Катрин Патерсън
Мост към Терабития (12)

Дванайсет
Изоставен

Те тръгнаха бавно през полето и надолу по хълма към старата къща на Пъркинс. Отпред бяха паркирали четири-пет коли. Баща му вдигна чукалото. Джес чу принц Териен да лае от дъното на къщата и сетне да се втурва към вратата.

— Тихо, Териен — каза един непознат глас. — Долу. — Вратата беше отворена от непознат мъж, наполовина наведен, за да задържи кучето в къщата. При вида на Джес принц Териен се отскубна и се хвърли радостно към момчето. Джес го взе на ръце и го почеса по врата, както правеше, когато принц Териен беше още малко кутре.

— Виждам, че ви познава — каза непознатият със странна полуусмивка на лицето. — Влезте, моля. — Той отстъпи настрани, за да направи път на тримата да минат.

Те влязоха в златната стая и тя си беше същата както винаги, само че този път беше по-красива, защото слънчевите лъчи струяха през южните прозорци. Четири-пет души, които Джес не беше виждал никога преди, седяха наоколо, някои си шепнеха, но повечето мълчаха. Нямаше къде да се седне, но непознатият донесе няколко стола от трапезарията. Тримата се настаниха на тях и зачакаха неизвестно какво.

Една възрастна жена стана бавно от канапето и тръгна към майката на Джес. Очите й бяха зачервени под съвършено бялата й коса.

— Аз съм бабата на Лесли — каза тя, протягайки ръка.

Майка му я пое смутено.

— Мисис Арънс — отвърна тя тихо. — Живеем оттатък хълма.

Бабата на Лесли се ръкува първо с майката и после с бащата.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза възрастната жена и сетне се обърна към Джес. — А ти трябва да си Джес — рече тя и Джес кимна. — Лесли… — Очите й се напълниха със сълзи. — Лесли ми е разказвала за теб.

За момент Джес си помисли, че тя ще добави още нещо. Не искаше да среща погледа й и затова продължи да чеше по врата принц Териен, който лежеше в скута му.

— Простете — Гласът й секна от вълнение. — Просто не мога да го понеса. — Мъжът, който беше отворил вратата, се приближи и я прегърна. Докато я извеждаше от стаята, Джес я чу да плаче.

Олекна му, когато се скри от погледа му. Имаше нещо нелепо една дама да плаче така. Все едно жената, която рекламираше паста за зъби по телевизията, изведнъж да избухне в сълзи. Просто абсурдно. Джес се огледа и видя, че очите на повечето хора в стаята са зачервени. „Вижте ме — изведнъж му се прииска да каже. — Аз не плача.“ И сетне се замисли над това хрумване. Той единствен от връстниците си знаеше какво означава да умре най-добрият ти приятел. Това го правеше някак важен. В понеделник в училище съучениците му щяха да си шепнат, когато го зърнеха, и щяха да се отнасят с него почтително — както се държаха с Били Джо Уиймс, след като баща му загина в автомобилна катастрофа миналото лято. Нямаше да е длъжен да говори с никого, ако не иска, и всички учители щяха да бъдат особено внимателни с него. Мама щеше да накара дори и момичетата да бъдат мили с него.

Изведнъж му се прииска да види Лесли. Къде ли беше тя? Може би отзад в библиотеката или в някой от погребалните салони на Милсбърг. Дали щяха да я погребат по джинси. Или с онзи син пуловер и блузата на старомодни цветчета, която беше носила на Великден. Би изглеждала много добре с тях. Някои от присъстващите може би щяха да се подсмихнат при вида на сините й джинси, но той не искаше никой да се подиграва на Лесли, особено когато беше мъртва.

Бил влезе в стаята. Принц Териен скочи от скута на Джес и дотича при него. Бащата на Лесли се наведе и го потърка по врата. Джес стана.

— Джес. — Бил тръгна към него и го прегърна, сякаш беше самата Лесли, а не нейният приятел. Притисна го силно до гърдите си, при което копчето на пуловера му се впи в челото на Джес, но макар да го болеше, той не помръдна. Усещаше как тялото на Бил потръпва и се боеше, че ако вдигне глава, щеше да види сълзи и в неговите очи. Не искаше да вижда Бил да плаче. Искаше да се махне от тази къща. Тя го задушаваше. Защо я нямаше Лесли, за да му помогне? Защо не влетеше в стаята и не накараше всички да се разсмеят? „Сигурно си мислиш, че е страхотно да умреш и да накараш всички да плачат. Е, добре, изобщо не е така.“

— Знаеш, че тя те обичаше — каза Бил и от тона му беше ясно, че плаче. — Тя веднъж ми каза, че ако не си бил ти… — Този път гласът му напълно му изневери. Малко по-късно продължи: — Благодаря ти. Благодаря ти, че й беше такъв прекрасен приятел.

Бил говореше някак странно, като герой от стар сантиментален филм. Като някой, на когото Лесли и Джес щяха да се смеят по-късно и да го имитират. „Бухууууу, ти й беше такъв прекрасен приятел.“ Джес не издържа повече и се отдръпна леко назад, за да освободи челото си от глупавото копче. За негово облекчение Бил го пусна. Сетне чу баща си да пита тихо над главата му „за службата“ и Бил да му отговаря с почти нормалния си глас, че са решили тялото да бъде кремирано и да отнесат утре праха в семейната къща в Пенсилвания.

