Катрин Патерсън
Мост към Терабития (4)

Четири
Правилата на Терабития

Поради това че училището беше започнало във вторник след Деня на труда, седмицата беше кратка. И слава богу, защото всеки ден беше по-лош от предишния. Лесли продължи да се надбягва с момчетата през междучасията и всеки път печелеше. Към петък голяма група от четвъртокласниците и петокласниците вече се беше отцепила, за да играе на „Царя на планината“ на хълма между двете полета. Тъй като бяха останали само шепа момчета, вече не се налагаше да правят предварителни елиминации, което отне голяма част от вълнението. Надбягванията вече не носеха радост на никого. И за всичко това беше виновна Лесли.

Джес разбра, че никога няма да бъде най-добрият бегач на четвъртите и петите класове и единствената му утеха беше, че и Гари Фулчър нямаше да бъде такъв. В петък те проведоха обичайните надбягвания и когато Лесли спечели отново, всички разбраха, че няма да има повече състезания и дори нямаше нужда да се говори за това.

Поне беше петък и мис Едмъндс отново беше в училище. Часът по музика беше веднага след голямото междучасие. Джес беше срещнал мис Едмъндс по-рано в коридора и когато го видя, тя започна да го разпитва:

— Продължи ли да рисуваш това лято?

— Да, госпожо.

— Мога ли да разгледам картините ти, или са тайна?

Джес бръсна косата от поруменялото си чело.

— Ще ви ги покажа, госпожо.

Тя го възнагради с красивата си усмивка с равни зъби и тръсна от раменете си черните блестящи коси.

— Страхотно! — каза мис Едмъндс. — Доскоро.

Джес кимна и се усмихна в отговор. Дори пръстите на краката му бяха топли и сякаш горяха.

По-късно, докато седеше на килима в учителската стая, той почувства в него да се разлива същото топло усещане при звука на нейния глас. Дори когато говореше, гласът й сякаш бълбукаше, богат и мелодичен.

Мис Едмъндс настройваше известно време китарата си, говорейки през цялото време под съпровода на звънтящите си гривни и подрънкването на акордите. Тя беше по джинси както обикновено и седеше пред тях по турски, сякаш това беше обичайният начин, по който всички учители трябваше да седят. Попита няколко от децата как са и как са прекарали лятото. Не се обърна директно към Джеймс, но в един момент така го погледна с онези сини нейни очи, че той целият затрептя като струните, които подръпваше.

Тя скоро забеляза Лесли и поиска да й я представят, което едно от момичетата направи с превзет тон. Сетне й се усмихна и Лесли се усмихна в отговор. Това беше първият път, когато Джес видя Лесли да се усмихва след онзи вторник, когато тя спечели надбягването.

— Какво искаш да изпеем, Лесли?

— О, каквото и да е.

Мис Едмъндс изсвири няколко акорда и сетне запя по-тихо от обикновено, както го изискваше песента:

Аз виждам светла страна,

прекрасна и ясна,

където с теб ще живеем,

ти и аз, ръка за ръка.

Децата едно по едно започнаха да се присъединяват, в началото тихо, докато хванат мелодията, но с напредването на песента гласовете им укрепнаха и когато дойде финалът — „Свободни, ти и аз“ — вече цялото училище можеше да ги чуе. Щастлив и ликуващ, Джес се извърна и срещна очите на Лесли. Усмихна й се. И защо да не го направи, по дяволите? От какво се страхуваше? Понякога се държеше като истински малодушен плъх. Кимна й и й се усмихна отново. И тогава почувства, там в учителската стая, че в живота му започваше нещо ново и той съзнателно избираше да поеме по този път.

Не беше нужно да съобщава на Лесли, че е променил отношението си към нея. Тя вече го знаеше. В автобуса Лесли се тръшна до него и после се намести още по-близо, за да направи място на Мей Бел на същата седалка. Започна да им разказва за бившето си училище в Арлингтън, което имало разкошна музикална зала, но нито една от тамошните учителки не била като мис Едмъндс, нито толкова красива, нито толкова мила.

