Катрин Патерсън
Мост към Терабития (10)

Десет
Съвършеният ден

Джес чу баща му да пали пикапа. Въпреки че беше съкратен, той всяка сутрин ставаше рано с надеждата да си намери някаква работа. Понякога се мотаеше по цял ден около бюрото по труда, а когато му провървеше, го наемаха да разтоварва мебели или да разчисти някакви боклуци.

Понеже и без това беше буден, Джес реши да стане. Добре беше да издои и да нахрани мис Беси и да приключи с това. Облече набързо една тениска и работен комбинезон направо върху бельото, с което спеше.

— Къде отиваш?

— Спи, Мей Бел.

— Не мога, дъждът ми пречи.

— Добре, тогава ставай.

— Защо си толкова лош с мен?

— Млъквай, Мей Бел! Ще събудиш цялата къща с твоята голяма уста.

На нейно място Джойс Ан щеше да се разпищи, но Мей Бел само се нацупи.

— О, хайде стига — каза Джес. — Отивам просто да издоя мис Беси. После можем да погледаме анимационни филми, но само ако обещаеш, че няма да увеличаваш много звука.

Мей Бел беше толкова слабичка, колкото Бренда дебела. Тя остана за момент така в средата на стаята по бельо — бледа настръхнала кожа, все още натежали от съня очи и светлокестенява коса, полепнала по главата й като гнездо на катерица на зимен клон. „Това трябва да е най-грозното дете на света“, помисли си той, гледайки я с искрена обич.

Тя грабна джинсите си и ги запрати в лицето му.

— Ще кажа на мама!

Той й хвърли джинсите обратно.

— Ще кажеш на мама какво?

— Как стоиш там и ме зяпаш, докато още не съм облечена.

„Боже, тя си мисли, че й се любувам.“

— Да, добре — каза Джес и тръгна към вратата, преди да го е замерила с още нещо. — Красавица като теб, просто не можах да се въздържа.

Той я чу да се кикоти, докато минаваше през кухнята.

Оборът беше изпълнен с познатата миризма на мис Беси. Джес ласкаво й подвикна, сложи столчето си до нея и ведрото под петнистото й виме. Дъждът барабанеше по ламаринения покрив на обора, а млякото шуртеше във ведрото в насрещен ритъм. Само ако можеше да спре да вали. Той притисна челото си до топлия хълбок на мис Беси. Замисли се дали кравите изпитват някога страх. Беше виждал мис Беси да отстъпва неспокойно пред принц Териен, но това беше друго. Едно джавкащо кутре около копитата ти е непосредствена заплаха, но разликата между него и мис Беси беше, че когато принц Териен не беше наоколо, тя беше съвършено доволна, преживяйки сънливо сеното си. Тяхната свещена домашна крава не хвърляше тъжни погледи към старата къща на Пъркинс и не се безпокоеше за нищо. Тя просто си стоеше там и тревогата й бавно се отлагаше през всичките й стомаси.

Джес се почеса по челото, погали мис Беси по хълбока и въздъхна. Ако намереха някой хубав вир в реката това лято, щеше да помоли Лесли да го научи да плува. „Ще сграбча страха си за раменете — каза си той — и така здраво ще го раздрусам, че ще му изкарам всичките ангели. Може дори да се науча да се гмуркам с акваланг.“ Джес потръпна. Може би не беше се родил много смел, но не беше казано, че трябва да умира страхливец. Хей, можеше пък да отиде в някой медицински колеж, където да му присадят малко храброст. „Не, докторе, сърцето ми е съвършено добре. По-скоро бих искал да ми трансплантирате малко кураж. Смятате ли, че ще се получи?“ Той се усмихна. Трябваше да разкаже за тази своя идея на Лесли. Това беше глупост, която тя щеше да оцени по достойнство. „В същото време… — Джес спря да дои, за да отстрани косата от очите си… — в същото време онова, което действително имам нужда да ми присадят, е нов мозък. Познавам Лесли. Знам, че ще й се прииска да ми откъсне главата или ще ме скъса от подигравки, ако й призная, че не искам да ходя на другия бряг, докато нивото на реката не спадне. Трябва просто да й кажа: «Лесли, днес не искам да ходя в Терабития». Просто така. Никакви обяснения: «Лесли, днес не искам да ходя в Терабития». «Защо?» — ще попита тя. «Ами, защото… Защото…»“

— Вече три пъти те виках — каза Мей Бел, имитирайки настойчивия тон на Ели.

— За какво си ме викала?

— Някаква дама те търси на телефона. Трябваше да се облека, за да дойда да ти го кажа.

Обикновено никой не го търсеше по телефона. Лесли му беше звъняла само веднъж и Бренда вдигна такъв шум, че Джес получил телефонно обаждане от любимата си, че тя сметна за по-просто да идва на крака, когато й се приискаше да си поприказват.

— Това трябва да е мис Едмъндс.

И наистина беше мис Едмъндс.

— Джес? — долетя гласът й по телефона. — Ужасно време, нали?