„Кремирано!“ Това означаваше, че Лесли я нямаше. Беше се превърнала в пепел. И той никога повече нямаше да я види. Дори и мъртва. Никога. Как смееха? Лесли му принадлежеше. Много повече на него, отколкото на всеки друг на света. Дори не го бяха попитали. Дори не му бяха казали. И сега нямаше да я види никога повече, а те не правеха нищо друго, освен да плачат. Но не за Лесли. Те не плачеха за Лесли. Те плачеха за себе си. Единствено за себе си. Ако ги беше грижа поне малко за Лесли, никога нямаше да я доведат в тази отвратителна къща. Видя се принуден да държи здраво ръцете си, за да не фрасне Бил в лицето.

Той, Джес, беше единственият, който обичаше Лесли. Но Лесли го беше разочаровала. Беше умряла точно когато му беше най-нужна. Беше го изоставила. Отиде и се залюля с онова въже само за да му покаже, че не е страхливка. „Ето, видя ли, Джес Арънс.“ И сега може би имаше донякъде право да му се присмива. Да се забавлява на негов гръб, също както с мисис Майърс. Беше го изиграла. Накарала го беше да се раздели със старото си аз и да влезе в нейния свят. И след това, преди още да се е почувствал у дома си в него, но твърде късно, за да се върне обратно, го беше изоставила там, като астронавт на Луната. Сам.

Джес така и не разбра кога е напуснал старата къща на Пъркинс, но си спомняше как тичаше нагоре по хълма към собствения си дом с гневни сълзи, стичащи се по лицето му. Отвори вратата с трясък. Мей Бел стоеше там, отворила широко големите си кафяви очи.

— Видя ли я? — попита тя развълнувано. — Видя ли как я погребват?

Той я удари. В лицето. С всичка сила, както не беше удрял нищо друго в живота си. Тя залитна назад със слаб вик. Джес влетя в стаята си и започна да рови под дюшека си, докато не извади оттам всичките албуми и бои, които Лесли му беше подарила за Коледа.

В това време Ели влезе в стаята, наблюдавайки го тревожно. Той мина покрай нея, блъсвайки я с рамо. Бренда протестираше нещо от канапето, но единственият звук, който достигна до съзнанието му, беше скимтенето на Мей Бел.

Джес изхвърча през кухненската врата и хукна надолу през полето. Не спря да тича чак докато стигна реката, без нито веднъж да погледне назад. Нивото на водата беше спаднало малко в сравнение с последния път, когато го беше видял. Горе над главата му разръфаният край на въжето се полюшваше леко от клона на дивата ябълка. „Сега аз съм най-бързият бегач в пети клас.“

Той изкрещя нещо без думи и хвърли боите и картоните за рисуване в мръсната кафява вода. Кутията с боите се понесе по течението като лодка, но листовете започнаха да се въртят бавно и да прогизват в калната вода, засмукани от въртопите. Остана там, докато потъна и последният. Постепенно дишането му се успокои и сърцето му вече не биеше толкова лудо. Земята беше още кална от дъждовете, но въпреки това седна на нея. Нямаше къде да отиде. Нямаше къде да избяга. И никога нямаше да може. Отпусна глава на коленете си.

— Не беше нужно да ги хвърляш. — Баща му седна до него на калната земя.

— Не ми пука за тях! Притрябвали са ми! — Джес сега плачеше толкова неудържимо, че едва успяваше да си поеме дъх.

Баща му го взе в скута си, сякаш беше Джойс Ан.

— Хайде, хайде… — каза той, галейки го по главата. — Стига толкова. Шшт…

— Мразя я — каза Джес, хлипайки. — Мразя я. Иска ми се никога да не я бях виждал в живота си.

Баща му го помилва по косата, но не каза нищо. Малко по малко Джес притихна. Двамата седяха и гледаха водата.

— Истински ад, а? — рече накрая баща му. Джес го беше чувал да казва тези думи и по друг повод, но сега по някакъв необясним начин те му вдъхнаха едновременно утеха и смелост.

— Вярваш ли, че хората отиват в ада… Искам да кажа наистина.

— Ти да не би да се безпокоиш за Лесли Бърк?

Джес се поколеба.

— Ами… веднъж Мей Бел каза…

— Мей Бел? Мей Бел не е Бог.

— Да, но откъде знаеш какво прави Бог?

— Боже мой, Джес, не ставай глупав. Бог си има по-важни работи от това да праща малките момичета в ада.

Той никога през живота си не беше гледал на Лесли Бърк като на малко момиче, но за Бог несъмнено беше такава. Щеше да стане на единайсет чак през ноември. Те тръгнаха нагоре по хълма.

— Не е вярно, че я мразя — рече Джес. — Не знам защо казах това.

Баща му кимна в знак, че разбира.

Всички вкъщи, даже и Бренда, бяха внимателни с него. Всички, с изключение на Мей Бел, която се държеше настрана, сякаш се страхуваше да има нещо общо с него. Искаше му се да й каже, че съжалява, но не можеше. Беше твърде уморен. Все не намираше верните думи. Трябваше да изкупи вината си пред нея, но не знаеше как.

Същия следобед Бил се отби у тях. Заминаваха за Пенсилвания и той попита Джес дали би се погрижил за кучето, докато се върнат.

— Разбира се.

Беше радостен, че Бил се обърна към него с тази молба. Страхуваше се, че го е огорчил, когато избяга от къщата им тази сутрин. Искаше му се също да го попита дали го обвинява за нещо, но това не беше въпрос, който можеше да облече в думи.

С принц Териен на ръце Джес им помаха с ръка, когато прашната малка италианска кола зави по главния път. За момент му се стори, че те също му махват, но бяха вече твърде далече, за да е сигурен.

Майка му никога не му беше разрешавала да си има куче, но не възрази срещу оставането на принц Териен в къщата. Принцът скочи в леглото му и Джес спа цяла нощ, усещайки го до гърдите си.