— Имахте ли спортен салон?

— Да. Мислех, че всички училища имат. Или поне повечето от тях. — Тя въздъхна. — Наистина ми липсва. Аз съм много добра по гимнастика.

— Предполагам, че тук се чувстваш ужасно.

— Аха.

Тя се замисли за момент, вероятно за предишното си училище, както реши Джес. Той си го представяше светло и ново, с блестящ спортен салон, по-голям дори от тези в колежите.

— Там сигурно си имала и много приятели?

— Да.

— А защо се преместихте тук?

— Родителите ми правят преоценка на ценностната си система.

— Ъ?

— Решиха, че са твърде вкопчени в парите и успеха. Затова купиха тази стара ферма и смятат да обработват земя и да мислят за важните неща в живота.

Джес я зяпна с отворена уста. И макар да съзнаваше това, не можа да я затвори. Това беше най-смахнатото нещо, което беше чувал.

— Но всичко това е за твоя сметка.

— Аха.

— А защо не помислят за теб?

— Ние разговаряхме за това — обясни Лесли търпеливо. — Аз също исках да дойдем тук. — Тя погледна през прозореца. — Човек никога не знае какво го очаква на новото място, където отива.

Автобусът беше спрял. Лесли хвана Мей Бел за ръката и я поведе към изхода. Джес ги последва, блъскайки си напразно главата в опит да проумее защо двама възрастни хора и умно момиче като Лесли биха се разделили с комфортния си живот в елитен квартал, за да дойдат на място като това.

Изпратиха с поглед автобуса, който се отдалечи с мощен машинен рев.

— В наши дни не се печели много от земеделие, нали знаеш това? — каза той накрая. — Баща ми е принуден да ходи на работа във Вашингтон, защото иначе няма да имаме достатъчно пари…

— Парите не са проблем.

— Разбира се, че са проблем.

— Искам да кажа — обясни тя сковано, — не и за нас.

Джес онемя в продължение на цяла минута. Той не познаваше хора, за които парите не бяха проблем.

— О! — Мислено си каза, че в никакъв случай не трябваше да говори с нея повече за пари.

Но в Ларк Крийк Лесли имаше друг по-голям проблем от липсата на пари. И той беше свързан с телевизията.

Всичко започна, когато мисис Майърс прочете на глас съчинението, което Лесли беше написала за своето хоби. Всеки трябваше да разкаже за своето любимо занимание. След кратко колебание Джес се спря на футбола, който ненавиждаше, но беше достатъчно умен да предположи, че ако беше писал за рисуването, всички щяха да му се смеят. Повечето момчета се кълняха, че любимото им хоби е да гледат „Вашингтонските червенокожи“ по телевизията. Момичетата бяха разделени на два лагера. Онези, които не се интересуваха от мнението на мисис Майърс, бяха избрали телевизионните шоута, а други (като Уанда Кей Мур), които се надяваха да получат отлични оценки, твърдяха, че най-много обичат да четат книги. Но мисис Майърс прочете само едно съчинение на глас и то беше на Лесли.

— Искам да ви прочета едно малко есе по две причини. Първо, написано е красиво. И второ, в него се разказва за едно доста необичайно хоби за момиче. — Мисис Майърс удостои Лесли с усмивката си от първия учебен ден. Лесли беше забила поглед в чина. Да бъдеш любимка на мисис Майърс означаваше да подпишеш собствената си смъртна присъда в „Ларк Крийк“. — „Подводно гмуркане“ от Лесли Бърк.

