Катрин Патерсън
Мост към Терабития (1)

Едно
Джес Оливър Арънс-младши

Ба-рум, ба-рум, ба-рум, ба-ри-пи-ти, ба-ри-пи-ти, ба-ри-пи-ти. Добре. Баща му беше запалил пикапа. Можеше вече да става. Джес се измъкна от леглото и облече бързо работния си комбинезон. Не си направи труда да си сложи риза, защото щом започнеше да тича, щеше да му стане горещо, въпреки мразовития сутрешен въздух, нито пък обувки, защото стъпалата му бяха вече загрубели като подметките на изтърканите му гуменки.

— Къде отиваш, Джес? — Мей Бел се надигна сънливо от двойното легло, в което спеше с Джойс Ан.

— Шшт! — предупреди я той. Стените бяха тънки. Мама щеше да се разлюти като муха в буркан, ако се събудеше толкова рано сутринта.

Джес погали Мей Бел по главата и дръпна завивката чак до малката й брадичка.

— Само оттатък пасището — прошепна той. Мей Бел се усмихна и се сгуши под одеялото си.

— Ще тичаш ли?

— Може би.

Разбира се, че щеше да тича. През цялото лято беше ставал рано всеки ден именно за да тича. Смяташе, че ако тренира упорито — и Бог му бе свидетел, че се беше потрудил — когато училището започнеше, щеше да бъде най-бързият бегач в пети клас. Трябваше да бъде най-бързият — не един от най-бързите, не вторият най-бърз, а най-бързият. Най-добрият.

Излезе на пръсти от къщата. Дъските на пода бяха разхлабени и скърцаха хрипливо, щом сложиш крак върху тях, но Джес беше открил, че ако ходи на пръсти, те издават само тих стон и обикновено успяваше да се измъкне навън, без да събуди мама, Ели, Бренда или Джойс Ан. Мей Бел беше друга работа. Тя караше седмата си година и го боготвореше, което понякога беше добре. Когато си единственото момче сред четири сестри и двете по-големи са те презирали от момента, в който си спрял да им позволяваш да те обличат или да те возят в старата им ръждясала количка за кукли, а най-малката избухва в плач, щом те види да я гледаш с кръстосани очи, в крайна сметка е хубаво, когато някой те боготвори. Макар понякога да е свързано с някои неудобства. Започна да се разгрява в двора. От устата му излизаха малки облачета пара — беше студено за август. Но пък беше наистина доста рано. До обяд, когато мама щеше вече да му е намерила някаква работа, жегата щеше да е започнала.

Мис Беси го гледаше сънливо как се покатери по купчината с вехтории, прехвърли се през оградата и тръгна през пасището.

— Мууу! — каза тя, взирайки се в него с големите си кафяви тъжни очи, които досущ приличаха на тези на Мей Бел.

— Здравей, мис Беси — каза й Джес утешително. — Спи, защо ставаш?

Мис Беси пристъпи напред към един по-зелен участък — макар че голяма част от полето вече беше прегоряло и сухо — и сведе глава към тревата.

— Точно така, момиче. Просто си изяж закуската. Не ме гледай мен.

Джес винаги започваше от северозападния край на полето, заемайки нисък старт, както беше видял да правят бегачите в едно предаване, което се казваше „Широкият свят на спорта“.

— Бум! — каза той и полетя през пасището. Мис Беси направи още няколко крачки и продължи да го следи с тъжните си очи, преживяйки бавно. Тя не изглеждаше особено интелигентна дори и за крава, но беше достатъчно умна да не се пречка на Джес.

Сламенорусата му коса се удряше в челото, ръцете и краката му летяха във всички посоки. Никога не се научи да тича както трябва, но беше дългокрак за десетгодишно момче и никой нямаше дух като неговия.

На началното училище „Ларк Крийк“ не му достигаше какво ли не, особено спортно оборудване, и затова по време на голямото междучасие всички топки отиваха при по-големите класове. Затова, ако някой петокласник започнеше часа с топка, беше сигурно, че тя ще се озове в ръцете на шестокласниците и седмокласниците още по средата на часа. По-големите момчета заемаха сухия център на игрището за техните игри с топка, а момичетата предявяваха права над горната му част, отдавайки се на игри като дама, скачане на въже и светски клюки. Именно затова момчетата от по-долните класове се посветиха на тичането. Те се нареждаха в редица в дъното на двора, където беше или кално, или имаше дълбоки корави коловози. Ърл Уотсън, който не беше добър в тичането, но имаше голяма уста, извикваше „Бум“ и всички се втурваха към финиш линията, която бяха очертали в другия край на игрището.

