Катрин Патерсън
Мост към Терабития (2)

Две
Лесли Бърк

Беше седем часът, а Ели и Бренда все още ги нямаше. Джес беше свършил със събирането на боба и помогна на майка си да го консервира. Тя никога не затваряше буркани, освен ако не беше убийствено горещо, и от варенето кухнята се превръщаше в нещо подобно на адска дупка. Разбира се, настроението й беше ужасно, през целия следобед беше крещяла на Джес и сега беше твърде уморена, за да приготви вечеря.

Джес направи сандвичи с фъстъчено масло за малките момичета и за себе си и понеже кухнята все приличаше на пещ и миришеше непоносимо на боб, тримата излязоха да ядат навън.

Товарният камион беше все още пред къщата на Пъркинс. Джес не виждаше никой да се движи отпред и заключи, че разтоварването е приключило.

— Надявам се, че си имат момиче на шест или седем — каза Мей Бел. — Искам да си имам някого, с когото да си играя.

— Ти си имаш Джойс Ан.

— Аз мразя Джойс Ан. Тя е само бебе.

Устничката на Джойс Ан се издаде напред. И двамата я видяха как започва да трепери. Сетне кръглото й телце се затресе и тя зарева с цяло гърло.

— Кой дразни бебето? — извика майка им от вратата.

Джес въздъхна и натъпка последната хапка от сандвича си в отворената уста на Джойс Ан. Тя ококори очи и затвори уста при този неочакван подарък. Може би сега Джес щеше да се порадва на минута спокойствие.

Той влезе вътре, затваряйки тихо вратата, и се шмугна покрай майка си, която се люлееше на кухненския стол и гледаше телевизия. Когато се озова в стаята, която делеше с малките момичета, Джес бръкна под дюшека си и извади оттам блок за рисуване и моливи. Сетне се хвърли по корем на леглото и започна да рисува.

Рисуваше така, както някои хора пиеха уиски. Покоят в такива моменти започваше от замъгления му ум и после се разстилаше надолу по умореното му, напрегнато тяло. Боже, колко обичаше да рисува! Най-вече животни. Но не обикновени животни като мис Беси и пилетата, а смахнати животни с проблеми — по някаква причина обичаше да поставя творенията си в невъзможно трудни ситуации. Например хипопотам, който току-що е паднал от пропаст и се премята през глава надолу — което ставаше ясно от извитите линии — към морето, където учудени риби гледаха опулено от водата. Над хипопотама имаше комикс балон — там, където трябваше да бъде главата, но в действителност беше задникът му — в който пишеше: „О! Изглежда съм си забравил очилата“.

На устните на Джес трепна усмивка. Ако покажеше картинката на Мей Бел, щеше да се наложи да й обясни шегата, но щом веднъж го направеше, тя щеше да се смее така, все едно е на истинско телевизионно шоу.

Искаше му се да покаже рисунките на баща си, но не можеше да събере смелост.

Когато беше в първи клас, Джес беше казал на баща си, че иска да стане художник, когато порасне. Мислеше си, че баща му ще се зарадва, като чуе това. Но изобщо не се получи така.

— На какво ви учат в това проклето училище? — възкликна той. — Шайка стари изкуфели дами са на път да превърнат единствения ми син в някакъв… — Баща му не се доизказа, но Джес се досети какво имаше предвид. Това беше нещо, което не забрави цели четири години.

Но най-лошото беше, че нито един от сегашните му учители не харесваше рисунките му. Хванеха ли го да драска нещо по листа, те надаваха вой, че пилее време, хартия и талант. Изключение правеше само мис Едмъндс, учителката по музика. Само на нея се осмеляваше да покаже скиците си, но тя преподаваше в училище само от една година, и то само в петъците.

Мис Едмъндс беше една от неговите тайни. Той беше влюбен в нея. Не по онзи глупав начин като Ели и Бренда, които се кикотеха по телефона. Това беше нещо твърде истинско и твърде дълбоко, за да говори, а даже и да мисли за него. Тя имаше дълги черни шумолящи коси и сини, сини очи. Можеше да свири на китара като истинска рок звезда и притежаваше нежен отекващ глас, от който направо ти спираше дъхът. О, боже, беше възхитителна. И на всичко отгоре го харесваше.

Веднъж миналата зима той й даде една от рисунките си. Просто я пъхна в ръцете й след края на часа и побягна навън. Следващия петък мис Едмъндс го помоли да остане за минутка и му каза, че той има „необикновен талант“ и се надява в никакъв случай да не допусне нещо „да го отклони от него“. Думите й го накараха да реши, че тя има изключително високо мнение за него. Това не беше обикновена похвала, каквато можеш да получиш в училище или вкъщи, а нещо много по-истинско. Джес запази спомена за тази случка и го скри дълбоко в себе си като пиратско съкровище. Той беше богат, баснословно богат, но никой не знаеше за богатството му, освен неговата тайна съучастничка Джулия Едмъндс.