Резкият език на мисис Майърс насичаше изреченията на Лесли на странни малки фрази, но въпреки това силата на езика на Лесли увлече Джес надолу в тъмните води. В един момент му се стори, че едва диша. Ами ако изведнъж маската ти се напълни с вода и не успееш да стигнеш до повърхността. Той се задушаваше и потеше. Опита се да овладее паниката си. Значи това беше любимото занимание на Лесли. Никой не би си избрал подводното гмуркане като любимо хоби, ако наистина не беше така. Това означаваше, че Лесли се беше гмуркала много пъти. Че не се страхуваше да се спуска дълбоко в бездната, където нямаше въздух и почти никаква светлина. Боже, той беше такъв страхливец! Как беше възможно да трепери, дори само докато слушаше мисис Майърс да чете? Беше по-лош дори от един такъв дребосък като Джойс Ан. А баща му очакваше от него да бъде мъж. И ето че сега се оставяше на едно момиче, което нямаше дори и десет години, да му изкара ангелите, просто разказвайки какво е чувството да гледаш света под водата. Слабак, ето какъв беше той!

— Сигурна съм — говореше мисис Майърс, — че всички сте били впечатлени от вълнуващото съчинение на Лесли, както бях и аз.

„Дали съм бил впечатлен! Боже, та аз едва не се удавих!“

В стаята се чу шум от крака и тетрадки.

— А сега искам да ви дам едно домашно задание — приглушени стонове, — което съм сигурна, че ще ви допадне. Днес в осем вечерта по Седми канал ще дават научнопопулярен филм за подводния изследовател Жак Ив Кусто. Искам всички да го гледате. И след това разкажете в рамките на една страница какво сте научили.

— Цяла страница?

— Да?

— Грешките ще се броят ли?

— Нима може да се пише с грешки, Гари?

— И от двете страни на листа ли?

— На едната ще бъде достатъчно, Уанда Кей. Но аз ще взема под внимание, ако някой напише повече.

Уанда Кей се усмихна превзето. Човек можеше да види как в ученолюбивата й глава вече се оформят цели десет страници.

— Мисис Майърс?

— Да, Лесли. — Боже, на мисис Майърс щеше да й се изметне нещо на лицето, ако продължаваше да се усмихва по този начин.

— А какво да правим, ако не можем да гледаме това предаване?

— Съобщете на родителите си, че това ви е домашно задание и съм сигурна, че те няма да възразят.

— Ами ако… — гласът на Лесли трепна. Сетне тя тръсна глава, покашля се и каза с ясен глас: — Ами ако човек няма телевизор?

Боже, Лесли. Не казвай това. Винаги можеш да гледаш нашия.

Но беше твърде късно да я спаси. Недоверчивият шепот бързо прерасна в презрително мърморене.

Мисис Майърс премигна с очи.

— В такъв случай… — Учителката премигна още веднъж. Очевидно тя също се опитваше да спаси Лесли. — В такъв случай можеш да напишеш страница за нещо друго. Нали, Лесли? — Мисис Майърс се опита да усмири надигналата се глъчка с усмивка, но напразно. — Деца! Деца! — В следващия момент широката й усмивка, която пазеше само за Лесли, беше заменена със застрашителен намръщен поглед и бурята бързо утихна.

Мисис Майърс им раздаде листове със задачи по математика. Джес погледна крадешком към Лесли. Лицето, наведено над страницата, беше пламнало и ожесточено.

През голямото междучасие, докато играеше на „Царя на планината“, Джес видя, че Лесли е заобиколена от група момичета, водени от Уанда Кей. Не чуваше какво й казват, но съдейки по гордия начин, по който Лесли отмяташе глава назад, можеше да предположи, че й се подиграват. В този момент го сграбчи Грег Уилямс и докато се боричкаха, Лесли изчезна от погледа му. Не му трябваше да се меси в чужди работи, но въпреки това Джес тръшна Грег с всичка сила на земята и извика, без да се обръща към никого конкретно.

— Трябва да вървя.

Спря се пред тоалетната на момичетата. Лесли излезе оттам след няколко минути и по всичко личеше, че е плакала.

— Хей, Лесли — каза той тихо.

— Върви си! — Тя се обърна рязко и тръгна бързо в другата посока. Хвърляйки поглед към учителската стая, той се затича след нея. Знаеше много добре, че през междучасието в коридора не трябваше да има ученици.