Миналата година Джес спечели веднъж. Не само отделен спринт, но и цялото състезание. Само веднъж. Но тогава беше усетил вкуса на триумфа. Още от първи клас той беше известен „като онова лудо хлапе, което никога не може да победи“. Но един дъжделив понеделник на двайсет и втори април Джес най-накрая излезе пред всички останали, докато червеникавата кал се процеждаше през дупките в подметките на гуменките му.

През целия ден и до средата на следващия той беше „най-бързото момче в трети, четвърти и пети клас“, макар да беше само четвърти клас. Във вторник Уейн Петис пак спечели както обикновено. Но тази година Уейн Петис щеше да бъде шести клас. Което означаваше, че щеше да играе футбол до Коледа и бейзбол до юни заедно с останалите големи момчета. Всеки имаше шанса да стане най-бързият бегач в училище и според мис Беси тази година това щеше да бъде Джеси Оливър Арънс джуниър.

Джес разтърси енергично ръцете си и наведе глава по посока на далечната ограда. Той вече чуваше окуражителните викове на момчетата от трети клас. След победата му те щяха да го следват като рок звезда. А Мей Бел щеше да се пукне от гордост. Нейният брат щеше да бъде най-бързият в училище, най-добрият. Връстниците й от първи клас щяха да имат над какво да се замислят.

Дори баща му щеше да е горд. Джес направи завой и тръгна обратно. Не можеше да поддържа същото темпо, но продължи да тича още известно време, за да калява мускулите си. На татко щеше да каже Мей Бел, за да не излезе, че той, Джес, е самохвалко. Може би татко щеше да е толкова горд, че да забрави за дългото пътуване до Вашингтон и обратно и за тежкия работен ден на строителната площадка. И сетне двамата щяха да се проснат направо на пода и да се поборят, както правеха едно време. Ей богу, старият му баща щеше да се изненада колко силен е станал през последните няколко години.

Тялото му вече го молеше да спре, но Джес продължи да тича. Той трябваше да покаже на хилавите си гърди кой в крайна сметка е шефът.

— Джес! — Това беше Мей Бел, която викаше от другата страна на купчината с боклуци. — Мама те вика веднага на закуска. Остави доенето за по-късно.

О, по дяволите! Беше тичал твърде дълго. Сега всички щяха да разберат, че е излизал и трябваше да им обяснява какво е правил.

— Да, добре. — Джес се завъртя кръгом, все така тичайки, и се насочи към купчината с боклук. Без да забавя темпото, той се прехвърли през оградата, притича през камарата с боклуци, тупна Мей Бел по главата („Оу!“) и продължи в тръс към къщата.

— Виж ти, нашият олимпиец се завръща — каза Ели, тръсвайки две чаши на масата, при което силното черно кафе се разплиска. — Запотен като шопар.

Джес бръсна назад влажната коса от челото си и се бухна на дървената скамейка. Сипа две пълни лъжици захар в чашата си и засърба шумно горещото кафе, за да не си изгори устата.

— О, мамо, той вони. — Бренда стисна носа си с два пръста, извила изящно тънкото си кутре. — Накарай го да се измие.

— Иди на мивката и се измий — каза майка му, без да вдига поглед от печката. — И побързай малко. Овесената каша вече загаря.

— Мамо! Пак овесена каша — проплака Бренда.

Боже, толкова беше уморен. Нямаше мускул от тялото му, който да не го болеше.

— Чу какво каза мама — извика Ели зад гърба му.

— Не издържам вече, мамо! — Пак Бренда. — Накарай това вонящо муле да се махне оттук.

Джес положи буза върху голата дървена повърхност на масата.

— Дже-си! — Този път майка му вече го гледаше. — И си сложи блуза.

— Да, мамо. — Джес се помъкна към мивката. Водата, която плисна върху лицето и ръцете си, боцкаше като ледени иглички. Топлата му кожа настръхна под студените капки.

Застанала до кухненската врата, Мей Бел го наблюдаваше.

— Донеси ми една тениска, Мей Бел.

Тя изглеждаше така, все едно се готвеше да каже „не“, но вместо това каза:

— Не трябва да ме удряш по главата. — И след това тръгна послушно да му донесе поисканата фланелка. Добрата вярна Мей Бел. Джойс Ан още щеше да врещи, ако беше тупнал нея по същия начин по главата. Четиригодишните бяха истинско наказание.