— Звучи ми като някакво хипи — беше казала миналата година майка му, когато Бренда, тогава в седми клас, й описа мис Едмъндс.

Може и така да беше. Джес нямаше да спори, но в неговите очи тя беше прекрасно диво създание, затворено за кратко в грозната стара клетка на неговото училище, може би погрешка. Но той се надяваше, молеше се тя никога да не успее да се освободи и да отлети някъде надалече. Джес успяваше да изтърпи цялата отегчителна седмица в училище заради онзи половин час в петъчните следобеди, когато сядаха на овехтелия килим на пода в учителската стая (в сградата нямаше друго място, където мис Едмъндс можеше да събере всичките си инструменти) и пееха песни като „Моят красив балон“, „Това е твоята земя“, „Свободата да бъдем ти и аз“ и „Гласът на вятъра“. По настояване на директорката мисис Търнър беше включена и песента „Бог да благослови Америка“.

Мисис Едмъндс свиреше на китара и позволяваше на децата едно по едно да пробват цитрата, триъгълниците, цимбалите, дайретата и барабана бонгос^[1]. Боже, каква олелия вдигаха само! Всички учители ненавиждаха петъците. И много от децата се преструваха, че споделят чувствата им.

Но Джес знаеше, че не са искрени. Заклеймявана като „хипи“ и „борец за мир“, макар че Виетнамската война беше свършила и нямаше нищо лошо в това да искаш да има мир, мис Едмъндс често ставаше обект на подигравки заради това че не ползваше червило и ходеше с джинси. Тя, разбира се, беше единствената учителка в „Ларк Крийк“, която носеше панталони. Във Вашингтон и някои по-модерни предградия като Милсбърг в това нямаше нищо нередно, но Ларк Крийк беше в задния двор на модата. На жителите му им беше необходимо много време да разберат, че онова, което даваха по телевизията, беше отдавна общоприето другаде.

Затова учениците от началното училище „Ларк Крийк“ седяха през целия петък на чиновете си с туптящи от нетърпение сърца, заслушани в радостната глъчка и шум от учителската стая, прекарваха своя половин час с мис Едмъндс, омагьосани от дивата й красота и запленени от ентусиазма й, и накрая излизаха навън, преструвайки се, че не могат да бъдат спечелени толкова лесно от някаква си хипарка с тесни джинси, със силен грим на очите, но въпреки това без червило.

Джес предпочиташе да си държи устата затворена. Нямаше смисъл да се опитва да защитава мис Едмъндс от техните несправедливи и лицемерни атаки. Освен това тя беше недостъпна за подобни глупави нападки. Те не можеха да я докоснат. Но всеки път, когато можеше, той открадваше по няколко минути в петък, просто за да бъде близо до нея, да слуша гласа й, мек и гладък като велур, който го уверяваше, че е „чудесно хлапе“.

„Ние си приличаме, казваше си Джес, аз и мис Едмъндс. Красивата Джулия Едмъндс.“ Думите се редяха една след друга в ума му като звънливи акорди на китара. Ние не принадлежим на Ларк Крийк, Джулия и аз. „Ти си същински нешлифован диамант“, каза му тя веднъж, докосвайки леко носа му с върха на електрическия си пръст. Но в действителност тя беше истинският диамант, който блестеше сред каления пейзаж на този запуснат провинциален град.

— Дже-си!

Джес напъха блока и моливите под дюшека си и остана да лежи по корем, чувствайки как сърцето му тупти върху юргана.

Майка му стоеше до вратата.

— Издои ли кравата?

Джес скочи от леглото.

— Тъкмо бях тръгнал.

Той я заобиколи и изхвърча навън, грабвайки столчето, което стоеше до вратата, и ведрото от мивката, преди да успее да го попита какво е правил досега.

И на трите етажа на старата къща на Пъркинс примигваха светлини. Навън почти беше мръкнало. Вимето на мис Беси беше натежало и тя пристъпваше неспокойно. Трябваше да бъде издоена още преди няколко часа. Той седна на столчето и се зае със задачата си. Топлото мляко шуртеше в кофата. Долу по пътя от време навреме минаваше камион със запалени къси светлини. Баща му скоро щеше да се прибере, а също и онези изобретателни момичета, които винаги намираха начин да се забавляват, оставяйки цялата работа на него и майка му. Интересно какво си бяха купили. Боже, какво ли не би дал за един нов скицник с истинска хартия за рисуване и един от онези комплекти с флумастери, от които цветовете се лееха със скоростта на мисълта. Не като недодяланите училищни моливи, които трябва да натискаш с всичка сила, докато някой те блъсне и всичко отиде по дяволите.

