Катрин Патерсън
Мост към Терабития (9)

Девет
Тъмната магия

В понеделник отново заваля сериозно. Сякаш природните стихии се бяха наговорили да провалят кратката им ваканция и да им отнемат глътката свобода. Лесли и Джес седяха с кръстосани крака на верандата на семейство Бърк, наблюдавайки как колелетата на един минаващ по шосето камион хвърлят настрани кални струи вода.

— Това не са дори деветдесет километра в час — промърмори Джес.

Точно в този момент някакъв боклук изхвърча през отворения прозорец на камиона. Лесли скочи на крака.

— Ама че негодник! — изкрещя тя след вече изчезващите задни светлини.

Джес също се изправи.

— Какво искаш да направим?

— Повече от всичко искам да отидем в Терабития — отвърна тя, гледайки печално леещия се дъжд.

— По дяволите, да вървим тогава — рече той.

— Добре — каза тя и лицето й изведнъж просветна. — Защо пък не?

Лесли си обу обувките, сложи си дъждобран и се замисли дали да вземе и чадър.

— Мислиш ли, че е възможно да се прехвърлим с въжето, държейки чадър?

— Не, не мисля — отговори Джес, поклащайки глава.

— Ако искаш да минем покрай вас, за да обуеш и облечеш нещо по-подходящо.

Той сви рамене.

— Всичките ми дрехи са омалели. Ще вървя така.

— Ще ти донеса някое старо палто на Бил. — Тя понечи да тръгне по стълбите, но в този момент се появи Джуди.

— Какво правите, деца?

Това бяха същите думи, които би използвала и майката на Джес, но те бяха изречени някак странно. Очите на Джуди бяха замъглени, докато говореше, и гласът й звучеше така, сякаш идваше някъде отдалече.

— Не искахме да те тревожим, Джуди.

— Няма нищо. Точно сега съм нещо блокирала и мога и да си отдъхна малко. Обядвахте ли?

— Не се притеснявай, Джуди. Можем да си приготвим нещо и сами.

Очите на Джуди се проясниха леко.

— Виждам, че сте обути.

Лесли погледна краката си.

— О, да — рече тя, сякаш току-що сама беше забелязала това. — Мислехме да се поразходим малко.

— Пак ли вали?

— Аха.

— Някога обичах да се разхождам под дъжда. — Джуди се усмихна така, както Мей Бел се усмихваше понякога насън. — Е, щом не ви пречи…

— Да, няма проблем.

— Бил върна ли се вече?

— Не. Но той предупреди, че ще се прибере късно, не се тревожи.

— Добре — отвърна Джуди. — О! — извика изведнъж тя, отваряйки широко очи. — О! — В следващия момент майката на Лесли се втурна обратно към стаята си и малко по-късно се чу отново чаткането на пишещата машина.

Лесли се усмихваше.

— На нея току-що й дойде прозрение.

Джес се замисли какво би било да има майка, чиито истории са в главата й, вместо да маршируват по цял ден на телевизионния екран. Той последва Лесли по коридора към килера, откъдето тя вече вадеше разни неща. Лесли му подаде бежов дъждобран и една кръгла черна вълнена шапка, която изглеждаше доста чудато.

— Тук няма обувки. — Гласът й идваше от дълбочината на килера и беше приглушен от редицата от палта. — Какво ще кажеш за чифт шпикове?

— Чифт какво?

Лесли надникна между палтата.

— Шпайкове. Искам да кажа шпайкове. — Тя му показа чифт спортни обувки с бутони, които изглеждаха най-малко 44-ти номер.

— Не. Ще ги изгубя някъде в калта. Ще вървя бос.

— Хей — каза тя, показвайки се цялата. — Аз също.

Земята беше студена. Ледената кал изпращаше болезнени тръпки по краката им и затова те се затичаха, разплисквайки калните локви. Принц Териен бягаше напред, скачаше като риба от едно кафяво море в друго, после се обръщаше назад, за да види дали го следват, хапеше петите им и допълнително пръскаше и без това подгизналите им джинси.

