Катрин Патерсън
Мост към Терабития (8)

Осем
Великден

Макар да беше почти Великден, малко бяха нощите, през които беше достатъчно топло, за да пускат мис Беси извън обора. Освен това често валеше, а през март се изляха истински порои. За първи път от много години речното корито се напълни и това не беше някаква жалка струйка, а истинска река, която шумеше и дори изглеждаше малко страшно, когато човек се залюлееше над нея с въжето. Джес пъхаше принц Териен под якето си, но кутрето растеше толкова бързо, че можеше да се изхлузи над ципа, да падне във водата и да се удави.

Ели и Бренда вече се препираха какво ще облекат за църквата. Тъй като мама се беше скарала със свещеника преди три години, Великден беше единственият повод семейство Арънс да отиде на църква и затова приготовленията бяха големи. Мама вечно се оплакваше от безпаричие, но не жалеше пари и усилия да натъкми семейството си по такъв начин, че да не се чувства неудобно. Но ден преди планираното отиване в „Милсбърг Плаза“ за нови дрехи, татко си дойде по-рано от Вашингтон. Бяха го уволнили. Тази година нямаше да има нови дрехи.

Ели и Бренда нададоха вой като пожарни сирени.

— Не можете да ме накарате да ходя на църква — каза Бренда. — Нямам какво да облека и вие го знаете!

— Това е защото си дебела — промърмори Мей Бел.

— Чу ли я какво ми каза, мамо? Ще убия това хлапе!

— Бренда, ще си затвориш ли устата? — тросна се майка й и сетне добави по-уморено: — Имаме много по-важни неща, за които да се тревожим, от дрехите за Великден.

Татко шумно стана и си наля чаша черно кафе от кафеника, който беше сложен в дъното на печката.

— Не можем ли да купим някои неща на кредит? — предложи кротко Ели.

— Знаете ли какво правят някои хора? — намеси се Бренда. — Купуват разни неща на кредит, носят ги известно време и после ги връщат под предлог, че не им стават. И магазините не им правят никакви проблеми.

Татко се обърна и почти извика:

— Не съм чувал по-глупаво нещо през живота си. Не чу ли какво ти каза майка ти, момиче, затваряй си устата!

Бренда замълча, но изпука колкото може по-силно с дъвката си, за да покаже, че не е готова да се предаде.

Джес се зарадва на възможността да избяга в сайванта в приятната компания на мис Беси. Скоро се чу почукване.

— Джес?

— Лесли! Влизай, влизай.

Тя надникна първо вътре и после седна на пода близо до столчето му.

— Какво ново?

— Ох, не питай. — Джес доеше ритмично, слушайки как млякото звънти в дъното на ведрото.

— Толкова ли е лошо?

— Татко го уволниха и Бренда и Ели са пощурели, защото нямат какво да облекат за Великден.

— Боже, съжалявам. Искам да кажа за баща ти.

Джес се усмихна.

— Да, и аз не им съчувствам много на сестрите ми. Доколкото ги познавам, ще успеят да придумат някого да им даде новите си дрехи и пак ще се нагласят. Само да можеше да ги видиш какъв спектакъл правят тези момичета в църквата.

— Не знаех, че ходите на църква.

— Само на Великден. — Джес се съсредоточи над топлите бозки. — Предполагам, че това ти изглежда доста глупаво.

Тя замълча за известно време, после каза:

— Мислех си, че и аз бих искала да отида някой път.

Той спря да дои.

— Не те разбирам понякога, Лесли.

— Ами аз никога не съм ходила на църква. Това ще бъде нещо ново за мен.

Джес се върна към работата си.

— Няма да ти хареса.

— Защо?

— Много е досадно.

— Е, добре, бих искала да се убедя в това сама. Мислиш ли, че родителите ти ще се съгласят да дойда с вас?

— Там не можеш да носиш панталони.

— Аз имам и няколко рокли, Джес Арънс. — Никога ли нямаше да свършат чудесата около Лесли Бърк?

— Хайде — рече той, — отвори си устата.

— Защо?

— Просто си отвори устата. — Този път тя се подчини и той изпрати струя топло мляко право в нея.

— Джес Арънс! — Името прозвуча изопачено и млякото потече по брадичката й, докато говореше.

— А сега повече не си отваряй устата. Така хабиш млякото.