— Лесли. Какво става?

— Прекрасно знаеш какво става, Джес Арънс.

— Да. — Джес се почеса по тила. — Ако си беше държала устата затворена! Можеше спокойно да гледаш моя телевизор…

Но Лесли се беше завъртяла и сега бързаше обратно по коридора. Преди да успее да завърши изречението си и да я настигне, тя затръшна вратата на момичешката тоалетна точно под носа му. Джес се измъкна крадешком от сградата. Не можеше да рискува мистър Търнър да го хване, че виси пред тоалетната на момичетата като някакъв извратен тип.

След училище Лесли се качи на автобуса преди него и тръгна направо към ъгъла на последната седалка, на която седяха седмокласниците. Джес й даде знак с глава, опитвайки се да я предупреди, че трябва да мине по-напред, но тя дори не го погледна. Той видя седмокласниците, които вървяха към автобуса — нахаканите гърдести момичета и мършавите момчета с присвити зли очи. Те щяха да я убият за това, че е навлязла в територията им. Втурна се към дъното на автобуса и сграбчи Лесли за ръката.

— Трябва да седнеш на мястото си, Лесли.

Дори докато говореше, долавяше близостта на по-големите ученици, които напираха по тясната пътека. Точно зад него беше Джанис Ейвъри, която беше посветила живота си на това да хвърля в ужас по-малките от нея.

— Мърдай, хлапе — рече тя.

Джес стъпи здраво на земята, придавайки си невъзмутим вид, въпреки че сърцето му се блъскаше в адамовата му ябълка.

— Хайде, Лесли — каза той и измери Джанис с един от специалните си погледи, тръгващ от накъдрената й руса коса, минаващ през опънатата й блуза и широките й джинси и завършващ в гигантските й маратонки. Накрая преглътна, погледна я право в очите и каза почти спокойно: — Струва ми се, че тук няма да има място и за теб, и за Джанис Ейвъри.

Чу се дюдюкане.

— Хей, Джанис, в дебелариума те очакват.

В очите на Джанис гореше сляпа омраза, но тя се отмести, за да направи път на Джес и Лесли да се върнат на обичайните си места.

Когато седнаха, Лесли хвърли бърз поглед назад и се наведе към него.

— Тя ще ти отмъсти за това, Джес. Боже, направо е бясна!

Джес се зарадва, когато чу нотките на уважение в гласа на Лесли, но не посмя да се обърне.

— По дяволите — каза той. — Нима смяташ, че ще се оставя да ме уплаши някаква тъпа крава?

Но гърлото му се беше стегнало и едва когато слязоха пред къщи, Джес най-накрая успя да преглътне. Дори махна леко с ръка към задната седалка, когато автобусът потегли.

Лесли му се усмихваше над главата на Мей Бел.

— Е — каза той щастливо, — доскоро.

— Хей, искаш ли да направим нещо този следобед?

— И аз ще дойда! Искам и аз да направя нещо — завика пискливо Мей Бел.

Джес погледна Лесли и отговорът, който прочете в очите й, беше „не“.

— Не и този път, Мей Бел. Лесли и аз имаме да свършим нещо днес. Можеш да отнесеш учебниците ми вкъщи и да кажеш на мама, че съм при семейство Бърк. Става ли?

— Нямате нищо за вършене. Вие дори не знаете какво ще правите.

Лесли се приближи и се наведе към Мей Бел, слагайки ръка върху слабичкото рамо на момичето.

— Мей Бел, искаш ли да получиш няколко нови хартиени кукли?

Мей Бел завъртя подозрително очи към нея.

— Какви?

— От времето на колониална Америка.

Мей Бел тръсна вироглаво глава.

— Искам кукла булка или мис Америка.

— Тези кукли спокойно могат да минат и за булки. Те имат дълги красиви рокли.

— Какво им има?

— Нищо им няма. Даже са чисто нови.

— Защо тогава не ги искаш, щом са толкова хубави?