Когато стигнаха до брега на потока, се спряха. Гледката беше страховита. Също като във филма „Десетте божи заповеди“, когато водата се стовари върху направената от Мойсей суха пътека в морето, помитайки всички египтяни. Тясното сухо корито на потока сега беше триметрово широко море, което носеше клони, пънове и боклуци и ги завихряше в страховити водовъртежи също като египетските колесници. Ненаситните води се плискаха и блъскаха бреговете, които се опитваха да ги задържат.

— О! — Гласът на Лесли беше изпълнен със страхопочитание.

— Да. — Джес погледна нагоре към въжето. То беше все така навито около клона на дивото ябълково дърво. Почувства някакъв хлад в стомаха си. — Може би да се откажем да ходим днес?

— Хайде, Джес. Можем да го направим. — Качулката на дъждобрана на Лесли беше паднала назад и косата беше залепнала върху челото й. Тя избърса бузите и очите си с ръка и размота въжето. Дръпна реверите на палтото си с лявата ръка, образувайки пред гърдите си нещо като малка ниша. — Хайде рече Лесли. — Пъхни тук принц Териен.

— Аз ще се погрижа за него, Лесли.

— С този твой дъждобран той ще се изхлузи и ще падне право в реката. — Тя нямаше търпение да продължат, затова Джес грабна подгизналото куче и го мушна под палтото на Лесли.

— Трябва да го придържаш отдолу с лявата си ръка и да се залюлееш с дясната, нали знаеш това?

— Знам, Джес. Знам. — Тя заотстъпва назад, за да се засили.

— Дръж се здраво.

— Боже мой, Джес, не е нужно да ми го казваш.

Той си затвори устата. Искаше му се да си затвори и очите. Но все пак се застави да гледа как тя се засилва, затичва се към брега, скача, залюлява се и се приземява изящно на крака на отсрещния бряг.

— Дръж! — извика тя.

Джес протегна ръка, но следеше с поглед Лесли и принц Териен и не можа да улови въжето, което се залюля в широка дъга извън обсега му. Скочи леко и го хвана, опита се да изключи от ума си шума на реката, отстъпи няколко крачки назад и след това се втурна напред. Студените талази докоснаха за миг босите му крака, но после се извиси нагоре и падна несръчно по задник на другия бряг. Принц Териен незабавно се озова върху него, мокрите му лапи тъпчеха бежовия дъждобран, а грапавият му розов език ближеше мокрото лице на Джес.

Очите на Лесли сияеха.

— Ставай! — подкани го тя, едва сдържайки смеха си. — Ставай, царю на Терабития, защото нашето царство ни очаква.

Царят на Терабития подсмръкна и избърса лице с опакото на ръката си.

— Ще стана, ваше величество — отвърна Джес с достойнство, — когато разкарате това глупаво куче от корема ми.

Те ходиха в Терабития във вторник и след това още веднъж в сряда. Продължи да вали с малки прекъсвания и в сряда реката стигна почти до ствола на дивата ябълка. Вече се налагаше да газят до глезените във вода, за да направят своя полет до Терабития. И Джес полагаше по-големи усилия да се приземи на другия бряг на крака вместо по задник. Да стоиш с мокри панталони в продължение на час не беше толкова забавно, дори в едно магическо царство.

Колкото повече се издигаше реката, толкова повече Джес се страхуваше да се залюлее над нея. Лесли като че ли никога не се колебаеше и Джес не искаше да пада по-долу от нея. Но въпреки че успяваше да застави тялото да се прехвърли от другата страна, умът му сякаш оставаше вкопчен в ябълковото дърво по същия начин, както Джойс Ан се вкопчваше понякога в полите на мама.

Докато седяха в замъка си в сряда, изведнъж се изля такъв порой, че водата си проби път през покрива над главите им под формата на ледени струи. Джес се опита да се сгуши по-навътре, но нямаше никакъв шанс да се скрие от ужасните нашественици.

