Катрин Патерсън
Мост към Терабития (6)

Шест
Появата на принц Териен

До Коледа имаше още почти цял месец, но момичетата в дома на Джес вече не говореха за нищо друго. Тази година и Ели, и Бренда се бяха сдобили с гаджета в гимназията и темата какво да им подарят и какво да очакват като подарък беше предмет на безкрайни разисквания и караници. Проблемът идваше от това, че майка им както винаги се оплакваше, че няма достатъчно пари дори за подаръци на момичетата, да не говорим пък за ризи и музикални албуми за момчета, които никога не беше зървала.

— Ти какво ще подариш на приятелката си, Джес? — попита Бренда, мръщейки се по характерен за нея грозноват начин. Джес се опита да не й обръща внимание. Той четеше една от книгите на Лесли и приключенията на младия свинар, за който се разказваше в нея, бяха далеч по-интересни от нахалните въпроси на Бренда.

— Ама ти не знаеш ли, Бренда? — включи се Ели. — Джес си няма приятелка.

— Е, тук поне си права. Никое разумно момче не би нарекло тази кльоща своя приятелка. — Бренда тикна лицето си пред него и се ухили, произнасяйки думата „приятелка“ през големите си начервени устни. Джес почувства в него да се надига тъмен гняв и ако не беше скочил от стола и изхвърчал навън, несъмнено щеше да я цапне.

По-късно се опита да си обясни какво го беше ядосало толкова много. Причината отчасти беше в това, че една глупачка като Бренда си мислеше, че може да се присмива на Лесли. Боже, направо му се късаше сърцето от мъка, че именно Бренда му беше кръвна сестра, а Лесли в общи линии не му беше никаква. „Може би просто съм подхвърлено дете — мислеше си той. — Като онези от приказките. Преди много време, преди още да пресъхне потокът, аз съм пристигнал тук в кошница, намазана със смола. Баща ми ме е намерил и ме е донесъл тук, защото винаги е искал да има син, не само глупави дъщери. Истинските ми родители, братя и сестри живеят далече — оттатък Западна Вирджиния и дори Охайо. Някъде там аз имам семейство, чиито стаи са пълни само с книги, близки хора, които все още скърбят за детето, което им е било откраднато.“

Но Джес имаше и друг повод да бъде гневен. Скоро беше Коледа, а нямаше никаква представа какво ще подари на Лесли. Не че тя щеше да очаква нещо скъпо. Просто на самия него му беше нужно да й даде нещо, както му беше нужно да яде, когато беше гладен.

Мислеше си дали да не й направи книга с негови рисунки. Дори за целта открадна хартия и моливи от училището. Но нито една от рисунките не се получаваше и в крайна сметка той надраскваше недовършените скици, смачкваше ги на топка и ги хвърляше да изгорят в печката.

В последната седмица преди празниците беше вече почти отчаян. Нямаше от кого да поиска нито помощ, нито съвет. Баща му му беше казал, че ще даде по долар за всеки от членовете на семейството, но дори и да направеше някакви икономии от семейните подаръци, пак нямаше да му останат достатъчно пари, за да купи на Лесли нещо, което си струваше. Освен това Мей Бел копнееше да получи кукла Барби и той вече беше обещал да обедини парите си с тези на Бренда и Ели, така че да им стигнат. После се оказа, че куклата е по-скъпа и се наложи да посегне на останалите си спестявания, за да съберат необходимата сума. По някаква причина тази година Мей Бел се нуждаеше от нещо специално, защото напоследък винаги беше унила. Джес и Лесли не можеха да я включват в техните занимания, но как да обясниш това на момиче като Мей Бел. Защо просто не си играеше понякога с Джойс Ан? Той не можеше да я забавлява през цялото време. И въпреки това… въпреки това тази Коледа тя трябваше да получи Барби.

Тъй или иначе, пари нямаше и всичките му усилия да направи нещо за Лесли изглеждаха напразни. Лесли не беше като сестрите му. Тя нямаше да му се смее, каквото и да получеше. Но заради самия себе си Джес се чувстваше длъжен да й подари нещо, с което да се гордее.

Ако имаше пари, обезателно щеше да й купи телевизор. От онези малки японски апарати, какъвто можеше да държи в стаята си, без да пречи с него на Джуди и Бил. Струваше му се нечестно, че семейството й се беше отказало да притежава телевизор, при положение че имаха толкова пари. Лесли, разбира се, нямаше да гледа телевизия като Бренда — с отворена уста и изхвръкнали очи като на риба часове наред. Но на всеки човек понякога му се приискваше да погледа малко. Ако можеше да й подари телевизор, децата в училище щяха да имат поне един повод по-малко, за да й се присмиват. Но той, разбира се, нямаше и най-малката възможност да й купи такъв. Беше глупаво от негова страна дори да си помисли такова нещо.