— Днес преди обед имам ужасно много работа и някой трябва да ми помогне — обяви майка им, докато приключваха с овесената каша и месния си бульон. Тя беше от Джорджия и все още готвеше така, както се готви в Джорджия.

— О, мамо! — изпищяха Ели и Бренда в хор. Тези момичета умееха да се измъкват от всякакви задачи по-бързо от скакалец от ръката ти.

— Мамо, ти ни обеща, че с Бренда можем да отидем в Милсбърг, за да си купим някои неща за училище.

— Нямате пари за такива работи!

— Мамо! Ще отидем просто да разгледаме. — „Боже, ако можеше Бренда да спре да приплаква така“, мислеше си Джес. — Коледа е! Нали не искаш да останем без някакви развлечения?

— Без никакви развлечения — поправи я важно Ели.

— О, я млъквай!

Ели не й обърна внимание.

— Мис Тимънс ще дойде да ни вземе. В неделя казах на Лоли, че няма да имаш нищо против. А сега какво да правя, да й се обадя и да й кажа, че си променила решението си?

— О, добре. Но нямам каквито и да е пари за даване.

Нямам никакви пари, които да ви дам, поправи я мислено Джес.

— Знам, мамо. Ще вземем само онези пет долара, които татко ни беше обещал. Нищо повече.

— Какви пет долара?

— О, мамо, не е възможно да си забравила! — Гласът на Ели беше по-сладък от разтопен шоколадов сладкиш. — Миналата седмица татко каза, че ние, момичетата, трябва да си купим някои неща за училище.

— Е, добре, добре — каза майка им сърдито, протягайки ръка към напуканата си найлонова чанта, която стоеше на лавицата над печката. Тя отброи пет смачкани банкноти.

— Мамо… — поде Бренда отново, — не можеш ли да ни дадеш още един? Така че всяка от нас да има по три долара?

— Не!

Ели стана шумно и започна да прибира масата.

— Твой ред е да измиеш чиниите, Бренда — каза тя високо.

— О-о-о-о, Ели!

Ели я мушна с една вилица. Джес видя майка си да ги гледа със смразяващ поглед. Бренда моментално спря да хленчи и затвори намазаната си с гланц уста. Не беше толкова умна, колкото Ели, но знаеше, че не трябва да злоупотребява с търпението на майка си.

Което означаваше, че както обикновено Джес трябваше да измие съдовете. Мама не позволяваше на най-малките си дъщери да помагат, въпреки че с малко повече въображение той можеше да накара Мей Бел да свърши нещо полезно. Джес отново облегна буза на масата. Бягането от сутринта го беше изтощило. С незатиснатото си ухо чу боботенето на стария буик на семейство Тимънс, а после и щастливото жужене на Ели и Бренда пред входната врата, които се опитваха да се сместят на седалките при седмината му членове.

— Хайде, Джес, ставай. Стига си мързелувал. Вимето на мис Беси сигурно вече се влачи по земята. А имаш да събираш и боб.

„Стига си мързелувал.“ Той мързелувал! Джес позволи на натежалата си глава да остане още минута на масата.

— Дже-си!

— Добре, мамо. Отивам.

 

 

Именно Мей Бел дойде да му съобщи на бобената леха, че в съседната стара ферма на семейство Пъркинс се настаняват някакви нови хора. Джес отметна косата от очите си и хвърли бързо поглед натам. Да, пред самата врата на къщата беше спрял товарен камион. От онези големите. Новодомците имаха много багаж. Но нямаше да се задържат дълго. Домът на Пъркинс беше една от онези стари и пълни с плъхове селски къщи, в които човек се нанася само когато няма друго по-прилично място, където да отиде, и се изнася при първа възможност. По-късно той си мислеше колко бе странно, че това може би най-голямо събитие в живота му по никакъв начин не привлече вниманието му.

Мухите бръмчаха около потното му лице и рамене. Той пускаше боба в кофата и от време навреме натискаше шушулките с две ръце.

— Донеси ми тениската, Мей Бел. — Мухите бяха по-важни от някакъв си товарен камион.

Мей Бел се завтече към края на лехата и взе тениската му от мястото, където я беше хвърлил по-рано. Сетне тръгна обратно, държейки я с два пръста, колкото може по-далече от носа си.

— О-о-о, смърди — каза тя, точно както би направила Бренда.

— Я, млъквай — сопна й се той и грабна фланелката от ръцете й.