Лесли започна да се смее, сетне се задави и се закашля.

— Ако можех и бейзболната топка да хвърлям толкова точно. Дай да опитаме пак.

Лесли овладя смеха си, затвори очи и отвори тържествено уста.

Но сега Джес се кикотеше и не можа да задържи ръката си неподвижно.

— Ама че глупак! Улучи ме право в ухото.

Лесли повдигна рамото си и започна да бърше ухото си с ръкава на блузата си. После се строполи на земята и отново избухна в смях.

— Ще те помоля, като приключиш с доенето, да се прибереш вкъщи. — Баща му стоеше на вратата.

— Аз май по-добре да тръгвам — каза Лесли тихо. Стана и тръгна към вратата. — Извинете ме. — Мистър Арънс отстъпи настрани, за да й направи път да мине. Джес почака баща му да каже още нещо, но той просто стоеше там, а после се обърна и излезе.

 

 

Ели каза, че ще отиде на църква, ако майка й й позволи да облече прозрачната блуза, а Бренда постави условие да получи поне нова пола. Накрая всички се сдобиха с нещо ново, с изключение на Джес и баща му, но на тях и без това им беше все едно. Джес обаче реши, че може да извлече известна полза от този развой на събитията.

— Щом няма да получа нищо ново, може ли Лесли да дойде с нас на църква?

— Онова момиче? — Джес видя, че майка му търси някаква добра причина да каже „не“. — Но тя не се облича подходящо.

— Мамо! — Гласът му прозвуча превзето, също като този на Ели. — Но Лесли си има рокли. Тя има даже стотици!

Майка му оброни слабото си лице. Тя прехапа долната си устна така, както правеше понякога Джойс Ан, и заговори толкова тихо, че той едва я чуваше.

— Не искам никой да си пъха носа в работите на семейството ми.

На Джес му се прииска да я прегърне, както понякога постъпваше с Мей Бел, когато се нуждаеше от утеха.

— Тя не си пъха носа в работите ни, мамо. Честно.

Майка му въздъхна.

— Добре, но само ако изглежда прилично…

 

 

И Лесли изглеждаше повече от прилично. Косата й беше пригладена и носеше тъмносин плетен пуловер върху блуза на старомодни малки цветчета. Беше обута с червени три четвърти чорапи и лачени кафяви обувки, които Джес не беше виждал никога преди, тъй като Лесли носеше маратонки като всички останали деца в Ларк Крийк. Дори поведението й беше различно. Обичайното й остроумие беше смекчено и сега тя казваше „Да, госпожо“ и „Не, госпожо“ на майка му, сякаш съзнаваше нетърпимостта на семейство Арънс към всяка форма на непочтителност. Джес разбираше колко много се старае Лесли, защото тя обикновено не говореше по този начин.

В сравнение с Лесли Бренда и Ели изглеждаха като два пауна с фалшиви опашки. Те и двете настояха да се возят в кабината на пикапа с родителите си, което беше малко трудно, като се имаха предвид размерите на Бренда. Джес, Лесли и малките момичета се качиха щастливо в ремаркето отзад и се настаниха на старите чували, които мистър Арънс беше постлал там.

Не можеше да се каже, че грееше слънце, но това беше първият от много дни насам, в който не валеше и затова те запяха весело „О, господи, каква утрин“, „Прекрасни морави“ и „Изпей ми песен“, на които мис Едмъндс ги беше научила, и дори „Джингъл белс“ заради Джойс Ан. Вятърът понесе гласовете им надалече. Музиката сякаш звучеше тайнствено и Джес бе завладян от чувството, че притежава някаква магическа сила над хълмовете, които бягаха зад пикапа. Пътуването продължи кратко, особено за Джойс Ан, защото пристигането прекъсна първия куплет на „Дядо Коледа идва в града“, която беше любимата й песен след „Джингъл белс“. Джес я погъделичка, за да я разсмее отново, и когато четиримата се прехвърлиха над падащата преграда на каросерията, лицата им отново бяха щастливи и пламнали.

Закъсняха малко, но това не разтревожи никак Ели и Бренда, защото по този начин се откриваше възможност да дефилират по цялата пътека в църквата чак до първата скамейка най-отпред, което щеше да привлече погледите на всички присъстващи и несъмнено щеше да извика у тях искра на завист. Боже, те бяха направо непоносими, мислеше си Джес. А майка му се страхуваше, че Лесли можела да ги постави в неловко положение. Джес се наведе и се запромъква към няколкото свободни места след нишката от жени, вървейки точно пред баща си.