Джес гледаше печално през прозореца на автобуса. Боже, наистина не беше особено умен. Учудващо беше, че момиче като Лесли изобщо му обръщаше някакво внимание. Но какво друго й оставаше в това загубено училище, където… Джес беше толкова погълнат от мрачните си мисли, че почти пропусна да види табелата, покрай която минаха. Но когато я зърна, нещо в главата му прищрака и той скочи на краката и си проби път покрай Лесли и Мей Бел.

— Доскоро — промърмори той и тръгна по пътеката между седалките, прескачайки протегнатите крака на съучениците си.

— Може ли да сляза тук, мисис Прентис?

— Това не е спирка.

— Имам да свърша една работа за майка ми — излъга той.

— Само гледай да ми създадеш някакви проблеми. — Мисис Прентис протегна крак към спирачката.

— Няма, госпожо. Благодаря ви.

Джес скочи от автобуса, преди още да е спрял, и хукна назад към табелата.

На нея пишеше:

КУЧЕНЦА. БЕЗПЛАТНО.

Джес предложи на Лесли да се срещнат в своя непристъпен замък през следобеда преди Бъдни вечер. Останалите от семейството му бяха отишли в мола „Милсбърг Плаза“ за някои последни покупки, но той беше останал. Кученцето беше малко кафяво-черно създание с големи кафяви очи. Джес открадна една панделка от чекмеджето на Бренда и се забърза през полето и надолу по хълма с палето, което се въртеше в ръцете му. Преди да стигне коритото на потока, то бе успяло да близне лицето му и да се изпишка върху якето му, но Джес не можеше да му се ядоса. Той го мушна под мишницата си и се прехвърли с въжето на другия бряг, стараейки се да не го стиска прекалено силно. Можеше да мине през клисурата и така щеше да му е по-лесно, но все му се струваше, че влизането в Терабития трябваше да става по установения начин. Не можеше да нарушава правилата заради кутрето. Това можеше да донесе лош късмет и на двама им.

В замъка върза панделката на кученцето и се смя от сърце, докато го гледаше как се опитва да се освободи от нея и дъвче краищата й. То беше умно и жизнено малко създание — подарък, с който Джес можеше да се гордее.

Радостта в очите на Лесли беше абсолютно искрена. Тя падна на колене на студената земя, вдигна кутрето и го притисна до лицето си.

— Внимавай — предупреди я Джес. — То мята струи като воден пистолет.

Лесли го отдалечи малко, за да го погледне.

— Мъжко ли е, или женско?

От време навреме, макар и рядко, и Джес можеше да я научи на нещо.

— Момче е — отвърна той щастливо.

Тогава ще го кръстим принц Териен и ще го направим пазител на Терабития. Тя остави кутрето на земята и се изправи.

— Къде отиваш?

— В боровата гора. Толкова съм щастлива!

По-късно през същия следобед Лесли даде на Джес подаръка му. Кутия с двайсет и четири тубички водни бои, три четки и блок с дебела хартия за рисуване.

— О, Лесли, благодаря ти. — Джес се опита да изрази благодарността си по някакъв по-изискан начин, но не можа. — Благодаря ти — повтори той.

— Моят подарък не е толкова хубав колкото твоя — каза тя скромно, — но се надявам да ти хареса.

Джес искаше да й каже колко горд и щастлив го е направила и че останалата част от Коледните празници вече не го интересуваше, защото днес се чувстваше толкова прекрасно, но не намери верните думи.

— О, да, да — рече той, после застана на колене и започна да лае срещу принц Териен. Кутрето правеше бързи кръгове около него и джафкаше щастливо.

Лесли се разсмя, което насърчи Джес. Той започна да имитира всичко, което палето правеше, докато накрая се строполи на земята с изплезен език. Лесли така се заливаше от смях, че й беше трудно даже да говори.

— Ти… ти си луд! Как ще го научим да бъде доблестен пазител. Ти го превръщаш в клоун.

— Р-р-р… — ръмжеше принц Териен, кокорейки очи към небето. Джес и Лесли отмаляха от смях.

— Може би — каза Лесли накрая — да го направим по-скоро дворцов шут.

— Ами името му.

— О, ще му го запазим. Дори и един принц — добави тя с най-терабитския си глас — може да бъде глупак.