— Да, госпожо. — Той се побоя да каже нещо повече, защото се страхуваше, че тя ще чуе треперенето на гласа му.

— Мислех да прескоча до Вашингтон и да разгледам музея „Смитсониън“ и Националната галерия. Би ли искал да ми правиш компания?

Той почувства по челото му да избива студена пот.

— Джес?

Той облиза устните си и отметна косата от очите си.

— Там ли си още, Джес?

— Да, госпожо. — Опита се да си поеме дълбоко въздух, за да може да продължи да говори.

— Би ли искал да дойдеш с мен?

„Боже!“

— Да, госпожо.

— Трябва ли да вземеш разрешение?

— Да… Да, мис Едмъндс. — Беше успял някак си да усуче кабела на телефона около себе си. — Да… Само… само минутка. — Джес се освободи от кабела, остави тихо слушалката и тръгна на пръсти към стаята на родителите си. Гърбът на майка му очертаваше дълга издатина под памучното одеяло. Той я побутна леко по рамото. — Мамо? — каза Джес почти шепнешком. Искаше му се да получи разрешението й, ако може, без да я събуди напълно. Защото тя вероятно нямаше да му го даде, ако беше съвсем будна и тръгнеше да обмисля нещата.

Майка му подскочи при звука, но после се отпусна отново. Беше все още унесена.

— Една учителка иска да отида с нея във Вашингтон, за да разгледаме музея „Смитсониън“.

— Във Вашингтон? — промърмори тя.

— Да. Свързано е с нещо от училище. — Джес помилва майка си по рамото. — Няма да се бавя. Може ли?

— Ъ-ъ…

— Не се тревожи. Издоил съм кравата.

— Ъ-ъ… — Тя дръпна одеялото до ушите си и се обърна по корем.

Джес се запрокрадва тихо обратно към телефона.

— Всичко е наред, мис Едмъндс. Мога да дойда с вас.

— Страхотно! Ще мина да те взема след двайсет минути. Само ми кажи как се стига до вас.

Веднага щом видя колата й да завива към тях, Джес излетя през кухненската врата, хукна под дъжда и я посрещна по средата на алеята. Когато майка му разбра повече подробности от Мей Бел, той вече отдавна беше на път за Вашингтон. Добре, че Мей Бел се беше зазяпала в телевизора. Не му се искаше да събужда майка му, преди да се е измъкнал. Боеше се да погледне назад, дори когато колата излезе на главния път, от страх да не види майка си да крещи подир него.

Едва когато подминаха Милсбърг, му мина през ум, че можеше да попита мис Едмъндс дали могат да вземат и Лесли с тях. Когато се сети за това, не можа да сподави тайната радост, че е насаме с нея в тази малка уютна кола. Тя караше внимателно, с двете ръце върху горната част на волана, взирайки се напред. Гумите тихо бръмчаха, а чистачките се плъзгаха по предното стъкло във весел ритъм. Колата беше топла и изпълнена с уханието на мис Едмъндс. Джес седеше с ръце между коленете, а предпазният колан минаваше високо през гърдите му.

— Този проклет дъжд — рече тя. — Направо ме влудява.

— Да, госпожо — отвърна той щастливо.

— Теб също, нали? — Тя му се усмихна бързо.

На Джес му се зави свят от близостта помежду им. И в отговор само кимна.

— Бил ли си някога в Националната галерия?

— Не, госпожо. — Никога не беше ходил дори във Вашингтон, но се надяваше тя да не го попита за това.

Тя му се усмихна отново.

— Значи за първи път ще видиш художествена галерия?

— Да, госпожо.

— Страхотно! — каза тя. — Значи животът ми все пак е имал някакъв смисъл.

Джес не я разбра, но не го беше и грижа. Знаеше, че тя е щастлива да бъде с него и това му беше достатъчно.

Дори в дъжда можеше да различи забележителностите на града, които изненадващо много приличаха на фотографиите и картинките, които беше виждал в книгите — дома на Лий високо горе на хълма, моста, статуята на Ейбрахам Линкълн, загледан към града, Белия дом и паметника на Джордж Вашингтон и Капитолия в другия край. Лесли беше виждала всички тези неща хиляди пъти. Тя дори беше ходила на училище с момиче, чийто баща беше конгресмен. Замисли се дали по-късно да не каже на мис Едмъндс, че Лесли е лична приятелка на истински конгресмен. Мис Едмъндс винаги беше харесвала Лесли.

Когато влязоха в галерията, в първия момент тя му заприлича на старата борова гора — огромните мраморни куполи, хладния плисък на фонтана и зелените багри, които бликаха отвсякъде. Две малки деца се бяха отделили от майките си и тичаха наоколо, пищейки. Джес едва се сдържа да не ги хване и да им каже как трябва да се държат на едно такова очевидно свято място.