Една кола зави към къщата. Семейство Тимънс се връщаха. Момичетата бяха изпреварили татко. Джес чу щастливите им гласове, когато вратите на колата се затръшнаха. Скоро вечерята им щеше да бъде приготвена и когато се прибереше с млякото, щеше да завари всички да се смеят и бърборят. Даже мама щеше да е забравила умората и яда си. Той беше единственият, за когото тя пазеше тези настроения. Понякога се чувстваше толкова самотен сред всички тези жени — дори единственият петел, който беше умрял наскоро, все още не беше заменен с нов. С кого можеше да сподели как се чувства, когато баща му го нямаше от изгрев-слънце до след мръкнало? Уикендите с нищо не бяха по-добри. Баща му беше толкова уморен от тежката седмица, че когато не ремонтираше нещо неотложно по къщата, обикновено спеше пред телевизора.

— Хей, Джес. — Мей Бел. Това глупаво дете никога няма да ти позволи да останеш поне за кратко насаме с мислите си.

— Какво искаш пък сега?

Той видя как Мей Бел се смали два пъти.

— Имам да ти казвам нещо. — Тя леко наклони глава.

— Трябваше да си вече в леглото — каза той заплашително, ядосан в същото време на себе си, че се държи така с нея.

— Ели и Бренда се прибират вкъщи.

— „Прибраха“. Искаш да кажеш „Ели и Бренда се прибраха вкъщи“. — Защо не престанеше да се заяжда с нея?

Но новината, която му носеше, беше прекалено любопитна, за да й попречи да я съобщи:

— Ели си е купила прозрачна блуза и мама е направо бясна!

„Хубаво“, помисли си Джес и каза на глас:

— Това не е нещо, на което трябва да се радваш.

Ба-ри-пи-ти, ба-ри-пи-ти, ба-ри-пи-ти.

— Татко! — изпищя Мей Бел радостно и хукна към пътя.

Джес видя как баща му спира пикапа и се навежда да отвори вратата, за да може Мей Бел да се качи при него. Сетне се обърна. „Има си късмет това хлапе“, помисли си той. Мей Бел можеше да тича подир баща им, да го прегръща и да го целува. Джес изпитваше някаква особена болка всеки път, когато го видеше да грабва някое от малките момичета или да се навежда и да го взима в прегръдките си. Струваше му се, че него го смятаха прекалено голям за това още от деня, в който се беше родил.

Когато ведрото беше пълно, той потупа леко мис Беси, за да я накара да се отмести. Сложи столчето под лявата си ръка и понесе внимателно ведрото, така че да не се разлее нито капка.

— Май доста си закъснял с доенето, синко? — Това беше единственото нещо, което баща му му каза през цялата вечер.

 

 

На другата сутрин той едва намери сили да стане, когато чу боботенето на двигателя. Почувства колко е уморен, дори преди още да се беше събудил напълно. Мей Бел го гледаше усмихната, подпряна на един лакът.

— Няма ли да тичаш днес? — попита тя.

— Не — отвърна той, отмятайки завивката. — Днес ще летя.

 

 

Поради това че беше по-уморен от обикновено, всичко му струваше повече усилия. Представи си, че Уейн Петис го води с малка преднина, която трябваше да стопи. Краката му падаха тежко върху неравната земя и ръцете му вършееха все по-бързо и по-бързо. Скоро щеше да се изравни с него.

— Внимавай Уейн Петис — каза Джес през стиснати зъби. — Ще те настигна. Не можеш да ме победиш!

— Ако толкова много те е страх от кравата — каза нечий глас, — защо просто не се покатериш на оградата?

Той застина във въздуха като на стопкадър по телевизията и се обърна, почти изгубвайки равновесие, за да види кой говори. Създанието седеше на оградата до старата къща на Пъркинс, люлеейки голите си загорели крака. То имаше къса, неравно подстригана, светлокестенява коса и носеше синя тениска и избелели джинси, отрязани над коленете. Джес не можеше да каже със сигурност дали е момче или момиче.

— Здрасти — каза то или тя и кимна с глава към къщата на Пъркинс. — Ние току-що се нанесохме там.

Джес не се беше помръднал от мястото си, гледайки в почуда.

Създанието скочи от оградата и тръгна към него.

— Мислех си също, че можем да бъдем приятели — каза то. — Наоколо не живее никой друг.

„Момиче“, реши той. Определено беше момиче, но не можеше да каже откъде беше толкова сигурен. На ръст беше горе-долу колкото него, но малко по-ниска, както с радост установи, когато тя се приближи.

— Аз съм Лесли Бърк.

Дори името й беше от онези, които стават и за момче и за момиче, но той вече беше сигурен, че си има работа с момиче.

— Какво има?

— Ъ?

— Има ли някакъв проблем?

— Да… Не. — Джес посочи с палец дома си и бръсна косата от челото си. — Джес Арънс. — Жалко, че това момиче не беше на възрастта на Мей Бел, както тя се надяваше. — Е, добре… — Той й кимна. — Доскоро. — И се обърна към къщата. Нямаше смисъл да тича повече тази сутрин. По-добре беше да издои мис Беси и да махне това от главата си.

— Хей! — Лесли стоеше по средата на моравата, наклонила леко глава настрани, с ръце върху бедрата си. — Къде отиваш?

— Имам работа — извика той през рамо. Когато се върна малко по-късно с ведрото и столчето, нея я нямаше.