— Когато си на моите години — каза Лесли с лека въздишка, — просто вече не ти се играе с хартиени кукли. Баба ми постоянно ми ги изпраща. Знаеш как е, бабите просто забравят, че в един момент вече си голяма за кукли.

Единствената жива баба на Мей Бел живееше в Джорджия и никога не й изпращаше нищо.

— Изрязала ли си ги вече?

— Не, честно. А роклите могат да се откъснат по дупчиците. Не ти трябват дори и ножици.

Очевидно беше, че Мей Бел вече е склонна да отстъпи.

— Какво ще кажеш — поде Джес — да дойдеш и да ги погледнеш и ако ти харесат, ще ги отнесеш вкъщи и ще кажеш на мама къде съм?

 

 

След като видяха Мей Бел да се изкачва бързо по хълма, стискайки новото си съкровище, Джес и Лесли се обърнаха и побягнаха през пустото поле зад старата къща на Пъркинс и сетне надолу през пресъхналия поток, който отделяше земеделската земя от гората. Имаше една стара дива ябълка, точно на края на речното корито, от която някой отдавна забравен човек беше провесил въже.

Редувайки се, те се въртяха и люлееха с въжето над дълбокото дере. Беше прекрасен есенен ден и ако човек вдигнеше глава, имаше чувството, че лети. Джес отметна глава назад, пиейки ясния син цвят на небето. Той се носеше напред-назад като дебел, бял, мързелив облак през синевата.

— Знаеш ли какво ни трябва? — извика му Лесли. Опиянен от небето, Джес не можеше да си представи какво повече му е нужно. — Трябва ни място — продължи тя. — Само за нас двамата. То ще бъде толкова тайно, че за него няма да знае никой друг на света. — Люлеейки се, Джес се върна обратно при нея и стъпи на земята. Лесли понижи глас почти до шепот: — Това може да бъде една цяла тайна страна и ти и аз ще бъдем нейни управници.

Думите й някак го развълнуваха. Нямаше нищо против да бъде управник на нещо, било то и измислена страна.

— Добре — каза Джес. — Къде ще бъде това място?

— Отсреща в гората, където никой няма да ни се бърка.

Имаше места в гората, които Джес не обичаше. Тъмни падини и клисури, където човек се чувстваше почти като под водата, но той не сподели това с нея.

— Точно така… — Лесли изглеждаше все по-въодушевена. — Това може да бъде вълшебна страна като Нарния и до нея ще може да се стига само като прелетиш над реката с това омагьосано въже. — Очите й блестяха. Тя грабна въжето. — Хайде — рече Лесли, — да намерим място, където да си построим нашия непристъпен замък.

Бяха навлезли само десетина метра в гората оттатък потока, когато Лесли се спря.

— Какво ще кажеш да бъде тук? — попита тя.

— Става — побърза да се съгласи Джес, доволен, че няма да се налага да ходят по-навътре в гората. Той, разбира се, щеше да я заведе там, защото не беше такъв страхливец, че да не си позволи една малка експедиция навътре сред тъмнеещите колони на високите дървета. Но избраното място беше добро за лагер — тук, където кучешките дрянове и рожковите си играеха на криеница сред вековните дъбове и борове, между чиито клони слънцето сипеше златните си топли струи и ги разплискваше в краката им.

— Става — повтори той, кимвайки отривисто с глава. Шубраците бяха ниски и лесни за разчистване. Земята беше почти равна. — Мястото е добро.

Лесли нарече тяхната тайна страна Терабития и зае на Джес всичките си книги за Нарния, за да знае как стават нещата в една вълшебна страна — как дърветата и животните трябва да бъдат пазени и как трябва да се държи един владетел. И точно тук идваше трудната част. Когато Лесли говореше, думите се лееха толкова царствено от устата й, че човек веднага виждаше в нея истинска царица. А Джес едва владееше родния си език, камо ли поетичния изказ на един цар.

