Катрин Патерсън
Мост към Терабития (3)

Три
Най-бързото дете в пети клас

Джес не видя повече Лесли Бърк, освен отдалече, до първия учебен ден, следващия вторник, когато мистър Търнър я доведе в класа на мисис Майърс в началното училище „Ларк Крийк“.

Лесли отново носеше избелелите си къси панталони и синята си тениска. Беше обута в гуменки, но без чорапи. Изненадата свистеше над класа като пара от автомобилен радиатор, на който капачката е била отвита. Всички деца седяха спретнато облечени в най-хубавите си неделни дрехи. Дори Джес носеше единствените си панталони от рипсено кадифе и изгладена риза.

Реакцията на новите й съученици като че ли не я притесни. Тя стоеше там отпред и очите й сякаш казваха: „Добре, приятели, ето ме и мен“, в отговор на ококорените им погледи и зяпналите им усти. В това време мисис Майърс се суетеше наоколо, опитвайки се да реши къде да сложи допълнителния чин. Стаята беше малка, на приземния етаж, и петте редици с по шест чина и без това бяха наблъскани доста нагъсто.

— Трийсет и един — мърмореше мисис Майърс над двойната си брадичка. — Трийсет и един. Никой друг няма повече от двайсет и девет ученика. — Най-накрая тя реши да сложи чина отпред до страничната стена. — Засега ще те настаним тук, ъ-ъ… Лесли. Това е най-доброто, което можем да измислим. — После мисис Майърс се завъртя и хвърли многозначителен поглед към отдалечаващата се фигура на мистър Търнър.

Лесли изчака тихо седмокласника, който беше изпратен с допълнителния чин, да го намести на определеното място, остъргвайки радиатора под първия прозорец. Без да вдига никакъв шум, тя го отдръпна няколко сантиметра от радиатора и седна зад него. Сетне се обърна още веднъж и обходи съучениците си с поглед.

Трийсет чифта очи бяха мигновено приковани в драскулките върху чиновете. Джес проследи с показалец сърцето и двойката инициали „БР + СК“, опитвайки се да установи чий чин е наследил. Може би този на Сали Кох. Момичетата в пети клас повече се вълнуваха от сърдечните въпроси от момчетата. Освен това БР вероятно беше Били Ръд, за когото бе известно, че миналата пролет си падаше повече по Мирна Хаузър. Но, разбира се, тези инициали можеше да са от по-отдавна, което означаваше…

— Джес Арънс. Боби Грегс. Раздайте учебниците по математика, моля. — При последната дума на лицето на мисис Майърс грейна знаменитата й усмивка по случай първия учебен ден. В по-горните класове се говореше, че мисис Майърс никога не се усмихвала, освен първия и последния учебен ден.

Джес се надигна неохотно и тръгна към предната част на класната стая. Докато минаваше покрай чина на Лесли, тя му се усмихна и размърда пръсти, наподобявайки вълна. В отговор той й кимна сковано с глава. Просто не можеше да не я съжалява. Сигурно беше неловко да седиш отпред пред всички, когато си облечен толкова странно, при това в първия учебен ден. И да не познаваш никого.

Той започна да раздава учебниците, както беше наредила мисис Майърс. Гари Фулчър сграбчи ръката му, докато минаваше покрай него.

— Днес ще се надбягваме ли? — попита той.

Джес кимна. Гари се усмихна самодоволно. Това глупаво момче си мисли, че може да ме победи. При тази мисъл нещо трепна в душата на Джес. Той знаеше, че е по-добър в сравнение с миналата пролет. Фулчър може би смяташе, че сега, когато Уейн Петис беше в шести клас, вече той е най-бързият, но на обяд го очакваше една ма-алка изненада. На Джес му се струваше, че е глътнал ято скакалци и направо не го свърташе на едно място.

Мисис Майърс раздаваше учебниците с такъв вид, сякаш беше президентът на Съединените щати, протакайки нещата с безсмислени подписвания и церемонии. На Джес му хрумна, че на нея също й се искаше да забави началото на истинското училище колкото може повече. Когато приключи с раздаването на учебниците, той извади тайно лист хартия и започна да рисува. Искаше му се тази година да направи цял албум с рисунки. Трябваше да си измисли един главен герой и да съчини за него история. Надраска набързо няколко животни и се опита да се спре на някакво име. Едно хубаво заглавие щеше да бъде добър старт. „Хилавият хипопотам“? Не звучеше никак зле. „Хърби, хилавият хипопотам“? Така беше още по-добре. „Случаят с кривия крокодил“. И това си го биваше.