Светлината на този следобед остана в сърцето на Джес през цялата нощ. Дори писъците на сестрите му при отварянето на подаръците сутринта не можаха да го подразнят. Той помогна на Мей Бел да разопакова скромните си малки подаръчета и дори пя „Дядо Коледа идва в града“ с нея и Джойс Ан. След това Джойс Ан се разплака, защото нямаха камина и Дядо Коледа нямаше да може да влезе в дома им. На Джес му стана мъчно за нея, задето я бяха завели в празничния мол и сега бедното дете се надяваше някакъв старец в червен костюм да сбъдне всичките му мечти. Макар и на шест, Мей Бел беше вече твърде разумна. Тя не искаше нищо друго, освен онова глупаво Барби. Радваше се, че не беше му се досвидяло да отдели необходимите пари. А Джойс Ан нямаше да му се разсърди за това, че щеше да й подари само една фиба за коса. Тя щеше да обвини за това Дядо Коледа, а не него.

Джес обгърна несръчно раменцата на Джойс Ан.

— Хайде, Джойс Ан. Не плачи. Дядо Коледа знае пътя. Той не се нуждае от комин, нали, Мей Бел? — Мей Бел го гледаше с големите си сериозни очи. Джес й намигна многозначително над главата на Джойс Ан и изражението й се смекчи.

— Да, Джойс Ан — поде Мей Бел. — Дядо Коледа знае пътя. Той знае всичко. — Тя сбърчи дясната си буза в напразен опит да отвърне на намигването му. Беше добро дете и той наистина я обичаше.

На другата сутрин й помогна да облече и съблече Барбито си поне трийсет пъти. Нахлузването на тънката рокля през главата и ръцете на куклата и закопчаването на миниатюрните закопчалки беше непосилно за непохватните пръстчета на шестгодишната му сестра.

Самият Джес получи комплект със състезателни коли, с които се опита да си играе, за да зарадва баща си. Не беше от онези големите, които рекламираха по телевизията, но количките бяха електрически и той знаеше, че баща му е похарчил повече пари за тях, отколкото беше редно. Но глупавите машинки непрекъснато изхвърчаха на завоите, докато накрая и баща му започна да ги ругае. На Джес му стана мъчно. Толкова му се искаше баща му да е горд с подаръка си така, както той беше горд със своето кутре.

— Наистина са чудесни — повтаряше той. — Просто още не съм се научил да ги управлявам. — Лицето му беше зачервено и той непрекъснато отмяташе косата от очите си, докато седеше над пластмасовата писта под формата на цифрата осем.

— Евтин боклук — каза баща му и замахна с крак в опасна близост до пистата. — Човек не може да получи нищо свястно срещу парите си в наши дни.

Джойс Ан лежеше на леглото си и пищеше, защото беше издърпала шнурчето от говорещата си кукла и тя вече не говореше. Бренда се цупеше, защото Ели беше получила за Коледа копринен чорапогащник, а тя само къси чорапи. Ели не помагаше нещата да се успокоят, перчейки се с новия си чорапогащник и помагайки важно на майка си при слагането на шунката и картофите за вечеря. Боже, понякога Ели беше не по-малко досадна от самата Уанда Кей Мур.

— Джеси Оливър Арънс джуниър, ако спреш да си играеш с тези глупави колички и отидеш да издоиш кравата, ще ти бъда изключително благодарна. Мис Беси няма празник, дори ти да имаш такъв.

Джес скочи на крака, доволен, че има някакво извинение да зареже пистата с количките, които не можеше да накара да вървят така, че баща му да бъде доволен. Майка му като че ли не забеляза бързината, с която откликна на думите й, и продължи да нарежда с жалостив глас:

— Не знам какво щях да правя без Ели. Нея единствена от всички вас я е грижа дали съм жива, или умряла.

Ели се усмихна като пластмасов ангел първо на Джес, а после на Бренда, която й хвърли злобен поглед.

Лесли, изглежда, беше наблюдавала дома му, защото веднага щом Джес излезе на двора, тя изхвърча от старата къща на Пъркинс, придружена от кутрето, което едва не я препъна, докато описваше кръгове около нея.

Срещнаха се при сайванта на мис Беси.

— Мислех си вече, че никога няма да излезеш тази сутрин.

— Ами нали разбираш, коледни задължения.

Принц Териен започна да хапе копитата на мис Беси и тя затъпка неспокойно. Лесли го взе на ръце, така че Джес да може да издои кравата. Кутрето се извиваше и я ближеше толкова напористо, че й беше почти невъзможно да говори. Лесли се усмихна щастливо.

— Глупаво куче — каза тя гордо.

— Да — съгласи се Джес и отново почувства, че е Коледа.