Но той имаше сръчни ръце. Двамата домъкнаха дъски и други материали от купчината с боклуци при пасището на мис Беси и построиха своя непристъпен замък на избраното място в гората. Лесли донесе една голяма кутия от кафе с бисквити и сушени плодове и една по-малка с върви и пирони. Намериха също пет стари бутилки от пепси, които напълниха с вода, за да имат запаси „в случай на обсада“, както каза Лесли.

Също като Бог в Библията те погледнаха творението си и видяха, че е добро.

— Трябва да нарисуваш картина на Терабития, която ще окачим в замъка — каза Лесли.

— Не мога. — Как можеше да обясни на Лесли, така че да го разбере, колко много му се искаше да протегне ръка и да грабне трептящия живот около него, но всеки път, когато се опиташе, той се изплъзваше между пръстите му, оставяйки мъртва вкаменелост върху листа? — Просто не мога да уловя поезията на дърветата — каза той.

Лесли кимна.

— Не се тревожи — каза тя. — Един ден ще можеш.

Той й повярва, защото там, под приглушената светлина на тяхната крепост, всичко изглеждаше възможно. Сега те имаха цял един свят и никакви техни врагове — Гари Фулчър, Уанда Кей Мур, Джанис Ейвъри, — нито страховете и слабостите на Джес, нито въображаемите неприятели, които Лесли си представяше, че нападат Терабития, не можеха никога да ги победят.

 

 

Няколко дни след като завършиха замъка, Джанис Ейвъри падна в училищния автобус и се развика, че Джес я е спънал, докато е минавала покрай него. Тя вдигна такъв шум, че мисис Прентис, която шофираше, нареди на Джес да слезе от автобуса и той трябваше да върви три мили пеша до къщи.

Когато Джес най-накрая се добра до Терабития, Лесли се беше свила под една от пукнатините на покрива, търсейки достатъчно светлина, за да може да чете. На корицата на книгата й имаше кит убиец, който нападаше делфин.

— Какво правиш? — Джес влезе и седна до нея на пода.

— Чета. Все нещо трябваше да правя. Ах, това момиче! — В този момент гневът й излетя на повърхността като ракета.

— Няма нищо. Нямам нищо против да ходя пеша. — Какво значеше една малка разходка в сравнение с другите неща, които Джанис Ейвъри можеше да им причини?

— Въпросът е в принципа, Джес. Трябва да разбереш това. Хората като нея трябва да бъдат спирани. Защото в противен случай се превръщат в тирани и диктатори.

Той се пресегна и взе книгата с кита от ръцете й, преструвайки се, че разглежда кървавата картина на корицата.

— Опитваш се да почерпиш някакви идеи ли?

— За какво?

— За това как може да бъде спряна Джанис Ейвъри. Помислих си, че затова четеш тази книга.

— Не, глупчо. Ние просто се опитваме да спасим китовете. Защото иначе може да изчезнат.

Той й върна книгата.

— Значи ще спасяваме китовете, но на хората няма да прощаваме.

Лесли най-накрая се усмихна.

— Нещо такова. Я ми кажи, чувал ли си някога историята за Моби Дик?

— Кой е той?

— Ами имало някога един огромен бял кит, който се казвал Моби Дик… — И Лесли започна да разказва една изумителна история за демоничен кит и безумен капитан на кораб, който си бил наумил да го убие. Пръстите го сърбяха да грабне молив и лист хартия. Може би ако имаше истински бои, щеше да нарисува добра картина. Трябваше да има начин да накара кита да блещука в бяло под тъмната вода.

 

 

В началото те се избягваха един друг в училище, но през октомври вече не ги беше грижа и престанаха да крият приятелството си. Гари Фулчър намираше не по-малко удоволствие от Бренда да дразни Джеси за новото му „гадже“, макар това да не го тревожеше особено. Той знаеше, че гадже е момиче, което те преследва на игрището и се опитва да те сграбчи и да те целуне. В това отношение му беше по-лесно да си представи как мисис Майърс се катери по пилона със знамето, отколкото как Лесли гони някакво момче, за да го целуне. Затова Гари Фулчър можеше да си гледа работата.

