Катрин Патерсън
Мост към Терабития (11)

Единайсет
Не!

Нещо се завъртя като вихрушка в главата на Джес. Отвори уста да каже нещо, но тя беше пресъхнала и не последваха никакви думи. Местеше поглед от лице на лице, сякаш търсеше някой, който да му помогне.

Най-накрая заговори баща му, загледан в голямата си груба ръка, която галеше жена му по косата:

— Тази сутрин са намерили момичето на семейство Бърк долу в реката.

— Не — каза Джес, намирайки гласа си. — Лесли не би могла да се удави. Тя плува много добре.

— Онова старо въже, с което сте се прехвърляли на другия бряг, се е скъсало — продължи баща му тихо и неумолимо. — Вероятно си е ударила главата в нещо, когато е паднала.

— Не. — Джес поклати глава. — Не.

Баща му вдигна очи към него.

— Съжалявам, момчето ми.

— Не! — изкрещя този път Джес. — Не ти вярвам. Ти ме лъжеш! — Той се огледа отново като обезумял, търсейки подкрепа от някого. Но всички бяха навели глави, с изключение на Мей Бел, чиито очи бяха широко отворени от ужас. Но, Лесли, какво ще се случи с теб, ако умреш?, беше попитала тя.

— Не — отсече Джес, вперил поглед в Мей Бел. — Това е лъжа. Лесли не е мъртва. — Той се обърна и излетя навън, при което мрежата за комари се затръшна силно в рамката на вратата. Спусна се по чакълената алея към главното шосе и оттам побягна на запад, отдалечавайки се от Вашингтон, Милсбърг… и старата къща на Пъркинс. По пътя се зададе кола, която бибитна, свърна леко встрани и отново бибитна, но той почти не я забеляза.

Лесли… мъртва… твоята приятелка… въжето се скъсало… паднала… ти… ти… Думите експлодираха в главата му като пуканки в микровълнова печка. — Господи… мъртва… ти… Лесли… мъртва… ти. Започна да се препъва, но продължи да тича, защото се страхуваше да спре. Сякаш някакъв глас му нашепваше, че тичането е единственото нещо, което можеше да попречи Лесли да бъде мъртва. Всичко зависеше от него. И затова не трябваше да спира.

Зад него се чу буботенето на пикапа, но Джес не се обърна. Опита се да тича още по-бързо, но баща му го подмина и спря малко по-напред, сетне скочи от колата и се затича към него. Той грабна Джес на ръце, сякаш беше малко дете. В началото Джес риташе и се бореше, но после притихна в силните ръце на баща си, предавайки се на вцепенението, което постепенно обхвана цялото му тяло и ум.

Отпусна се с цялата си тежест на вратата на пикапа, оставяйки главата си да се блъска от време навреме в стъклото на прозореца. Баща му караше сковано и мълчаливо. Само по едно време се покашля, сякаш се канеше да каже нещо, но после погледна Джес и затвори отново уста.

Когато спряха пред къщи, баща му остана да седи мълчаливо. Джес усети неувереността му, затова отвори вратата, слезе все така вцепенен, влезе в къщата и си легна на леглото.

Беше буден и изведнъж се сепна в черното мълчание на къщата. Надигна се в леглото, скован и потръпващ, макар че беше напълно облечен, с якето и гуменките на краката си. Чуваше дишането на малките момичета на съседното легло, някак странно гръмко и неравно в тишината. Вероятно го беше събудил някакъв сън, но не го помнеше. Беше останал само ужасът, донесен от него. През голото стъкло на прозореца виждаше наклонения сърп на луната, около който танцуваха стотици ярки звезди.

Спомни си, че някой му беше казал, че Лесли е мъртва. Но сега знаеше, че това е било част от кошмарния сън. Лесли не можеше да е мъртва, както не можеше да е мъртъв и той. Но думите се въртяха тревожно в ума му като листа, грабнати от студения вятър. Ако сега станеше и отидеше при старата къща на Пъркинс и почукаше на вратата, Лесли несъмнено щеше да му отвори, а принц Териен щеше да подскача около петите му като звезда около луната. Беше красива нощ. Можеха да потичат нагоре по хълма, сетне през полята и да се прехвърлят през реката в Терабития.

Никога не бяха ходили там по тъмно. Но луната беше достатъчно силна, за да намерят пътя си до замъка. И той можеше да й разкаже за екскурзията си до Вашингтон. И да й се извини. Беше толкова глупаво от негова страна, че не покани Лесли да дойде с тях. Той, Лесли и мис Едмъндс щяха да изживеят прекрасен ден заедно — различен, разбира се, от деня, който беше прекарал с мис Едмъндс, но все така незабравим, все така съвършен. Мис Едмъндс и Лесли несъмнено се харесваха една друга. Щеше да бъде толкова забавно с Лесли. „Съжалявам, Лесли. — Джес съблече якето си, събу гуменките си и се мушна под завивките. — Постъпих глупаво, че не те поканих.“

„Няма нищо — щеше да отвърне Лесли. — Била съм във Вашингтон хиляди пъти.“

„А видя ли лова на бизони?“

После щеше да се окаже, че това е единственото нещо във Вашингтон, което Лесли не е видяла, и той щеше да й опише подробно как миниатюрните фигурки на бизоните политат надолу в пропастта към собствената си гибел.

Изведнъж усети някакъв хлад в стомаха си. Беше нещо свързано с лов на бизони, с падане и смърт. С причината, поради която беше забравил да попита дали Лесли може да дойде с тях във Вашингтон.

Знаеш ли какво странно нещо ми се случи?

Какво? — попита Лесли.

Тази сутрин ме беше страх да отида в Терабития.