В църквата беше както винаги. Джес се беше научил да се изключва, както правеше понякога в училище. Седеше с изправен гръб също като останалите от паството, но умът му се рееше. Не мислеше за нещо конкретно, нито мечтаеше, но поне беше свободен.

На няколко пъти осъзнаваше, че се изправя с другите на крака и се включва в гръмкото нестройно пеене около него. С периферията на съзнанието си чуваше, че Лесли също пее и се чудеше защо си прави труда.

Свещеникът имаше един от онези малко подвеждащи гласове. Известно време боботеше приглушено и после изведнъж започваше да реве с цяло гърло. В такива случаи Джес подскачаше целият и сетне му трябваха няколко минути да се успокои. Поради това че не слушаше думите на песента, зачервеното потно лице на пастора изглеждаше странно и неуместно в приглушената светлина на храма. Донякъде му напомняше за Бренда в моментите, когато беснееше, че Джойс Ан й пипа червилото.

Мина известно време, докато накарат Ели и Бренда да напуснат двора на църквата. Джес и Лесли тръгнаха напред, настаниха малките момичета в пикапа отзад, седнаха и зачакаха.

— Боже, наистина се радвам, че дойдох.

Джес се обърна към Лесли, не вярвайки на ушите си.

— Беше по-интересно, отколкото на кино.

— Шегуваш се.

— Не, не се шегувам. — И тя наистина не се шегуваше, което беше видно от лицето й. — Цялата тази история около Исус е толкова интересна.

— Какво имаш предвид?

— Всички тези хора, които са искали смъртта му, без да им е направил нищо лошо. — Тя се поколеба за момент. — Това е наистина красива история… също като тази за Ейбрахам Линкълн, Сократ или Аслан^[1].

— Не е красива, а страшна — прекъсна я Мей Бел. — Да заковат пирони направо в ръката на някого, представяш ли си?

— Мей Бел е права. — Джес надникна в най-дълбокото кътче на душата си. Именно защото сме окаяни грешници, Бог е направил така, че Исус да умре.

— Вярваш ли, че това е истина?

Джес беше потресен.

— Така пише в Библията, Лесли.

Тя го погледна така, сякаш беше готова да спори, но после, изглежда, се отказа.

— Всичко това е странно, нали? — Лесли поклати глава. — Ти вярваш в тази история и си изпълнен с негодувание. — Аз не се чувствам длъжна да вярвам в нея и я намирам за красива. — Тя поклати отново глава. — Направо е откачено!

Мей Бел гледаше Лесли с присвити очи, все едно беше някакво странно създание в зоологическата градина.

— Трябва да вярваш в Библията, Лесли — посъветва я тя.

— Защо? — попита Лесли искрено, без да се опитва да оригиналничи.

— Защото, ако не вярваш в нея — тук Мей Бел ококори широко очите си, — Бог ще те прокълне и ще отидеш в ада, когато умреш.

— Къде е чула подобно нещо? — попита Лесли, обръщайки се към Джес, сякаш го обвиняваше, че е извършил някакво престъпление над сестра си. На Джес изведнъж му стана горещо и се почувства неловко от тона и думите й. Сведе поглед към чувала, на който седеше, и започна да си играе с влакната по края му.

— Нали така, Джес? — попита Мей Бел с писклив глас. — Бог изпраща в ада онези, които не вярват в Библията, нали?

Джес отметна косата от очите си.

— Предполагам, че да — смотолеви той.

— Аз пък не вярвам в това — каза Лесли. — Дори не мисля, че си чел Библията.

— Чел съм голяма част от нея — отвърна Джес, продължавайки да си играе с нишките на чувала. — Това е горе-долу единствената книга, която имаме у нас.

Лесли се усмихна.

— Добре — рече тя. — Но все пак не вярвам, че Бог обикаля насам-натам, за да изпраща хората в ада.

Те се ухилиха един на друг, опитвайки се да не обръщат внимание на Мей Бел, която продължи да нарежда тревожно със слабото си гласче:

— Но, Лесли, ами ако умреш? Какво ще се случи с теб, ако случайно умреш?