В действителност в училище нямаше никакво друго време, освен голямото междучасие и сега, когато вече нямаше състезания, Джес и Лесли намираха някое спокойно място на игрището и седяха и разговаряха. С изключение на вълшебния половин час в петъците, междучасието беше единственото нещо, което Джес очакваше с нетърпение в училище. Лесли обаче винаги успяваше да измисли нещо, което да направи дългите дни поносими. Често шегите й бяха по адрес на мисис Майърс. Лесли беше от онези момичета, които винаги седяха тихо на чина си, не шепнеше, не фантазираше и не дъвчеше дъвка. Вършеше си отлично училищната работа, но умът й беше пълен с пакости и ако учителката можеше да види какво се крие зад тази маска на съвършенството, щеше в ужас да я изхвърли от класната стая.

Джес с усилие успяваше да прикрие усмивката си само като си помислеше какво се таи зад ангелския вид на Лесли. Веднъж тя му призна в междучасието, че през цялата сутрин си представяла мисис Майърс в един от онези дебелариуми в Аризона. Във фантазиите й мисис Майърс била една от онези пристрастени към храната жени, които криели шоколад на най-невероятни места — например в шкафчето над умивалника — само за да бъдат разкрити и публично унизени пред останалите дебели дами. През този следобед Джес на няколко пъти виждаше в ума си как претеглят мисис Майърс само по розов корсет. „Пак си хапвала тайно, дебеланке!“, казваше високата мършава директорка, а мисис Майърс всеки момент щеше да се разплаче.

— Джеси Арънс! — Острият глас на учителката прекъсна рязко видението му. Той не можа да погледне дундестото лице на мисис Майърс, защото щеше да избухне в смях. Затова заби поглед в неравния подгъв на роклята й.

— Да, госпожо. — Джес трябваше да научи едно — друго от Лесли. Мисис Майърс винаги го хващаше, когато умът му летеше някъде, но като че ли никога не можеше да улови Лесли в невнимание. Той я погледна крадешком. Лесли беше изцяло погълната от учебника си по география или поне така изглеждаше на онези, които не знаеха какво става в главата й.

 

 

През ноември в Терабития беше студено. Не смееха да накладат огън в замъка, въпреки че понякога правеха това навън и седяха сгушени около него. Известно време Лесли държеше два спални чувала в крепостта, но около първи декември баща й забеляза липсата им и се наложи да ги върне обратно. Всъщност Джес я накара да ги върне. Не че се страхуваше от семейство Бърк. Родителите на Лесли бяха млади, с равни бели зъби и много коса — в това число и двамата. Лесли ги наричаше Джуди и Бил, което безпокоеше Джес повече, отколкото му се искаше. Не беше негова работа как Лесли наричаше родителите си, но просто не можеше да свикне с това.

Те и двамата бяха писатели. Мисис Бърк пишеше романи и според Лесли беше по-известна от мистър Бърк, който пишеше за политика. Наистина беше впечатляващо да видиш лавицата с техни книги. На първата корица на книгите на мисис Бърк беше изписано името Джудит Хенкок, което в началото будеше недоумение, но когато човек обърнеше томчето откъм гърба, виждаше нейна снимка, на която тя беше много млада и красива. Мистър Бърк непрекъснато пътуваше до Вашингтон, където завършваше книга в съавторство с някакъв друг писател, но беше обещал на Лесли, че след Коледа ще си остане у дома с намерението да постегнат къщата, да засадят зимната градина, да слушат музика, да четат книги на глас и да пише само през свободното си време.

Те не бяха богати така, както си го представяше Джес, но дори и той можеше да забележи, че джинсите, които носеха, не бяха купени от някаква сезонна разпродажба. В дома на семейство Бърк действително нямаше телевизор, но пък имаше купища с плочи и стереоуредба, която приличаше на навигационен апарат от филма „Стар Трек“. И макар колата им да беше малка и сивкава, беше италианска и изглеждаше скъпа.