— Какво рисуваш? — Гари Фулчър се беше навел над чина му.

Джес прикри страницата с ръка.

— Нищо.

— О, хайде, дай да видя!

Джес поклати глава.

Гари се опита да отблъсне ръката на Джес, с която прикриваше листа хартия.

— … „Случаят с кривия крокодил“… хайде, Джес — прошепна той хрипливо. — Нищо няма да ти стане, ако ми го покажеш. — Гари дръпна палеца на Джес.

Джес на свой ред затисна страницата с две ръце и настъпи с всичка сила Гари Фулчър по крака.

— Оу!

— Момчета! — Подобната на лимонена торта усмивка беше изчезнала от лицето на мисис Майърс.

— Той ме настъпи по крака.

— Седни си на мястото, Гари.

— Но той…

— Сядай! Джес Арънс, още една подобна постъпка и ще прекараш междучасието тук, преписвайки речника.

Лицето на Джес беше пламнало. Той мушна листа хартия обратно под чина си и наведе глава. И така още цяла година. Всъщност още осем години. Не беше сигурен, че може да изтърпи това.

 

 

Децата обядваха на чиновете си. Общината обещаваше на „Ларк Крийк“ стол от двайсет години, но парите като че ли никога не стигаха. Джес толкова много държеше на междучасието, че дъвчеше сандвича си със здраво стиснати устни, приковал очи в издълбаното върху чина сърце с инициали. Около него се чуваше оживено жужене. Не беше разрешено да се говори по време на обяд, но днес беше първият учебен ден и дори Страшилището Майърс бълваше по-малко пламъци на този ден.

— Тя яде пресечено мляко — каза Мери Лу Пипълс, която седеше два чина пред Джес и се ползваше със славата на второто най-нахално момиче в пети клас.

— Това е йогурт, глупачке. Не гледаш ли телевизия? — Това пък беше Уанда Кей Мур, най-нахалното момиче, което седеше точно пред Джес.

— Ъ, гадост!

Боже, защо не оставеха хората на мира? Защо Лесли Бърк да не можеше да яде каквото й се иска, по дяволите!

Той забрави, че се опитва да яде тихо и отпи шумно голяма глътка от млякото си.

Уанда Мур се обърна към него, свила превзето устни.

— Джеси Арънс, този звук беше отвратителен.

Той я изгледа тежко и отпи още веднъж по същия начин.

— Ти си отвратителна.

З-з-зън! Звънецът за междучасието. С вик момчетата се втурнаха към вратата, надпреварвайки се кой ще излезе първи.

— Всички момчета да седнат по местата си. — О, боже! — Момичетата да се строят и да излязат една по една от стаята. — Дамите са с предимство.

Момчетата седяха, треперейки, на ръба на чиновете си като пеперуди, които се мъчат да се освободят от пашкула си. Кога най-накрая щеше да ги пусне?

— Добре, и сега момчета, ако… — Те не й дадоха възможност да промени решението си. Преди още мисис Майърс да бе завършила изречението си, бяха преполовили пътя до игрището.

Първите двама се опитаха да начертаят с крак финиш линията. Земята беше на бразди от дъждовете, но се беше спекла от късните летни жеги и те трябваше да се откажат от гуменките си и да теглят чертата с пръчка. Петокласниците, които сега се чувстваха изключително важни, пъдеха по-малките момчета от четвърти клас, опитващи се незабелязано да се включат в предстоящото състезание.

— Колко души ще се надбягват? — попита Гари Фулчър.

— Аз! Аз! Аз! — завикаха всички вкупом.

— Така ставаме твърде много. Никакви първи, втори и трети класове… с изключение може би на братовчедите Бутчър и Тими Вон. Останалите само ще се пречкате.

Раменете на по-малките момчета увиснаха и те се отдръпнаха покорно.

