от шейсет години.

— Не им влизаше в работата — отговори леля й и придърпа кутията към себе си.

— Дори и след години? Понякога не ти ли се е искало да поговориш с някого за това? Например с мама или с татко? — продължи да разпитва Анна, като се опасяваше дали не прекалява. Знаеше, че Урания и Алексис открай време са били и бяха добри приятели, много й се искаше да вярва, че леля й вижда в лицето на баща й същия съюзник, какъвто тя виждаше в Манос.

— Баща ти и сестра ми Калиопа са единствените, които знаят. Единствените, на които мога да имам доверие — отговори Урания.

— Ще ми разкажеш ли за него? — попита предпазливо Анна.

— Може би не — отговори леля й, протегна ръка и стисна лекичко нейната. — Не сега, Анна. Все още не. Вероятно някой друг път.

* * *

Въпреки че леля Урания не сподели кой знае колко много, Анна беше на седмото небе и от малкото, което научи. Беше решила да рискува и беше поставила отношенията им на карта, пресичайки една важна невидима линия с въпросите си. Беше повече от ясно, че чувствата на Урания бяха неприкосновени и тя през целия си живот ги беше пазила в строга тайна. Анна имаше късмета да надзърне, макар и мъничко, в миналото на леля си. А онова, което я радваше още повече, беше откритието, че баща й се беше оказал точно толкова добър приятел на леля й, колкото се беше надявала.

Анна се прибра късно у дома. Имаше време само да се втурне вътре, да поздрави баща си и да се преоблече навреме за появата на Манос, който я закара с колата си до „Черната костенурка“. Много й се искаше да се бе отбила и при Никос през деня, но скоро с радост научи от братовчед си, че художникът също щял да се присъедини тази вечер към компанията им в таверната. Мисълта, че пак ще го види, накара цялото й тяло да потръпне.

Когато влязоха, Никос вече седеше на едно от високите столчета край бара и оглеждаше обстановката. В едната му ръка имаше чаша вино, в другата — цигара. В мига, в който видя Анна, по лицето му се разля блажена усмивка.

— Ето ви и вас! — възкликна, скочи от столчето и се насочи към тях.

Макар на Анна да й се искаше да го прегърне и притисне към себе си, трябваше да се сдържи. Всъщност го направиха и двамата. Поздравиха се само с традиционната по тези места целувка по бузата.

— Къде беше цял ден? — попита Никос, като я хвана за ръка. — Надявах се, че ще се отбиеш да поработим.

— Дълга история — промърмори тя. — След днешния ден едно питие няма да ми се отрази никак зле.

* * *

Тази вечер беше една от най-прекрасните за тях в „Черната костенурка“. Таверната беше препълнена и всички бяха в страхотно настроение. Музиката не спираше — все любими парчета на местните жители. Храната сякаш излизаше от рога на изобилието — платата с мезета по масите се пълнеха на мига, в който някое се изпразваше. Гвоздеят на вечерта беше платото с пилешки дробчета, приготвени в нещо, което на Анна й се стори нектар, но постепенно, след много опитване, се оказа сок от нар — тайна рецепта, подарена на Антонис от баба му. Виното се лееше — леденостудена рецина, любимото вино на Анна. Настроението и приятелските чувства бяха в апогея си. Таверната беше пълна не само с обичайните чуждестранни туристи, но и с гръцки гости от материка, пристигнали за августовската си отпуска. Поради многобройните клиенти Антонис не беше седнал при тях, а помагаше на своите служители, като следеше никоя маса да не остава без пълна бутилка вино. Всички пяха и танцуваха до забрава, а Анна се напи до козирката. Не помнеше кога за последен път се беше напивала така. „По принцип не обичам да се напивам — повтаряше тя на всички около себе си. — Но не защото съм чак толкова добро момиче, а защото не се чувствам добре, когато прекаля!“ Обаче тази вечер тя прекали — и то как!

През целия следващ ден Анна усещаше страничните ефекти от това прекаляване. Но затова пък прекара деня си тихо и спокойно у дома заедно с баща си. Една от причините, поради които изобщо тръгна с него, беше да го наглежда и да бъде до него. А вместо това беше започнала да обикаля навън като тийнейджър, да не се прибира до късно и да спори с баща си. Беше прекарала с него само някой и друг час. Но това не беше времето, което си беше обещала да му подари.

Този ден, белязан от лек махмурлук, се оказа повратен за целия й живот. Все още под влиянието на разговора с леля си от предишния ден, Анна реши да зададе на баща си няколко въпроса за миналото. Онова, което последва, беше напълно неочаквано. Веднъж започнал да говори, Алексис не можеше да спре. Разказваше на дъщеря си три дена поред. Разкри й неща, които тя никога не би могла да си представи или да повярва в тях, ако ги беше чула от друг. Говореше както никога досега. Думите му се изливаха като порой, разкривайки всевъзможни събития, случили се в Гърция, Италия и Англия, много преди Анна и братята й да бъдат родени. Говореха, седнали под асмата, разхождайки се в градината, по време на вечеря и до късно през нощта, а после пак на другия ден, по време на закуска, обяд и между тях.

Алексис разказваше за хора, които Анна никога не беше виждала, в това число за баба й и дядо й. Разказваше за детството и младостта си. Призна й, че е напуснал острова едва на седемнайсет години в името на семейната чест. Разказа й и за болезнените години на изгнаничество. Говореше за любов и копнеж, за тайни и страсти, за жестокост, война и смелост. През тези три знаменателни дни бащата на Анна я хващаше за ръка и я повеждаше понякога на болезнено, друг път на приятно пътешествие в миналото. Разкри й неща, за които никой никога досега не беше говорил — неща, които преобърнаха нейния свят и промениха разбирането й за това коя е и откъде идва.