Те бяха винаги мили с Джес, когато беше у тях, но после изведнъж започваха да говорят за политиката на Франция, за струнни квартети (които в началото той си представяше като квадратни кутии, направени от струни) или как могат да бъдат спасени горските вълци, секвоите и пеещите китове и Джес се страхуваше да си отвори устата, за да не покаже веднъж завинаги колко е глупав.

Не се чувстваше удобно и когато водеше Лесли в дома си. Джойс Ан обикновено я зяпаше натрапчиво, подръпвайки долната си устна с ръка, при което от устата й се стичаше дълга нишка от слюнка. Бренда и Ели винаги успяваха да подметнат нещо по адрес на „гаджето на Джес“. Майка му се държеше сковано и странно, както винаги когато й се налагаше да ходи по някакъв въпрос в училище. По-късно пък неизменно подхвърляше някаква забележка за „размъкнатите дрехи“ на приятелката му. Лесли винаги ходеше с панталони, дори в училище. Косата й беше „по-къса отколкото на момче“, а родителите й бяха „някакви хипита“. Мей Бел или се опитваше да се залепи за него и Лесли, или се цупеше, когато я изоставеха. Баща му беше виждал Лесли само няколко пъти, кимвайки й в знак, че я е забелязал, но майка му беше сигурна, че на него не му харесва, че единственият му син не прави нищо друго, освен да си играе с момичета и те и двамата се тревожеха какво ще излезе от всичко това.

Джес на свой ред нямаше такива тревоги. За първи път в живота си той ставаше всяка сутрин с очакването да се случи нещо хубаво. Лесли му беше нещо повече от приятелка. Тя беше неговата друга, по-вълнуваща половина — неговият път към Терабития и всички други светове отвъд нея.

Терабития беше тяхната тайна и това беше добре, защото как би могъл Джес да обясни на някой друг какво е тя? Дори само пътят надолу по хълма към гората го караше да чувства как нещо топло се разлива в тялото му. Колкото повече се приближаваше към пресъхналия поток и дивата ябълка с окаченото на нея въже, толкова по-силно биеше сърцето му. Той грабваше въжето, залюляваше се и с някаква необуздана радост се приземяваше на два крака на отсрещния тайнствен бряг, където изведнъж ставаше по-висок, по-силен и по-мъдър.

Любимото място на Лесли, освен непристъпния замък беше боровата гора. Там клоните на дърветата растяха толкова нагъсто по върховете, че слънчевите лъчи едва-едва си пробиваха път през тях. Никакви храсти или трева не можеха да растат при такава слаба светлина и затова земята там беше покрита със златни иглички.

— Преди си мислех, че това място е обитавано от духове — призна Джес на Лесли през онзи първи следобед, когато събра смелост да я доведе тук.

— О, и то наистина е такова — отвърна тя. — Но не е нужно да се плашиш. То не е обитавано от зли неща.

— Откъде знаеш?

— Можеш да го почувстваш. Просто се заслушай.

В началото чу само тишината. Това беше тишината, която винаги преди го беше плашила, но сега тя приличаше на онзи момент след края на песента на мис Едмъндс, когато струните заглъхваха звънтейки. Лесли беше права. Те стояха там неподвижно, за да избегнат шумоленето на сухите иглички под краката им, които щяха да развалят магията. Някъде далеч от техния предишен свят дойде крясъкът на диви гъски, които летяха на юг.

Лесли си пое дълбоко въздух.

— Това място не е обикновено — прошепна тя. — Дори владетелите на Терабития идват тук само във времена на най-голяма скръб или най-голяма радост. Ние трябва да направим всичко възможно да го запазим свещено. Така няма да смутим тукашните духове.

Джес кимна, без да каже нищо и двамата тръгнаха обратно към брега на потока, където със сериозни изражения на лицата споделиха скромната си трапеза от бисквити и сушени плодове.