— Добре. Така остават двайсет и шест, двайсет и седем… стойте на място… двайсет и осем. И ти ли ги изкара двайсет и осем, Грег? — обърна се Фулчър към своята сянка Грег Уилямс.

— Да, двайсет и осем са.

— Добре. Сега… както винаги ще имаме елиминации. Най-напред ще се състезаваме по четирима, а после победителите от тези надбягвания ще…

— Знаем, знаем — завикаха момчетата, прекъсвайки Хари, който даваше всичко от себе си да звучи като новия Уейн Петис.

Джес попадна в четвъртата група, което напълно го устройваше. Той изгаряше от нетърпение да бяга, но нямаше нищо против да види как се представят другите тази пролет. Фулчър реши да участва в първата четворка. Джес му се ухили в гръб, пъхна ръце в джобовете си и размърда десния си показалец през дупката, на която се натъкна там.

Гари спечели с лекота първия тур на състезанието и дори му беше останал дъх да организира втория. Неколцина от по-малките момчета тръгнаха към склона между долното и горното поле да играят на „Царя на планината“^[1]. С крайчеца на окото си Джес видя някой да се задава отгоре, но се обърна с гръб и се престори, че слуша внимателно пронизителните команди на Фулчър.

— Здрасти. — Лесли Бърк беше изникнала до него.

Той се размърда неспокойно и промърмори в отговор нещо неясно.

— Няма ли да се надбягваш?

— По-късно. — Може би ако не я поглеждаше, тя щеше да се върне на горното поле, където й беше мястото.

Гари каза на Ърл Уотсън да даде сигнал за старта. Джес наблюдаваше внимателно. В тази група нямаше особено бързи бегачи. Той не откъсваше поглед от приведените гърбове и развяващите се краища на момчешките ризи.

Накрая имаше оспорван финал между Джими Мичъл и Клайд Дийл и всички се втурнаха натам. Джес усещаше Лесли Бърк до лакътя си, но отново не се обърна към нея.

— Клайд — отсече Гари Фулчър. — Победителят е Клайд.

— Те завършиха наравно, Фулчър — протестира един четвъртокласник. — Аз бях наблизо и видях всичко.

— Клайд Дийл.

Джими Мичъл беше стиснал челюсти.

— Аз победих, Фулчър. Ти нищо не можеше да видиш от мястото, където беше.

— Победителят е Дийл. — Гари не обърна внимание на протестите му. — Така само губим време. Да се приготви третата група. Веднага.

Джими вдигна юмруци във въздуха.

— Не е честно Фулчър.

Гари му обърна гръб и тръгна към стартовата линия.

— Нека и двамата да участват във финала — каза Джес високо. — Какво пък толкова?

Гари замръзна на мястото си и се обърна бавно с лице към Джес. Изгледа гневно първо него, а после Лесли Бърк.

— А може би след това ще предложиш да включим в състезанието и някое момиче? — процеди той с глас, преливащ от сарказъм.

Лицето на Джес пламна.

— Разбира се — каза той безразсъдно. — Защо не? — Сетне Джеси се извърна бавно към Лесли. — Искаш ли да участваш?

— Разбира се — усмихна се тя. — Защо не?

— Нали не те е страх да позволиш на едно момиче да се състезава, Фулчър?

За момент Джес си помисли, че Гари ще го цапне. Само да не си помисли, че го е страх от него. Но вместо това Гари се затича в тръс и започна да дава команди за старта на третата група.

— Ти ще можеш да бягаш в четвъртата група, Лесли — каза Джеси достатъчно високо, така че Фулчър да го чуе и след това насочи вниманието си към надбягването. „Ето, виждаш ли — каза си той. — Можеш да се опълчиш на един гадняр като Фулчър. Няма нищо страшно.“

Боби Милър лесно спечели третото надбягване. Той беше най-бързият от четвъртокласниците, почти толкова бърз, колкото и Фулчър. „Но не и колкото мен“, мислеше си Джес. В четвъртата група нямаше нито един, който да му се опре. Но все пак беше по-разумно да стресне малко Фулчър, бягайки добре.

Лесли се нареди до него от дясната му страна. Той се отмести съвсем малко наляво, но тя като че ли не забеляза това.