И сетне дойде ред на картините — зала след зала, етаж след етаж. Той се опиваше от цветовете, формите и размерите. А също от главата и парфюма на мис Едмъндс, която винаги беше до него. От време навреме тя се навеждаше близо до лицето му, за да му обясни нещо или да му зададе въпрос, а в това време лъскавите й черни коси падаха над раменете му. Мъжете зяпаха нея, вместо да гледат картините и Джес чувстваше, че му завиждат, че именно той е нейният кавалер.

Обядваха късно в един ресторант. Когато мис Едмъндс предложи да хапнат, той осъзна с ужас, че ще му трябват пари и не знаеше как да й каже, че не е взел такива — не че имаше откъде да вземе. Но преди да успее да измисли нещо, тя каза:

— И никакви спорове кой ще плаща! Аз съм либерална жена, Джес Арънс. И когато каня мъж на разходка, аз плащам.

Той безуспешно се опита да намери начин как да възрази, без да поеме плащането и в крайна сметка се сдоби с обяд за три долара, което беше много повече, отколкото му се искаше тя да изхарчи за него. Утре щеше да обсъди с Лесли как да реши този деликатен въпрос.

После притичаха под дъжда до музея „Смитсониън“, за да разгледат динозаврите и индианците. Имаше един миниатюрен макет, представящ индианци в бизонски кожи, гонещи стадо подплашени бизони към пропаст. Долу пък ги чакаха други индианци, готови да ги доубият и одерат. Беше нещо като триизмерна страховита версия на някоя от неговите рисунки. Джес потръпна, усещайки странна връзка с тази ужасяваща сцена.

— Забележително, нали? — каза мис Едмъндс и косата й докосна бузата му, когато се наведе да разгледа експоната.

Джес докосна лицето си.

— Да, госпожо. — А на себе си каза: „Не мисля, че ми харесва“, въпреки че с усилие се откъсна от макета.

Когато излязоха от сградата, навън беше прекрасен пролетен ден. Джес премигна, заслепен от сиянието на слънцето и проблясването на милионите капки по клоните на дърветата.

— О! — възкликна мис Едмъндс. — Истинско чудо! Виж само слънцето! Тъкмо бях започнала да си мисля, че е отишло в някоя пещера и се е зарекло никога повече да не се върне, като в онова японско предание.

Джес се почувства по-добре. През целия път до къщи под радостните слънчеви лъчи мис Едмъндс му разказваше смешни истории за това как една година е учила в японски колеж, където всички момчета били по-ниски от нея и не знаела как да използва тоалетните.

Сега на Джес напълно му олекна. Имаше толкова много да разказва на Лесли и да я попита за толкова много неща. Нямаше значение колко ядосана е майка му. Щеше да й мине. И освен това си струваше. Беше готов да плати всякаква цена за този съвършен ден от живота си.

Когато стигнаха до едно леко нанагорнище преди старата къща на Пъркинс, Джес каза:

— Оставете ме тук, мис Едмъндс. Не е нужно да ме карате чак до къщи. Колата може да забуксува в калта.

— Добре, Джес — отвърна тя и отби от пътя. — Благодаря ти за този прекрасен ден.

Западното слънце танцуваше по предното стъкло и го заслепяваше. Той се извърна и смело погледна мис Едмъндс в лицето.

— Не, госпожо. — Гласът му звучеше някак дрезгаво и странно и Джес се покашля. — Не, госпожо, аз ви благодаря. И бих искал… — Недопустимо беше да си тръгне, без да й благодари както е редно, но така и не намери точните думи. По-късно, разбира се, те щяха да дойдат, докато лежеше в леглото си или седеше в крепостта. — И бих искал… — Накрая отвори вратата и слезе. — Е, довиждане до петък.

Тя кимна и му се усмихна:

— Доскоро.

Джес остана загледан в колата, докато се изгуби от поглед, а после се обърна и хукна с всичка сила към къщи. Радостта така преливаше в сърцето му, че нямаше да се изненада, ако изведнъж краката му се отделяха от земята и се понесеше над покривите, както понякога ставаше в сънищата му.

Мина покрай пикапа на баща си, без да отдаде особено значение на факта, че е спрял отпред, и разбра, че нещо не е наред едва когато влезе в кухнята и видя там цялото си семейство — родителите му и малките момичета бяха на масата, а Ели и Бренда бяха на дивана. Не бяха седнали да вечерят. На масата нямаше храна. Не гледаха и телевизия, защото телевизорът дори не беше включен. Той се закова на място. За секунди всички се взираха в него.

Изведнъж майка му изплака, потръпвайки:

— О, господи! О, господи! — Тя продължи да повтаря тези думи отново и отново, обронила глава върху ръцете си. Баща му обгърна несръчно рамото й с ръка, но без да сваля погледа си от Джес.

— Казах ви, че само е отишъл някъде — заяви Мей Бел спокойно и упорито, сякаш беше повтаряла това отново и отново, без никой да й повярва.

Джес присви очи, сякаш се опитваше да погледне през някаква дълга тъмна тръба. Дори не знаеше какво точно да ги попита.

— Какво…? — поде той.

— Твоята приятелка е мъртва — прекъсна го Бренда нацупено. — И мама си помисли, че и ти също си умрял.