— Знаете ли какво си мисля, о, царю? — Лесли изхвърли съдържанието на една метална кутия за кафе и я сложи под пролуката, откъдето течеше най-силно.

— Какво?

— Струва ми се, че някакви зли създания са проклели нашето обичано царство.

— Това е по-скоро работа на синоптиците по телевизията. — В сумрачната светлина на замъка Джес видя лицето на Лесли да застива в най-царствената маска на презрение. Това беше изражението, което тя обикновено пазеше за победените си врагове. Царицата на Терабития не искаше да се шегуват и той веднага се разкая за недостойното си поведение.

— Да отидем в свещената гора и да попитаме духовете какво може да е това зло и как да се борим с него?

— Да, царице — промърмори Джес и изпълзя навън през ниския вход на непристъпния замък.

Под огромните борове дори пороят губеше силата си. Но тук трудно проникваше и светлината на деня, беше почти тъмно и звукът на дъжда, който се сипеше по боровите клони високо горе над главите им, изпълваше гората с някаква причудлива нестройна музика. Страхът тежеше в стомаха на Джес, сякаш усещаше там буца студено недопечено тесто.

Лесли вдигна ръце и глава към тъмнозеления балдахин.

— О, духове на гората — поде тя тържествено. — Ние идваме при вас в името на нашето обичано царство, което дори сега е в плен на зла магия. Дайте ни, моля ви, мъдрост да разкрием това зло и сила да го победим. — Тя смушка Джес с лакът.

Той вдигна ръцете си.

— Ъ-ъ… — Джес почувства отново острия лакът на Лесли. — Ъ… Да. Чуйте ме, моля ви, духове.

Лесли изглеждаше удовлетворена. Или поне не го сръчка за трети път. Просто стоеше там, смълчана, сякаш слушаше почтително нечий глас, който й говореше. Джес потръпваше. Не знаеше дали е от студа или от мястото, но се зарадва, когато си тръгнаха от гората. Можеше да мисли единствено за суха дреха, за чаша горещо кафе и колко хубаво би било да се потъркаля някой друг час пред телевизора. Той очевидно не беше достоен да бъде цар на Терабития. Защото кой беше чувал за цар, който се страхува от високи дървета и няколко капки вода?

Прелетя с въжето над реката твърде недоволен от себе си, за да е уплашен. По средата на полета погледна за миг надолу и се изплези към ревящите талази. „Мен не ме е страх от големия лош вълк! Тра-ла-ла, тра-ла-ла“, каза си той и сетне побърза да вдигне глава към дивото ябълково дърво.

Докато вървеше нагоре по хълма през калта и полегналите треви, той стъпваше тежко с босите си крака, тананикайки си наум:

Ний сме войници,

Ще вървим напред.

Леви — десни, леви — десни,

ще вървим напред!

— Искаш ли да се преоблечем и да погледаме малко телевизия у вас?

Джес без малко не я прегърна.

— Ще сваря кафе — отвърна той радостно.

— Не си прави труда — каза тя усмихната и побягна към старата къща на Пъркинс с онзи красив лек бяг, на който не пречеха нито локвите, нито калта.

 

 

Когато си легна в сряда вечерта, на Джес му се струваше, че най-накрая може да си отдъхне и че всичко ще бъде наред, но сетне се събуди посред нощ, осъзнавайки с ужас, че все още вали. Трябваше да предупреди Лесли, че днес нямаше да ходи в Терабития. В края на краищата тя беше направила същото, когато работеха с Бил по къщата и той не я беше разпитвал. Не че не смееше да каже на Лесли, че го е страх. По-скоро му беше неприятно, че изобщо го е страх. Като че ли му се губеше някакъв голям детайл от пъзелите на Мей Бел, в които винаги нещо липсваше: око, буза или челюст. О, по-добре беше да си роден без ръка, отколкото да се провираш през живота без капчица смелост. Почти не мигна до края на нощта. Лежеше и слушаше страховития дъжд, знаейки, че колкото и високо да се вдигнеше реката, Лесли пак щеше да иска да прелети на другия бряг.