Стартът беше даден и Джес се стрелна напред. Чувството беше прекрасно, въпреки че усещаше коравата земя под подметките на износените си гуменки. Дишането му беше чудесно и му се стори, че почти долавя изненадата на Гари Фулчър от неочакваното му подобрение. Тълпата от деца този път беше по-шумна отколкото при предишните надбягвания. Може би всички бяха забелязали напредъка му. Искаше му се да се обърне назад, за да види къде са останалите, но устоя на изкушението. Би изглеждало твърде самодоволно от негова страна. Насочи цялото си внимание към финиш линията. С всяка следваща стъпка тя все повече се приближаваше. „О, мис Беси, ако можеше да ме видиш сега!“

Джес го почувства, преди да го види. Някой го настигаше. Той механично увеличи скоростта си. Забеляза с периферното си зрение някакъв силует, който изведнъж започна да го задминава. Напрегна сетните си сили. Дишаше с усилие и погледът му беше премрежен от капчици пот, но въпреки това продължи да изостава и видя как избелелите къси панталони пресичат финиш линията цели три крачки пред него.

Лесли се извърна към него и на загорилото й лице грейна широка усмивка. Джес се препъна и без да каже нито дума, тръгна обратно към стартовата линия, наполовина ходейки, наполовина подтичвайки. Това беше денят, в който трябваше да стане шампион — най-добрият бегач на четвъртите и петите класове, а той дори не можа да спечели надбягването в собствената си група. Нямаше ликуващи викове и в двата края на поляната. Останалите момчета бяха точно толкова слисани, колкото и той. Обидните подмятания щяха да дойдат по-късно, Джес беше сигурен в това, но поне в този момент всички се бяха смълчали.

— Добре — каза Фулчър, опитвайки се да създаде впечатлението, че държи нещата под контрол. — Хайде, момчета, заемете местата си за финала. — После той се приближи към Лесли. — Е, добре, позабавлява се. А защо сега не отидеш да си играеш на дама?

— Но аз спечелих надбягването — възрази тя.

Гари наведе главата си като бик.

— Има правило момичетата да не играят на долното поле. По-добре си върви, преди да те види някой от учителите.

— Искам да бягам — произнесе Лесли тихо.

— Вече го направи.

— Какво има, Фулчър? — Джес кипеше от гняв и нямаше никакъв шанс да се овладее. — Какъв ти е проблемът? Изплаши ли се?

Гари вдигна юмрук и Джес отстъпи крачка назад. Фулчър трябваше да й позволи да се надбягва и той знаеше това. Направи го гневно и неохотно.

Тя го победи. Пресече първа финиш линията и извърна големите си блестящи очи към групата от потни слисани лица. Звънецът удари. Джес тръгна през долното поле, бръкнал с ръце дълбоко в джобовете си. Лесли го настигна. Той извади ръцете си и се затича към хълма. Беше му навлякла вече достатъчно неприятности. Тя също ускори ход, отказвайки да изостане назад.

— Благодаря — каза Лесли.

— А? — „Интересно за какво?“, мислеше си той.

— Ти си единственият, с когото мога да имам нещо общо в цялото проклето училище. — На Джес му се стори, че гласът й леко потрепва, но нямаше никакво намерение отново да проявява съчувствие.

— Е, радвам се, че си го забелязала.

Следобед в автобуса той направи нещо твърде неочаквано за него. Седна до Мей Бел. Това беше единственият начин да не позволи на Лесли да се бухне до него. Боже, това момиче очевидно не разбираше от намек. Той гледаше упорито през прозореца, но знаеше, че Лесли седи точно до тях от другата страна на пътеката между седалките.

Той я чу да казва веднъж „Джес“, но в автобуса беше достатъчно шумно, за да се престори, че не я е чул. Когато спряха, той грабна Мей Бел за ръката и я повлече към вратата, усещайки, че Лесли е точно зад тях. Но тя не се опита да ги заговори отново, нито ги последва. Вместо това се затича направо към старата къща на Пъркинс. Джес не издържа и се обърна. Тя тичаше така, сякаш това беше самата й природа и по някаква причина си представи картината на ято летящи диви патици през есента. В ума му се мярна и думата „красиво“, но побърза да я пропъди и хукна към къщи.