Студът постепенно пълзеше нагоре по тялото му. Джес се обърна и легна по корем. Може би беше по-добре да не мисли за Лесли сега. Утре още рано сутринта щеше да отиде при нея и да й обясни всичко. По-разумно беше да остави това за през деня, когато се отърсеше от въздействието на забравения кошмар.

Постави си за задача да запомни пътуването си до Вашингтон, подробностите за видените картини и статуи, гласа на мис Едмъндс, какво беше попитал той и какво му беше отговорила тя. От време навреме в едно далечно ъгълче в ума му се мярваше видението за падане, но Джес го пропъждаше, измествайки го с някаква картина или звук от преживения ден. И утре щеше да разкаже всичко на Лесли.

Следващото нещо, за което си даде сметка, беше струящото през прозореца слънце. От малките момичета нямаше и следа, завивките им бяха смачкани на топка, от кухнята се чуваха стъпки и тих говор.

Боже! Бедната мис Беси. Съвсем беше забравил за нея миналата вечер, а сега сигурно беше ужасно късно. Потърси опипом гуменките си и ги нахлузи наполовина, без да връзва връзките им.

Майка му бързо вдигна глава от печката, когато го чу да влиза. На лицето й беше изписан въпрос, но само му кимна.

Джес отново почувства да го обхваща студ.

— Забравих за мис Беси — рече той.

— Баща ти я дои в момента.

— И вчера я забравих.

Майка му продължи да кима с глава.

— Баща ти я издои вместо теб. — Но това не беше упрек. — Би ли искал нещо за закуска?

Може би оттам идваше това странно усещане в стомаха му. Не беше ял нищо след сладоледа, който мис Едмъндс му купи в Милсбърг на път за къщи. Бренда и Ели го зяпаха от кухненската маса. Малките му сестри се откъснаха за момент от анимационния филм, който даваха, погледнаха го и продължиха да гледат телевизия.

Джес седна на скамейката. Майка му сложи чиния с палачинки пред него. Нямаше никакъв спомен кога за последен път беше правила палачинки. Поля ги с кленов сироп и започна да се храни. Бяха превъзходни.

— Изобщо не ти пука, нали? — каза Бренда, наблюдавайки го от другата страна на масата.

Джес я погледна озадачено с пълна уста.

— Ако беше умрял Джими Дикс, аз нямаше да мога да сложа в устата си нито троха.

Хладът, който чувстваше в стомаха си, се сви на топка и се преобърна вътре в него.

— Ще си затвориш ли устата, Бренда Арънс? — извика майка му и скочи напред, вдигнала тигана застрашително високо.

— Добре, мамо… Имах предвид, че той само си седи там и яде палачинки, все едно нищо не е станало. На негово място аз щях да си изплача очите.

Ели погледна първо мисис Арънс, а след това и Бренда.

— Момчетата не трябва да плачат в такива моменти. Нали, мамо?

— Е, според мен пък не е редно да седи там и да се тъпче като свиня.

— Чуй ме, Бренда! Ако не си затвориш устата…

Джес ги чуваше да говорят, но те бяха по-далече дори от спомена за забравения сън. Той ядеше, дъвчеше и преглъщаше и когато майка му му сложи още три палачинки в чинията, изяде и тях.

Баща му се върна с млякото. Преля го внимателно в няколко празни кани за сайдер, които прибра в хладилника. След това изми ръцете си на мивката и тръгна към масата. Когато минаваше покрай Джес, сложи леко ръката си на рамото му. Не беше ядосан за това, че той е трябвало да издои кравата.

Джес само смътно долови, че родителите му си разменят погледи и след това поглеждат към него. Мисис Арънс се загледа мрачно в Бренда и после завъртя глава към мистър Арънс, сякаш искаше да му подскаже, че не трябва да позволяват на Бренда да си отваря устата, но Джес мислеше единствено за това колко хубави са палачинките, надявайки се, че майка му ще му даде още. Знаеше, че не трябва да иска повече, но в същото време остана огорчен, че не му предложи. Хрумна му, че може би е добре да стане от масата, но не беше сигурен къде трябва да отиде или какво трябва да прави.

— Майка ти и аз смятаме да отидем при съседите, за да им поднесем съболезнованията си. — Баща му се покашля леко. — И според мен е добре да дойдеш и ти. — Той отново замълча. — Имам предвид, че ти си единственият, който познаваше това момиче.

Джес се опита да разбере за какво говореше баща му, но така и не можа.

— Какво момиче? — смотолеви той, знаейки, че не трябва да казва това, но беше вече късно. И Бренда, и Ели ахнаха от възмущение.

Баща му се наведе над масата и сложи голямата си ръка върху ръката на Джес. Той хвърли бърз тревожен поглед към жена си, но тя просто стоеше там, с очи пълни от мъка, неспособна да каже каквото и да е било.

— Приятелката ти Лесли е мъртва, Джес. Трябва да проумееш това.

Джес издърпа ръката си изпод тази на баща си и стана от масата.

— Знам, че не е лесно…

Джес все още чуваше гласа на баща си, когато влезе в банята. Върна се малко по-късно, облечен с якето си.

— Готови ли сме? — каза баща му и се отдръпна бързо от масата.

Мисис Арънс свали престилката и приглади косата си.

— Може ли и аз да дойда! — извика в този момент Мей Бел, скачайки от килима, където беше седнала. — Никога преди не съм виждала мъртъв човек.

— Не! — отсече майка й и Мей Бел седна отново на земята, сякаш гласът на мисис Арънс я беше зашлевил през лицето.

— Ние дори не знаем къде е тялото, Мей Бел — каза баща й по-кротко.